Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на завеждащия консулската служба при посолството на Р. Б в Делхи, Р. И, подадена чрез упълномощен юрк. Р.Д против решение № 2059/15.04.2020г., постановено по адм. д. № 13206/2019 г. на Административен съд - София град, с което е отменен негов отказ за издаване на виза „С“ на Ж. Нусрат, [гражданство].
С касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът твърди, че отказът за издаване на виза е изготвен в законоустановената форма, съгласно Наредба за условията и реда за издаване на визи и за определяне на визовия режим /НУРИВОВР/, която съответства на приложение VI на Регламент (ЕО) №810/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 година за създаване на Визов кодекс на Общността (Визов кодекс). Счита процесният отказ за мотивиран с обстоятелството, че заявената цел на пътуването не е доказана убедително, налице е миграционен риск, както и че канещото лице не пребивава в Р.Б.Т още, че при издаване на атакувания отказ са спазени изискванията на законовата процедура, респ., че процесният отказ е мотивиран и се касае за съвпадение между законовата норма на чл. 10, ал.1, т.17 ЗЧРБ и конкретното фактическо основание за издаване на оспорения акт. Сочи, че съществуването на визи е израз на суверенитета на държавната територия и инструмент за контрол на влизанията и следователно на миграционните потоци, също както би могъл да се окаже инструмент на външната политика и на политиката на сигурността. По изложените съображения моли решението да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което да отхвърли жалбата на Ж. Нусрат срещу издадения отказ за виза тип "С". Претендира присъждане на разноските по делото. В открито съдебно заседание пред ВАС касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител юрк.. В, поддържа жалбата.
Ответникът – Ж. Нусрат, [гражданство], действаща чрез своята майка Б. Лутфа, в писмен отговор и в съдебно заседание, чрез. адв. И.И, оспорва касационната жалба и претендира адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Представителят на Върховната административна прокуратура, участващ в производството, дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдът е установил релевантните за спора факти и обстоятелства и в съответствие със събраните по делото писмени доказателства е формирал законосъобразни и аргументирани изводи. Намира, че административният орган не е изложил фактически основания за приетото от него правно основание – чл. 10, ал. 1, т. 17 и т.24 ЗЧРБ. Счита, че посоченото в отказа правно основание - чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ не е обосновано и не води до яснота относно волята на административния орган, а липсата на мотиви, предвид представените доказателства, препятства правото на защита на адресата на акта. Счита, че съдебното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.
Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:
Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Ж. Нусрат, [гражданство], срещу отказ на завеждащ консулска служба при Посолството на България в Делхи, Р. И от 30.10.2019г.,за издаване на виза „С“, постановен по нейно заявление DEL 19002606 от 13.09.2019г.
С обжалваното решение съдът е отменил този отказ за издаване на виза „С“.
За да стигне до този резултат първоинстанционният съд установил, че чужденката е поискала от посолството на Р. Б в Делхи да получи виза за краткосрочно пребиваване по чл. 9а, ал. 2, т. 3 от ЗЧРБ, като към заявлението си приложила: покана-декларация Приложение 3 към чл.17, ал. 2 от НУРИВОВР от своя чичо; банкова референция от Банка ДСК на канещия; копие на британския паспорт на канещия ; копие на българско удостоверение за пребиваване на гражданин на ЕС на A. Shah; удостоверения за раждане, с превод на български език - на молителя, на брат й и на чичо им, копие от паспорт от Бангладеш на майката на молителя; съгласие от бащата на молителя последният да пътува до България.; смъртни актове на дядото и бабата на чужденката; медицинска застраховка; резервация за самолетен билет; пълномощно от родителите на молителя за подаване и получаване на заявленията за визи и паспортите и копие на страници от лични документи. С процесния акт апликантът е получил отказ за издаване на виза, като в основанието за отказа е посочен чл. 10, ал. 1, т. 17 вр. т.24 от ЗЧРБ и текст: " Заявената цел на пътуване не е убедително доказана.Миграционен риск. Гражданинът на Великобритания реално не пребивава в РБ" .В хода на съдебното производство административният орган е представил Заповед № 95-00-254/03.10.2011 г. на министъра на външните работи, както и Заповед № 36 от 24.06.2019 г. на извънредния и пълномощен посланик на Р. Б в Делхи, Р. И, с която оправомощава завеждащия консулската служба в посолството да съставя, подписва и връчва уведомление и обосновка на отказ за издаване на виза. Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд е преценил, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган, като в обжалваното решение е посочено, че отказът е издаден на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 и т.24 от ЗЧРБ, но липсват конкретни фактически и правни основания за неговото издаване, с което е нарушена разпоредбата на чл. 59, ал. 2 АПК. Преценил, че представените в хода на административното производство доказателства са обосновали извод, че целта на пътуването на чужденката в Р. Б е посещение на роднини. Приел последното за доказано, с оглед представената декларация за адрес, копие на документ за продължително пребиваване на чичото на жалбоподателката, банкова референция на канещия и останалите посочени по-горе доказателства.
По тези съображения съдът приел, че жалбата е основателна, отменил процесния отказ за издаване на виза „С“ и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК върнале преписката на административния орган за ново произнасяне, при съобразяване на дадените му задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно и при постановяването му не са допуснати нарушения, изискващи отмяната му. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане доводите на страните и правнорелевантните факти, АССГ е произнесъл законосъобразно решение, което следва да остане в сила.
Неоснователно е възражението на касатора, че оспореният отказ отговаря на изискванията за форма по АПК и съдържа относими мотиви.Правилно първоинстанционният съд е приел, че административният орган не е изложил фактически основания за приетото от него правно основание – чл. 10, ал. 1, т. 17 и т.24 от ЗЧРБ. Безспорно мотивите на административния акт имат за цел да обективират волята на неговия издател, както и обстоятелствата обосноващи постановяване на акт с определено съдържание. Съгласно цитираната разпоредба, административният орган може да откаже издаването на краткосрочна виза, когато гражданинът на третата страна не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, че в случая липсват конкретни фактически основания за издаване на акта, които да са относими към конкретния казус, в контекста на приложените към заявлението доказателства, с което е нарушена императивната норма на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Не е налице извършване на фактически и правен анализ на представените от заявителя документи, липсва каквото и да е обсъждане на събрани данни след проведена проверка по заявените от апликанта обстоятелства и относно тяхната достоверност.
Настоящият съдебен състав констатира, че в касационната жалба, по която е образувано това дело, се съдържат подробни аргументи и съображения за постановения отказ, но същите е следвало да се изложат в атакувания адм. акт, а не едва при неговото обжалване. Съдебната практика по този вид спорове е непротиворечива и категорично изисква посочване в административния акт на конкретни фактически основания и данни за обсъждането на относимите към апликанта правнорелевантни факти и обстоятелства, поради които е постановен съответният отказ.
Касационният съдебен състав не възприема тезата на касатора, че случаят касаел съвпадение между нормативния текст и фактическите и правни основания за издаване на процесния отказ. Следва да се има предвид, че цитираната законова норма е общо и бланкетно формулирана, а при постановяване на административния акт неговият издател е задължен да изпълни с конкретно съдържание визирания нормативен текст, като следва да формулира ясно и недвусмислено относимите факти, които касаят заявителя, а не такива по принцип. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от Наредба за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (Наредбата), в която изрично е регламентирано нормативното изискване за мотивиране на отказа. Освен това в случая е безспорно установено, че в настоящата хипотеза не става въпрос за съображения, които засягат националната сигурност, тъй като от една страна Държавна агенция „Национална сигурност“ е дала становище, че съгласувателната процедура е осъществена от Специализирана дирекция "М"- ДАНС, която не разполага с данни [гражданство] да представлява заплаха за националната сигурност, а от друга страна - заявлението на апликанта не е за издаване на дългосрочна, а за краткосрочна виза. От съществено значение е обстоятелството, че в процесния адм. акт няма никакви данни административният орган да е обсъждал този въпрос, както и не е съобразил, че заявителят е роднина на лице, което е гражданин на ЕС към датата на подаване на заявлението и на произнасянето на процесния отказ. Следва да се има предвид, че в случая не е съобразена и нормата на §1, т. 1, б.“в“ от Допълнителните разпоредби на Закон за влизането, пребиваването и напускането на Р. Б на гражданите на ЕС и членовете на техните семейства. Българската държава е синхронизирала законодателството си по издаване на краткосрочни визи с правото на Съюза, като е въвела визираните в член 32, параграф 1 от Регламент №810/2009 основания за отказ от издаване на виза в националното законодателство и процесното основание за отказ за издаване на виза – чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ е идентично с това по член 32, параграф 1, буква а), ii). Съобразно практиката на Съда на Европейския съюз държавите членки имат „широка свобода на преценка, що се отнася до условията за прилагане на член 32, параграф 1 и член 35, параграф 6 от Визовия кодекс, както и що се отнася до преценката на релевантните факти, за да могат да установят дали посочените в тези разпоредби основания препятстват издаването на заявената виза, но това не ги освобождава от задължението за преценката на индивидуалното положение на кандидата за виза“. Тези комплексни оценки, „основани на личността на този кандидат, на интеграцията му в държавата по неговото местоживеене, на политическата, социалната и икономическата ситуация в тази държава“ предполагат и съставянето на „прогнози относно предсказуемото поведение“ на кандидата – Решение от 19 декември 2013 г., Koushkaki, С-84/12, EU:C:2013:862, т. 60 – 62 и 58, 59. В конкретния случай в обжалвания отказ не е обективирано осъществяването на изискуемата комплексна оценка, нито съставена прогноза относно предсказуемото поведение на апликанта и на канещото лице, който е негов чичо. Липсата на конкретно изложени факти и обстоятелства, представляващи фактическото основание за постановяване на атакувания отказ винаги съставлява съществено нарушение, тъй като лишава жалбоподателката от възможността да организира своевременно и ефективно процесуалната си защита, както и възпрепятства съдът да извърши качествен и обоснован контрол по законосъобразност върху оспорения адм. акт при преценката на правнорелевантните обстоятелства към конкретния казус.
В този смисъл са решения по адм. д. № 12160/2018г. и по адм. д. № 14248/2018г., както и по-новите-решение № 5661 от 15.05.2020 г. по адм. д. № 120/2020 г. на VІІ отд. на ВАС и решение № 13290 от 27.10.2020г. по адм. д. № 122/2020г. на Четвърто отделение на ВАС .
Предвид горните съображения настоящият състав на ВАС намира, че обжалваното решение на АССГ е съобразено с материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 4 АПК, вр. с чл. 228 АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
На основание чл. 143, ал. 3 АПК, вр. с чл. 228 АПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касационната жалба своевременно претендираните, реално извършени и доказани разноски за настоящата съдебна инстанция /съгласно договор за правна помощ, пл. нареждане и фактура, приложени на л. л.22,24 и 25 от делото/, в размер на 395 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК Върховният административен съд, четвърто отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2059/15.04.2020г., постановено по адм. д. № 13206/2019 г. на Административен съд София – град.
О. Б. У. искането на консулската служба при посолството на Р. Б в Делхи, Р. И,, за разноски по делото.
ОСЪЖДА Министерство на външните работи, гр. С., да заплати на Ж. Нусрат, [гражданство], действаща чрез своята майка Б. Лутфа, сумата 395(триста деветдесет и пет) лева, представляващи адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Решението е окончателно.