- 2 -
РЕШЕНИЕ
№ 21
гр. София, 17.08.2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 26.01.2022 (двадесет и шести януари две хиляди двадесет и втора) година в състав:
Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
при участието на секретаря Д. А. като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 2493 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 307, ал. 2 от ГПК и е образувано по молба с вх. № 272 400/10.12.2020 година, подадена от В. С. Н. за отмяна на влязлото в сила решение № 1284/08.11.2019 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1614/2019 година, с което е потвърдено решение № 2265/04.06.2019 година на Районен съд Пловдив, десети граждански състав, постановено по гр. д. № 16 321/2015 година. С последното решение В. С. Н. е осъден да заплати на Б. Ф. Р., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 14 662.00 лева, дължима се по договор за заем от 20.12.2012 година, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 04.12.2015 година до окончателното плащане, както и сумата от 3656.56 лева, обезщетение за забава за периода от 21.06.2013 година до 03.12.2015 година, като за разликата до пълния претендиран размер от 3660.64 лева искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен. С определение № 531/14.07.2020 година, постановено по гр. д. № 601/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. въззивното решение на Окръжен съд Пловдив не е допуснато до касационно обжалване, поради което е влязло в законна сила.
От изложените в молбата на В. С. Н. твърдения следва, че той иска отмяна на влязлото в сила решение № 1284/08.11.2019 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1614/2019 година на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ГПК.
Ответникът по молбата за отмяна Б. Ф. Р. не е подал отговор на същата, като впоследствие е депозирал писмено становище, с което е изложил твърдения, че молбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, които твърдения са повторени, с по-обстойни мотиви в представената в проведеното открито съдебно заседание писмена защита.
Искането за отмяна на въззивното решение на Окръжен съд Пловдив по чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК се мотивира с твърдения за направено от Р. признание, че не е получил сумата, за която е осъден, което признание е било направено и документирано в производството по гр. д. № 12 192/2015 година по описа на Районен съд Пловдив, 14-ти граждански състав. В последното производство са постановени и съдебните актове, с които Н. мотивира твърдението си за наличието на предвиденото в чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК основание за отмяна.
Въззивното решение № 1284/08.11.2019 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1614/2019 година е влязло в сила на 14.07.2020 година, а молбата за отмяна е с вх. № 272 400/10.12.2020 година. Същата обаче е подадена по пощата, като положеното по плика пощенско клеймо не се чете. Поради това и съгласно чл. 62, ал. 2 от ГПК молбата следва да се счита подадена в сроковете по чл. 305, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ГПК.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки твърденията на страните и представените от тях доказателства, намира за установено и доказано следното:
Както се посочи с решение № 1284/08.11.2019 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1614/2019 година е потвърдено решение № 2265/04.06.2019 година на Районен съд Пловдив, десети граждански състав, постановено по гр. д. № 16 321/2015 година. С последното решение В. С. Н. е осъден да заплати на Б. Ф. Р., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 14 662.00 лева, дължима се по договор за заем от 20.12.2012 година, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 04.12.2015 година до окончателното плащане, както и сумата от 3656.56 лева, обезщетение за забава за периода от 21.06.2013 година до 03.12.2015 година. Въззивното решение не е било допуснато до касационно обжалване с определение № 531/14.07.2020 година, постановено по гр. д. № 601/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., като е влязло в сила от датата на постановяване на определението.
Към молбата за отмяна В. С. Н. е приложил отговор на искова молба, подаден от Б. Ф. Р., в качеството му на ответник по гр. д. № 12 192/2015 година по описа на Районен съд Пловдив, 14-ти граждански състав, по повод на предявен срещу него от В. С. Н. иск с правно основание чл. 108 от ЗС. С този отговор Р. е направил възражение по чл. 72, ал. 1 от ЗС за заплащане на увеличената, вследствие на извършените от него подобрения, стойност на имота, като му бъде признато право на задържане по чл. 76, ал. 3 от ЗС, както и възражение по чл. 90 от ЗЗД за връщане на заплатената от него продажна цена на имота, по сключения между страните и обявен за нищожен договор за продажба. Освен това е представено и определение № 646/22.03.2016 година та Окръжен съд Пловдив, постановено по ч. гр. д. № 532/2016 година, с което е оставена без разглеждане частна жалба на Б. Ф. Р. срещу определението на първоинстанционния съд, с което не е прието възражението му по чл. 90 от ЗЗД. С решение № 2552/20.07.2016 година на Окръжен съд Пловдив, ХІV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 12 192/2015 година, предявеният от В. С. Н. срещу Б. Ф. Р. иск правно основание чл. 108 от ЗС, като е отхвърлено направеното от втория възражение за задържане по чл. 76, ал. 3 от ЗС. Последното е признато с решение № 1544/28.11.2016 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2322/2016 година, с което е било изменено първоинстанционното решение в тази му част, като двете решения са влезли в сила на 10.09.2016 година.
Наред с посочените по-горе доказателства е представен и подаден от Б. Ф. Р. по гр. д. № 2495/2014 година по описа на Районен съд Пловдив отговор на исковата молба, в който е заявено, че споразумението от 20.12.2012 година, между него и В. С. Н., в което е посочено, че вторият е получил сумата от 17 250.00 лева няма характера на предварителен договор, както се твърдяло от ищеца. Също така е посочено, че в това споразумение не било посочено на какво основание Н. бил получил сумата, поради което този документ имал характера на разписка.
От своя страна Б. Ф. Р. е представил горепосочения отговор на искова молба, подаден от него по гр. д. № 12 192/2015 година по описа на Районен съд Пловдив, 14-ти граждански състав, като от преписа е видно, че същият е депозиран в съда на 14.01.2016 година.
Производството по което е постановено решението, чиято отмяна се иска, е образувано въз основа на исковата молба от 04.12.2015 година, като съдилищата по същество са приели, че споразумението от 20.12.2012 година има характера на договор за заем, който е бил обезпечен с продажба на имота, който е бил предмет на последвалото производство по чл. 108 от ЗС, като продажбата е прогласена за нищожна с влязло в сила решение, но тази порок не се е отразил на действителността на заема.
Като основание за отмяна на решение № 1284/08.11.2019 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1614/2019 година в молбата на В. С. Н. е посочена разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно тази разпоредба отмяната може да бъде искана, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно. Съгласно чл. 297 от ГПК влязлото в сила съдебно решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Р. Б. Наред с това, по силата на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, съдебното решение установява със сила на присъдено нещо отношенията между страните и техните правоприемници като по силата на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 от ГПК разрешеният с него спор не може да бъде пререшаван. Моментът, към който настъпват тези действия на решението е приключването на съдебното дирене в инстанцията по същество. Затова съгласно чл. 439, ал. 2 от ГПК, страната има възможност да оспорва съдебното решение само на основание на факти, които са настъпили след този момент. В този случай ще е налице ново фактическо положение, което ще доведе до промяна на съществуващите между страните правни отношения, поради което не се налага отмяна на съдебното решение по реда на чл. 303 от ГПК. Съществува възможност в случаите, когато в хода на съдебното производство страната не е посочила обстоятелства, които са от значение за спора или не е представила доказателства за тях, съдебното решение да не отразява действителните отношения между страните по делото. Предвид настъпилата с влизането в сила на решението обвързаност от силата на присъдено нещо и невъзможността да се иска пререшаването на спора страната не би могла да санира този си пропуск чрез предявяване на нов иск за вече разрешения спор. Именно затова разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК дава възможност на заинтересованата страна, в случаите, когато пропускът не се дължи на нейно недобросъвестно поведение, т. е. когато въпреки положената от нея дължима грижа тя не е могла да узнае за релевантното обстоятелство или да се снабди със съответното доказателство, да иска отмяна на съдебното решение и провеждането на ново съдебно производство, в което да посочи новите обстоятелство и доказателства, които да бъдат преценени при разрешаването на спора. От посоченото следва, че новите обстоятелства или писмени доказателства трябва да са съществували към момента на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, поради което при надлежното им посочване са могли да бъдат взети предвид от съда при постановяване на решението му, дори и доказателствата да са създадени след предявяването на иска, в който смисъл е чл. 235, ал. 3 от ГПК. Освен това тези обстоятелства и доказателства трябва да не са посочвани и представяни в производството, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска и да не са обсъждани от инстанцията по същество при постановяването му. Наред с това новите доказателства могат да обосноват отмяна на съдебното решение по реда на чл. 303, ал. 1, т. 1, пр. 2 от ГПК и когато са създадени след приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, но за това трябва да установяват обстоятелства от значение за спорното право, които са съществували към този момент. Новите обстоятелства и доказателства трябва да са от съществено значение за делото, т. е. да подкрепят твърденията на страната и да би могло при вземането им предвид да се обоснове друг правен резултат от спора, различен от този в постановеното по делото решение. От посоченото следва, че разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК дава защита на страната, в случаите, когато делото не е било попълнено с релевантни за спора обстоятелства и доказателства, не по нейна вина. Ако бъде констатирано това основание за отмяна на съдебното решение и молбата за това бъде уважена, заинтересованата страна ще може, във възобновеното производство по спора, да ангажира доказателствата при новото разглеждане на спора.
Под обстоятелства от съществено значение за делото разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК има предвид факти от действителността, които според приложимата за съответния спор правна норма са релевантни за спорното право, като са от значение да неговото възникване, съществуване, унищожаване, развитие, изменение, прекратяване или погасяване или пък имат доказателствено значение за същото. Представеният от В. С. Н. отговор на исковата молба, подаден от Б. Ф. Р. по гр. д. № 12 192/2015 година по описа на Районен съд Пловдив, 14-ти граждански състав, не отговаря на нито едно от тези изисквания. На първо място същият е подаден на 14.01.2016 година, по дело по което Н. е страна, поради което той е могъл да се снабди с препис от него, който да представи в производството по договора за заем и така той да бъде взет в предвид от съда. Няма данни това да е направено, поради което Н. не може да санира този си пропуск по пътя на отмяната по чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това се отнася и до подадения от Б. Ф. Р. по гр. д. № 2495/2014 година по описа на Районен съд Пловдив отговор на исковата молба, тъй като молителят е бил страна и в това производство и е могъл да се снабди с препис от него, който да бъде представен пред съда постановил решението, чиято отмяна се иска. Двата документа не са нови по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК, а това и не са от съществено значение за делото тъй като нито един от тях не съдържа изрично изявление на Б. Ф. Р., че не е предавал спорната сума на Н.. Такова изявление не може да бъде извлечено при тълкуване на съдържанието на първия от посочените отговори, тъй като заявените с него претенции са с оглед предмета на делото и не изключват други отношения между страните. Вторият от отговорите съдържа становище на Р. относно правния характер на споразумението от 20.12.2012 година, но не и признание, че сумата по него не е предоставена на Н.. С оглед на това въз основа на тези документи съдът постановил решението, чиято отмяна се иска не би могъл да достигне до други изводи, различни от тези посочени в решението.
Освен посоченото представените от В. С. Н. определение № 531/14.07.2020 година, постановено по гр. д. № 601/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 2552/20.07.2016 година на Окръжен съд Пловдив, ХІV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 12 192/2015 година и решение № 1544/28.11.2016 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2322/2016 година не могат да обосноват приложението на второто сочено от молителя основание за отмяна, а именно чл. 330, ал. 1, т. 4 от ГПК. Съгласно даденото в т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 година, постановено по тълк. д. № 7/2014 година на ОСГТК на ВКС тълкуване фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК е налице при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата. Противоречие между две съдебни решения има тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право. В този случай е налице тъждество в предмета на двете дела, който чрез решенията става и техен предмет. Законът изисква противоречие между решенията, т. е. между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на двете решения. Разглежданият фактически състав е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск-обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск-обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. За да възникнат предпоставките по разпоредбата, трябва да е налице съвпадение между страните, както и да съществува обективно тъждество на производствата, но за разлика от хипотезата, при която обективното тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети, в разглеждания случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него /преди решението, чиято отмяна се иска/ влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. В случая предметът на решение № 2552/20.07.2016 година на Окръжен съд Пловдив, ХІV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 12 192/2015 година и решение № 1544/28.11.2016 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2322/2016 година е различен от предмета на решение № 1284/08.11.2019 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1614/2019 година, като въпросът за дължимостта на сумата по споразумението от 20.12.2012 година не е бил обуславящ и не е бил разглеждан като предпоставка за уважаване на иска при постановяване на решенията от 2016 година. Що се отнася до определение № 531/14.07.2020 година, постановено по гр. д. № 601/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., то същото разглежда процесуален въпрос като не се ползва сила на пресъдено нещо, поради което не попада в категорията съдебни актове, които могат да бъдат предмет на производство по отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК.
С оглед на посоченото не са налице предпоставките на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ГПК за отмяна на решение № 1284/08.11.2019 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1614/2019 година, поради което подадената от В. С. Н. молба с вх. № 272 400/10.12.2020 година за това трябва да бъде оставена без уважение.
С оглед изхода на делото В. С. Н. ще трябва да заплати на Б. Ф. Р. сумата от 600.00 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 272 400/10.12.2020 година, подадена от В. С. Н. от [населено място], [община], област Пловдив, [улица], с ЕГН [ЕГН] за отмяна на решение № 1284/08.11.2019 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1614/2019 година, на основание чл. 303,ал. 1, т. 1 и т. 4 от ГПК.
ОСЪЖДА В. С. Н. от [населено място], [община], област Пловдив, [улица], с ЕГН [ЕГН] да заплати на Б. Ф. Р. от [населено място], [община], област Пловдив, [улица], с ЕГН [ЕГН] сумата от 600.00 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.