Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по две касационни жалби:
Първата е подадена от областен управител на област С., чрез процесуалния представител юрисконсулт Тихов срещу решение №1457 от 28.02.2020г., постановено по адм. дело №13763 по описа за 2019г. на Административен съд София град /АССГ/. С него е отменена заповед № ДС-20-00028 от 7.11.2019г. на областния управител на област С., с която на основание чл.80 ал.1 от ЗДС (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ) /ЗДС/, е наредено изземване на недвижим имот – частна държавна собственост, управляван от Министерство на външните работи /МВнР, представляващ апартамент №[номер], намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. от Р.Х, В.П, В.П, А.П, А.Х, П.Б и Д.Б.К твърди необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания за отмяна по чл.209 т.3 от АПК. Развива подробни доводи в касационната жалба относно спорния фактически въпрос за уведомяване на посочените лица за началото на административното производство по изземване на процесното жилище по реда на чл.80 ал.1 от ЗДС, както и последвалото от това нарушаване на правото им на защита, както и направените изводи от съда относно наличието на валидно наемно правоотношение и нарушение на правото на дом на засегнатите страни. Иска отмяна на съдебното решение и да се постанови друго, с което се „остави в сила атакуваната заповед“ и претендира да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Втората е подадена от МВнР, чрез процесуалния представител юрисконсулт Янева, с приложено пълномощно от министъра на външните работи срещу същото решение на АССГ. Твърди се неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.209 т.3 от АПК. Развиват се подробни съображение в касационната жалба като посочва, че приетото за съществено от съда нарушение по чл.26 от АПК е неправилно и несъобразено в доказателствата по делото. Лицата, жалбоподатели пред първата инстанция, са в близки родствени отношения, още повече, че при административния орган не е имало информация, че лице, без правно основание се е регистрирало на посочения адрес. А.тивният акт бил изпратен на всички известни лица. По делото не е имало представен договор за наем, за да се приеме, че е налице валидно правно основание за лицата да са в процесния имот. Дори да се приеме, че е налице наемно правоотношение, то е налице прекратяване с писмено предизвестие от 2012 г., отправено до Р.Х със срок от два месеца за освобождаването. Следва да се има предвид и обстоятелствата по чл.29 от ППЗДС. Касаторът не е съгласен и с приетото за нарушаване на принципа на съразмерност, обективиран в чл.6 от АПК като за В.П, който не живее от 30 години в България /живее в [държава]/ се установява обстоятелство за придобиване чрез дарение на недвижим имот в [населено място]. Представят се писмени доказателства към касационната жалба в тази насока. Иска отмяна на решението на първата инстанция и потвърждаване на оспорения административен акт. Претендира присъждане на направените разноски за тази инстанция.
Р.Х и А.Х, чрез процесуалния си представител адвокат Янакиева оспорват подадените касационни жалби в съдебно заседание. Считат решението за първата инстанция за правилно, съобразено със закона, били налице приетите от съда нарушения при издаване на оспорения административен акт. Излагат се подробни доводи в представена по делото писмена защита. Останалите страни не вземат становища.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава много подробно заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховен административен съд, четвърто отделение като взе предвид разпоредбите на чл.218 и сл. от АПК, приема за установено следното:
Предмет на контрол пред първата инстанция е била заповед № ДС-20-00028 от 7.11.2019г. на областния управител на област С., с която на основание чл.80 ал.1 от ЗДС (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ) /ЗДС/, е наредено изземване на недвижим имот – частна държавна собственост, управляван от Министерство на външните работи /МВнР, представляващ апартамент №[номер], намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. от Р.Х, В.П, В.П, А.П, А.Х, П.Б и Д.Б.С е приел, че административния орган е допуснал съществени процесуални нарушения по отношение на съобщението за началото на административното производство, тъй като е уведомил само лицето Р.Х, но според данните от адресните регистрации, на този адрес били регистрирани още шест лица, които следвало да бъдат уведомени. Тъй като уведомяването за началото на административното производство било задължително съгласно чл.26 от АПК, то това нарушение е съществено и води до незаконосъобразност на административния акт. Приел е, че не бил мотивиран и административния акт и дали действително лицето Р.Х не била придобила фактическа власт върху имота. Не били налице и материално-правните предпоставки по ЗДС за изземване на имота, тъй като с издаването на заповедта за настаняване у 4-членното семейство било създадено впечатление за възможност за ползването му въз основа на валидно правоотношение и се надявали да го придобият. Административният орган не бил упражнил правомощията си по разумен начин. Прието е и, че ползването на жилището продължително време – 33 години го правело тяхно жилище по смисъла на чл.8 от Европейската конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
Решението е неправилно. Съдът е допуснал съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания за отмяна на решението по чл.209 т.3 от АПК. Налице е липса на изясняване на фактическата обстановка, надлежни фактически установявания, както и конкретно посочване на приложимите норми. Съдът е направил произволни, противоречиви тълкувания, които не установяват основните факти по делото.
Няма никакъв спор относно собствеността на имота – видно от представения акт за държавна собственост и всички налични данни от Министерство на външните работи, имотът е частна държавна собственост и е даден за управление на МВнР. По този въпрос всички разсъждения на съда относно възможността настанено лице, или лица, да приемат, че жилището е тяхно противоречат както на принципите на частната собственост в България и Европейския съюз, така и на основните принципи на правото.
Няма никакъв спор и относно наличието на валидно основание за държането на имота от лицето Р.Х, като бивша съпруга на починалия Г.Х.Ц кореспонденция, наличните данни по преписката сочат, че в жилището през 1987 година е било настанен Г.Х – четиричленно семейство. Следвотелно за Р.Х няма никакво съмнение, че държи имота на правно основание и прекратяването на наемните правоотношения следва да бъдат по съответния ред, чрез уведомяване и връчване на съответните съобщения, както е и направено пред дългите години на кореспонденция по отношение на имота.
По отношение на останалите регистрирани на този адрес лица, понятието „заинтересовани“ по смисъла на закона следва да бъде изяснено. Те са адресати на заповедта на областния управител поради наличието на данни за адресна регистрация на този адрес. Н. възможност тези лица да не бъдат посочени в заповедта, тъй като при налична адресна регистрация, те биха противопоставили на административния орган основания за държане на имота. Няма и спор, че заповедта им е била съобщена, с оглед навременното подаване на жалбата пред административния съд. Поради което и правата им в съдебното производство са гарантирани с участието им в съдебния процес.
Задължение обаче е на съда да изясни дали всеки един от останалите има „заинтересованост“ към административното производство или не. Тъй като всички лица са пълнолетни граждани и няма никакви данни, освен адресната регистрация, дали са в това домакинство или не, и на какво правно основание, противопоставимо на собственика ползват имота. Видно от представените пред първата инстанция доказателства А.Х и П.Б са разведени – решение №III-113-98 от 4.5.2012г. и Бусерски не живее изобщо там, според т.6 от диспозитива.
По отношение на В.П представените в касационното производство доказателства сочат, че същия изобщо не е в България, както и че притежава друг имот в България.
По отношение на В.П, същата е родена [година], т. е. към момента на настаняване през 1987 г. [възраст] изобщо не е посочена като лице от домакинството на Г.Х, не присъства в декларацията, в която са трима -Г.Х, Р.Х и А.Х и само в служебната бележка е посочено, че при тях живее и А.Г – тъща, която се намирала в [населено място]. Следователно и по отношение на лицето В.П, независимо от адресната регистрация, няма данни за заинтересовано лице по смисъла на закона. Същата изобщо не само не е била от домакинството към момента на настаняване, не са събрани данни дали изобщо ползва имота, но и съдът не е изяснил дали същата е заинтересовано лице или не.
Следва да се изясни последователно кои лица са били настанени в това жилище и за които е възникнало наемно правоотношение, за да има засягане от акта, за останалите претендиращи лица, които няма данни за настаняването си / ако има такова/ в жилището следва да се изясни какви са правата и интересите на лицата, регистрирали се на адреса извън заповедта за настаняване.
Липсата на каквито и да било фактически установявания във връзка с предпоставките за нормата по ЗДС (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ), прави съденият акт неправилен и в невъзможност да бъде поверен, предвид забраната за нови фактически установявания, визирана в чл.220 от АПК.
По отношение на останалите пълнолетни лица също няма никакви данни дали и защо са регистрирани н а адреса на процесния имот.
Съдът е следвало да изясни какви права противопоставят посочените лица на правото на собственост на държавата върху процесния имот, за да се приеме, че тези права са нарушени. Формализмът, с който е пристъпил съда към разрешаване на посочения казус по отношение допуснато нарушение от административния орган, не намира опора в конкретния казус и данните по делото. След изясняване на всички факти и при направени конкретни фактически установявания, следва да се пристъпи към преценката дали липсата на простото изброяване на имената на лицата, адресно регистрирани на адреса на процесния имот, е съществено процесуално нарушение или не.
Тъй като е налице и противоречие в твърденията на самите жалбоподатели – от една страна твърдят, че са адресно регистрирани на адреса, от което се приема, че е налице незабавно им уведомяване за началото на административното производство чрез писмото до Р.Х, тъй като би се приело, че са в едно домакинство на адреса, и от друга страна – че е трябвало да бъде уведомени отделно, което предполага друг настоящ адрес, което те са били длъжни да впишат, и което изцяло ги лишава от заинтересованост в производството по освобождаване на жилището от настанените лица и липсват други предпоставки по ЗДС.
Като е отменил административният акт, съдът е постановил решение в нарушение на процесуалния и материалния закони решението следва да бъде отменено. Следва делото да бъде върнато за ново разглеждане на друг състав на същия съд като се съобрази с изложените по-горе мотиви.
Всички разноски следва да бъдат преценявани при второто разглеждане на делото.
По изложените съображения и на основание чл.221 ал.2 от АПК вр. с чл.222 ал.2 от АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №1457 от 28.02.2020г., постановено по адм. дело №13763 по описа за 2019г. на Административен съд София град И
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на друг състав на същия съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.