Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на полицейски орган при Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ (ГДБОП) срещу решение №6028/03.10.2016 г., постановено по адм. д.5448/2015 г. по описа на Административен съд-София-град (АССГ).

Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, е необосновано - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател иска да бъде отменено обжалваното решение и оставена в сила оспорената заповед. Съображения в подкрепа на твърдените касационни основания и искането са изложени в касационната жалба. Претендира заплащане на разноски.

Ответникът В. И. Р., редовно призован за съдебно заседание, не се е явил, не е изпратил представител, но е изразил становище за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор. Претендира разноски.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение № 6028/03.10.2016 г., постановено по адм. д.5448/2015 г. по описа на АССГ е отменена Заповед за задържане на лице рег. № зз-3/18.05.2015 г. на полицейски орган при Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“, с която на В. И. Р. е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) задържане за срок до 24 часа по чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закон за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Административният съд е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, в законоустановената форма, но при нарушение на целта на закона и принципа на съразмерност. Така постановеното съдебно решение е правилно.

В писмената защита по настоящото дело е наведено за първи път като касационно основание и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в нарушение на служебното начало, неразкриване на обективната истина и не недаване на указания по чл. 171, ал. 4 от АПК. В касационната жалба липсват подобни оплаквания и при наличието на преклузивен срок за упражняване правото на жалба не е допустимо да бъдат обсъждани. На основание чл. 218 Върховният административен съд обсъжда само посочените в жалбата или протеста пороци на решението. За валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съдът следи и служебно. Следователно за твърдените съществени процесуални нарушения, посочени за първи път в писмената защита по делото, касационната инстанция не следи служебно и няма право да се произнесе, защото не са посочени в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че фактическата обстановка по спора е правилно установена от първоинстанционният съд съобразно събраните по делото доказателства, които са представени от страните по спора. Всички ангажирани от страните доказателства са събрани, включително и писмо от Специализираната прокуратура и няма данни по делото, че административната преписка не е изпратена от административният орган в цялост, съгласно чл. 152 от АПК.

С оглед събраните доказателства АССГ е приел за установено, че на 18.05.2015г. В. Р. се е срещнал пред стадион „В. Л.“ (след покана по телефона) със служител на ДАНС, след което доброволно е приел да бъде отведен с автомобил в сградата на ГДБОП на [улица], където е разпитан и след това е задържан в 08-мо РУП-МВР със заповед на полицейски орган – служител на ГДБОП. Отменената от АССГ заповед за задържане на лице до 24 часа е издадена на 18.05.2015 г. в 19 часа, в 19,10 часа е извършен и личен обиск на В. Р., след което на 19.05.2015 г. в 17,10 часа е освободен. Като фактическо основание за издаване на отменената заповед за задържане е посочено сл. д. № 7/2015 г., за което е прието за установено, че е образувано срещу неизвестни извършители за престъпление по чл. 321, ал. 3, във връзка с ал. 2 от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС) - участие в организирана престъпна група при наличие на данни, че групата е активно подпомагана от В. Р. като служител на НАП. С определение от 15.05.2015 г. на Специализирания наказателен съд, 14-ти с-в, по ч. н.д. № 544/2015г. е разрешено извършването на личен обиск на В. Р..

Обосновано съобразно така установената фактическата обстановка АССГ е приел, че не е налице законна цел за издаване на отменена заповед за задържане до 24 часа. В заповедта е формулирано като основание престъпление, но не е посочено, че задържаното лице е заподозряно. Цитираното в заповедта наказателното производство е образувано срещу неизвестни извършители. Три дни преди задържането наказателен съд е разрешил извършването на личен обиск на В. Р. като процесуално действие по НПК, за което не е задължително лицето да е задържано по реда на ЗМВР. В конкретния случай В. Р. се е явил доброволно на среща, разпитан е в сградата на ГДБОП и чак след това е задържан за 24 часа, през което време е извършен само описания личен обиск и няма никакви данни за причините, поради които е задържан при наличие на съдействие от негова страна при явяването му и за провеждане на разпита. Не е установена конкретна причина за задържането до 17,10 часа на следващия ден. В случая полицейският орган е разполагал с данни за данни за извършено престъпление, за което е висящо наказателно производство, но то е образувано срещу неизвестни извършители. В заповедта не е посочено, че задържаното лице е заподозряно в разследваното престъпление. Необходимостта В. Р. да бъде задържан на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не се установява и последвалите задържането му действия по разследването на престъплението, поради което АССГ обосновано е достигнал до извод, че наложената ПАМ не съответства на целта на закона.

Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Р. Б от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5 § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право.

По своята правна същност, мярка "задържане за срок от 24 часа" по чл. 72 - чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка - административното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата.

Предпоставка за 24-часовото задържане е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Следва да се приеме, че възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка "задържане за срок до 24 часа" е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова.

Съгласно нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР полицейските органи могат да задържат лице за което има данни, че е извършило престъпление. Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. Спрямо В. Р. е разрешено извършването на личен обиск и такъв е извършен, но преди това лицето се е явило доброволно на покана на служител на ДАНС (т. е. не е укривал и не е създавал затруднения за осъществяване на контакт с него), с него е проведен разпит и чак след това е задържан. При това поведение не е възможно да се приеме, че извършването на личен обиск (разрешен три дни по-рано) е щяло да бъде възпрепятствано и има причина да лицето да бъде задържано за осъществяване на това процесуално действие по разкриване на конкретно престъпление.

Целта на мярката по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин престъпление, а да се попречи на уличения в извършването му или да се укрие или да извърши друго престъпление или да осуети наказателно преследване. Също така това задържане предоставя възможност на полицейските органи да извършат неотложни действия, чрез които да бъдат събрани достатъчно данни за образуване на наказателно производство или да бъдат опровергани наличните данни за съпричастност на задържаното лице към извършването на престъпление. Разрешеният три дни преди задържането личен обиск очевидно не е извършен при условията на неотложност. Доводите в касационната жалба, че задържането би прекъснало връзките между членовете на организираната престъпна група (т. е. налага се в точно определен период от време), не са подкрепени с доказателства по делото, доколкото АССГ изрично е приел от отговора на СпП, че липсва план за провеждане на специализирана полицейска операция. За всеки конкретен случай на задържане установяването на данните е в тежест на административния орган и в случая обосновано АССГ е приел, че обосноваността и необходимостта от задържането не е подкрепен със събраните по делото доказателства, респективно липсва законна цел за издаване на отменената заповед.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че АССГ законосъобразно е отменил оспорената заповед за задържане на лице до 24 часа при наличието на предпоставките на чл. 146, т. 5 от АПК. Допълнителните мотиви в обжалваното съдебно решение за допуснато на принципа на съразмерност (чл. 6 от АПК), което представлява основание за отмяна по смисъла на чл. 146, т. 4 от АПК също следва да бъдат споделени. Неоснователно е възражението в касационната жалба, според което при степенуването на различните правнозащитими интереси, правният интерес от разкриване на престъпленията им приоритет пред интересите на гражданите от тяхната лична неприкосновеност, доколкото по делото не е установено задържането до 24 часа да е било необходимо в интерес „разкриване на престъпление“. Ограничаването на личната неприкосновеност на лицето за 22 часа няма данни да е допринесло за разкриване на разследваното престъпление. Няма доказателства, че полицейският орган е разполагал с данни, че задържането точно в този момент ще спомогне за разкриване на организираната престъпна група. В този смисъл не е установен съпоставим обществен интерес, който да е надделяващ спрямо защитеното по чл. 5 от ЕКПЧОСправо на свобода и сигурност. Изведените от практиката на Европейския съд по правата на човека принципи по прилагането на чл. 5, § 1, б. с) от ЕКПЧОСсъотнесени към настоящия случай, водят до извод, че за задържането на жалбоподателя не са налице достатъчно данни, обуславящи реална необходимост в името на обществения интерес, да бъде предпочетен над правото на зачитане на личната му свобода.

С оглед на изложеното, Върховният административен съд намира, че обжалваното решение съответства на материалния закон и е обосновано, поради което не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

По водене на делото пред настоящата инстанция ответната страна е направила разноски в размер на 450 лв., които с оглед изхода на спора, направеното искане и липсата на възражение за прекомерност, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК следва да му бъдат възстановени от бюджета на ГДБОП.

По изложените съображения Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6028/03.10.2016 г., постановено по адм. д. 5448/2015 г. по описа на Административен съд-София-град.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“-МВР, [населено място], [улица], да заплати на В. И. Р., съд. адрес: [населено място], [адрес], адв. И. С. сумата 450 (четиристотин и петдесет) лева. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.