Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по две касационни жалби срещу Решение № 4821 от 11.07.2014 г., постановено по адм. д. № 2730 по описа за 2014 г. на Административен съд София – град (АССГ), с което Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГД”ИН”), на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗЗД ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗЗД ВРЕДИ) (ЗОДОВ), е осъдена да заплати на С. Н. Н. сума в размер на 2400,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди за периодите 20.11.2009 г. – 24.11.2009 г., 04.12.2009 г. – 08.12.2009 г., 19.02.2010 г. – 23.02.2010 г., 22.10.2010 г. – 26.10.2010 г., 18.01.2011 г. – 20.01.2011 г., 04.02.2011 г. – 08.02.2011 г., 06.06.2011 г. – 10.06.2011 г. и 04.07.2011 г. – 05.07.2011 г., заедно със законната лихва върху тази сума от влизане на решението в сила до окончателното й изплащане, като искът в останалата му част за разликата от присъдения до пълния предявен размер на главницата - 37600,00 лв., е отхвърлен като недоказан.

Първата касационна жалба е подадена от ГД”ИН” срещу посоченото съдебно решение, в частта му, с която претенцията на Н. е уважена за сума в размер на 2400,00 лв., заедно със законната лихва върху тази сума от влизане на решението в сила до окончателното й изплащане. Твърди се постановяването му в тази част при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Необосновани са, според този касатор, изводите на съда, че Н. е бил настанен при условия, които съществено не отговарят на режима, който му е определен за изтърпяване на наложеното наказание по време на престоя му в Затвора - С., където е бил настанен по делегация – за определен период от време и по искане на лицето с оглед участието му в дела в [населено място]. Необосновани на доказателствата по делото са и изводите на съда досежно някои от периодите, в които Н. е пребивавал в „Зона с повишена сигурност“ в Затвора - С.. Съставът на АССГ не е отчел спецификата на дейността на администрацията в затвора и това, че за установяване незаконосъобразно действие следва да е налице конкретна правна норма, която указва законосъобразното поведение на ответника. Оспорва се и направеният от съда извод, че от показанията на свидетелите са установени претърпените от Н. неимуществени вреди. Поддържа се, че Н. не е провел пълно и главно доказване на твърдените от него факти, а доказателствата не са обсъдени от съда поотделно и в съвкупност, с което са нарушени съществено съдопроизводствените правила. По подробно изложени съображения се иска отмяната на решението, в неговата осъдителна част и отхвърляне на ищцовата претенция, в тази част. Ответникът

по тази касационна жалба Н. я оспорва по съображения, изложени в представен по делото писмен отговор и изразява становище за нейната неоснователност.

В съдебното заседание пред настоящия съд касаторът ГД „ИН” се представлява от упълномощен юрисконсулт, който от негово име поддържа жалбата и моли да бъде уважена.

Втората касационна жалба е подадена от Н. срещу посоченото съдебно решение, в частта, с която предявеният от него иск е отхвърлен за сумата над 2400,00 лв. до пълния предявен размер от 40000,00 лв., както и в частта на определената начална дата на присъдената законна лихва. Касаторът твърди, че присъденото обезщетение е минимално и несправедливо. Наред с това счита, че неправилно му е присъдено то, ведно със законната лихва, считано от датата на влизане на решението в сила. Доколкото моментът на преустановяване на действията и бездействията, от които произтичат вредите е 05.07.2011 г., Н. поддържа, че именно това е началният момент на дължимост на законната лихва върху сумата на присъденото обезщетение. Иска постановяване на решение, с което да бъде уважена изцяло исковата претенция, ведно с лихвата, считано от 05.07.2011 г.

Ответникът по тази касационна жалба ГД”ИН” я оспорва в представен по делото писмен отговор и в съдебно заседание, чрез упълномощен юрисконсулт. Изразява становище за нейната неоснователност. Решението е правилно, в частта, с която претенцията на Н. е отхвърлена, доколкото по делото не са установени претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят обичайните, свързани с изпълнение на наложеното му наказание в резултат от условията за пребиваване в затвора.

В съдебното заседание пред настоящия съд Н. не се явява и не се представлява. Заявява, че поддържа предявената касационна жалба в нарочно подадена по делото молба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.

Разгледана по същество касационната жалба на ГД“ИН“ е основателна, а тази на Н. – неоснователна.

Съставът на АССГ е приел за разглеждане предявен от Н. иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, срещу ГД“ИН“, за заплащане на обезщетение в размер на 40000,00 лв., претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, унижение, причинени от настаняването му в килии на С. централен затвор за периодите: от 20.11.2009 г. – 24.11.2009 г. (5000,00 лв.), 04.12.2009 г. – 08.12.2009 г. (5000,00 лв.), 19.02.2010 г. – 23.02.2010 г. (5000,00 лв.), 22.10.2010 г. – 26.10.2010 г. (5000,00 лв.), 18.01.2011 г. – 20.01.2011 г. (5000,00 лв.), 04.02.2011 г. – 08.02.2011 г. (5000,00 лв.), 06.06.2011 г. – 10.06.2011 г. (5000,00 лв.) и 04.07.2011 г. – 05.07.2011 г. (5000,00 лв.) при режим по – строг от определения от съда за изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода“, заедно с лишени от свобода, осъдени на „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без право на замяна“, които са поставени при специален, по – строг режим от определения на Н., настаняване в „Зона с повишена сигурност“, в постоянно заключено помещение – условия, уронващи човешкото достойнство в резултат на престоя му в Затвора – С. през посочените периоди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата, на която съдът със съдебен акт ще установи нарушението, до окончателното й изплащане.

Въз основа на приобщените по делото писмени и гласни доказателства, които са обсъдени подробно поотделно и в съвкупност, първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че в осемте искови периода Н. е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ 28 години и 11 месеца, в условията на „строг режим“. В периода от 20.11.2009 г. до 05.07.2011 г. във връзка с участието му в процесуално-следствени действия пред различни органи е превеждан в Затвора – С., където е настаняван в едно помещение с осъдени на доживотен затвор или доживотен затвор без право на замяна, което попадало в „Зона с повишена сигурност“, при условията на непрекъснато заключване, при „Специален режим“, който не съответства на определения му за изтърпяване на наложеното наказание „лишаване от свобода“. Установил е също така за всеки от исковите периоди с кои лица, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода при специален режим“ или самостоятелно е пребивавал в Затвора – С., първа група, където е обособена „Зона с повишена сигурност“. За периода 20.11.2009 г. – 05.07.2011 г. Н. не е бил изолиран в единична килия на основание чл. 120 ЗИНЗС, няма предложение на Комисията по чл. 73 ЗИНЗС или решение на Окръжен съд – Враца за поставяне на лицето при „специален режим“.

Въз основа на свидетелските показания съдът е приел за установено, че при настаняването на Н. в едно помещение заедно с изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без право на замяна“ същият е изразявал недоволство и е настоявал пред администрацията на затвора да му бъдат разяснени причините, поради които се намира в едно помещение с тези лица. Наред с това се чувствал притеснен, напрегнат, неспокоен (особено през нощта), без желание да се храни и общува с останалите.

При така установеното от фактическа страна, първоинстанционният съд е направил извод за частична основателност на предявения иск. Отчел е, че в настоящия случай не е налице специален ред, по който Н. може да претендира търсеното обезщетение и искът е предявен срещу юридическото лице, в чийто състав е органът, от незаконосъобразните действия и бездействия на който са причинени вредите – ГД“ИН“. За установено е приел, че Н. е пребивавал в място за лишаване от свобода, което е под общото ръководство и контрол на ответника. За доказани, до уважения размер, е намерил твърдените неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на ответника във връзка с условията в Затвора – С., където през исковите периоди, по повод участие в процесуални действия е бил превеждан и настаняван Н.. Направил е извод, че се касае за противоречащи на изискванията на чл. 120 ЗИНЗС и чл. 213 от Правилник за прилагане на ЗИНЗС (ППЗИНЗС) фактически действия по настаняване на лицето в помещение, предназначено за лишени от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без право на замяна“ и корелативното бездействие Н. да бъде настанен при условията на чл. 53, т. 2 ППЗИНЗС – в помещения заключвани само нощем.

Съдът мотивирано е отхвърлил възражението на ГД“ИН“, че условията, при които се настаняват лишените от свобода в затворите не следва да се определят като „административна дейност“ във връзка с изпълнение на наказанията. С аргументи, почерпени от чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Р. Б и чл. 10, т. 1 от МПГПП (МЕЖДУНАРОДЕН ПАКТ З. Г. И ПОЛИТИЧЕСКИ ПРАВА), съдът е посочил, че основно задължение на държавния орган, упражняващ ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, е да следи и предотвратява всяко причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство на лицата, чиято лична свобода е ограничена, в това число чрез условията, при които се изтърпяват наказанията на осъдените.

Според първоинстанционния съд ответникът не е установил, че за настаняването на Н. по твърдения в исковата молба начин са били налице конкретни основания. Отчел е, че в част от периодите той е бил настанен сам или в друго помещение, а в един от тях само за 2 от 5 денонощия в килията е бил и Х.. При това е направил извод, че е налице първата предпоставка по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Съдът е посочил, че преживяното негативно състояние на психиката на Н., засягането на емоционалното му равновесие, което е резултат от прилагането на непроизтичащо от нормативен акт ограничение, разклатеният душевен баланс, изразен чрез силното безпокойство и напрегнатост, нарушен сън и липса на апетит, е от естество пряко кореспондиращо с осъщественото настаняване. Предвид това е направил извод, че лицето следва да бъде обезщетено със сума в размер на 2400,00 лв., а в останалата част – искът да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Изрично се е мотивирал досежно началния момент на претендираната лихва и е съобразил решението си в тази насока с искането на ищеца. Изложил е съображения, че не са налице предпоставките на чл. 5 ЗОДОВ предвид това, че упражняване правото на изборна подсъдност не аргументира несъвместими със специалните правила на ЗИНЗС и ППЗИНЗС условия на престой в местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“.

Решението е валидно и допустимо, но неправилно като постановено в нарушение на материалния закон.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че Н. търси обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на действия и бездействия на ответника, за които твърди, че са незаконосъобразни и са във връзка с условията в Затвора – С., където през исковите периоди по повод участието му в процесуални действия на територията на [населено място], той твърди, че е превеждан и настаняван. Неправилно обаче е направил извод, че се касае за противоречащи на изискванията на чл. 120 ЗИНЗС и чл. 213 ППЗИНЗС фактически действия по настаняване на лицето и бездействия настаняването да бъде в съответствие с чл. 53, т. 2 ППЗИНЗС.

Споделят се от настоящия състав изводите на съда, направени въз основа разпоредбите на чл. 2, т. 3 ЗИНЗС, чл. 3 ЕКПЧОСи чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Р.Б.З на органа, упражняващ ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода е да следи и предотвратява всяко причиняване на страдание, извън минимума, който е резултат от самото изтърпяване на наказанието, или унижаване на човешкото достойнство на лишените от свобода, в това число чрез условията, при които се изтърпяват наказанията. При това обаче, несъобразено е останало от съда, че в случая не се претендират вреди във връзка с условията, при които лицето изтърпява наложеното му наказание. С оглед твърденията на ищеца, направени в исковата молба, обезщетението се претендира заради претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на действия и бездействия на ответника през исковите периоди във връзка с условията в Затвора – С., където той не изтърпява наложеното му наказание, а е бил единствено превеждан по повод участие в процесуални действия на територията на [населено място]. Това е краткосрочно пребиваване в сочените места за изпълнение на наказанието "лишаване от свобода" и е ad hoc с оглед участието на лицето в посочените действия. По тези съображения не може да се приеме, че са нарушени нормите на чл. 120 ЗИНЗС и чл. 53, т. 2 и 213 ППЗИНЗС. От друга страна твърде кратката продължителност на периодите, в които Н. твърди, че е превеждан при условия в противоречие на посочените разпоредби, дава основание да се направи извод, че твърдяното страдание не е превишавало неизбежното ниво на страдание, присъщо на изтърпяване на наказанието и преживяното не е преминавало прага на строгост съгласно чл. 3 ЕКПЧОС В този смисъл е приетото от Европейския съд по правата на човека по т. 108 от Решението по делото А. срещу България, влязло в сила на 22.08.2008 г.

По така изложените причини, според настоящия състав, не е налице незаконосъобразно действие, респективно бездействие, заради което на Н. да се следват претендираните с исковата молба неимуществени вреди. При липсата на първата предпоставка за реализиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, неправилно исковата претенция е била частично уважена. Обжалваното решение следва да бъде отменено в осъдителната част, като вместо това се постанови друго по същество на спора, с което предявеният иск, в тази част, се отхвърли. Предвид изводите на настоящия състав, решението, в останалата му част е правилно и следва да остане в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, РЕШИ: ОТМЕНЯ

Решение № 4821 от 11.07.2014 г., постановено по адм. д. № 2730 по описа за 2014 г. на Административен съд София – град, В ЧАСТТА,

с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати на С. Н. Н. 2400,00 (две хиляди и четиристотин) лв. обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗЗД ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗЗД ВРЕДИ) за периодите: от 20.11.2009 г. – 24.11.2009 г., 04.12.2009 г. – 08.12.2009 г., 19.02.2010 г. – 23.02.2010 г., 22.10.2010 г. – 26.10.2010 г., 18.01.2011 г. – 20.01.2011 г., 04.02.2011 г. – 08.02.2011 г., 06.06.2011 г. – 10.06.2011 г. и 04.07.2011 г. – 05.07.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на влизане на решението в сила до окончателното й изплащане, като вместо това

ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ

предявения от С. Н. Н. иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗЗД ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗЗД ВРЕДИ), срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, в частта му, за заплащане на сума в размер на 2400,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, унижение, причинени от настаняването му в килии на С. централен затвор за периодите: от 20.11.2009 г. – 24.11.2009 г., 04.12.2009 г. – 08.12.2009 г., 19.02.2010 г. – 23.02.2010 г., 22.10.2010 г. – 26.10.2010 г., 18.01.2011 г. – 20.01.2011 г., 04.02.2011 г. – 08.02.2011 г., 06.06.2011 г. – 10.06.2011 г. и 04.07.2011 г. – 05.07.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата, на която съдът със съдебен акт ще установи нарушението, до окончателното изплащане на сумата.

ОСТАВЯ В СИЛА

решението в останалата част.

Решението не подлежи на обжалване.