О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3311

гр. София, 24.06.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

С. Н.

като изслуша докладваното от съдия Николова гр. дело № 1342 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по постъпилата от А. С. Д. и П. Ц. Д., чрез процесуалния им представител адв. Т. Т., касационна жалба срещу въззивното решение № 6497/18.12.2023 год., постановено по в. гр. д № 8435/2021 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийския районен съд по гр. д. № 14507/2017 год. С него е признато за установено по отношение на касаторите, че М. С. Е. е собственик на 1/2 ид. ч. от описания имот в [населено място] – първи етаж от двуетажна жилищна сграда, построена в поземлен имот № *, заедно с 200/935 ид. ч. от дворното място, представляващо УПИ *, * в кв. 35 по плана на [населено място], кв. О..

Жалбоподателите релевират доводи за неправилност на решението поради наличие на основанията по чл. 281, т. 1 ГПК с искане за отмяната му и вместо това искът срещу тях бъде отхвърлен или делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са формулирани правни въпроси относно задължението на въззивния съд да отстрани допуснати от първоинстанционния съд нарушения на чл. 146 ГПК, да обсъди всички въведени от страната оплаквания и доказателства, относно доказването на факта на владение в хипотеза на удостоверено от компетентен съд добросъвестно владение, обективирано във вписан в публичен регистър нотариален акт за покупко-продажба, последващ от учредяване на ипотека върху имота. Касаторите поддържат наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, като се позовават на сочената практика на ВКС.

Ответникът по тази жалба и ищец в производството – М. С. Е., в представения писмен отговор изразява становище за липса на релевираните в нея основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените от него разноски за платено адвокатско възнаграждение.

И. К. Н., ответник в производството, не оспорва подадената от другите ответници касационна жалба против въззивното решение. По отношение на нея то е влязло в сила.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежно легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд.

Предявеният от М. Е. иск за собственост на 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот е уважен както срещу касаторите, на които неговият брат е продал първоначално имота без негово знание, но и срещу последващия приобретател, на който същите впоследствие са го продали и спрямо който въззивното решение е влязло в сила, като необжалвано. Прието е въз основа на представените доказателства, че имотът е бил собственост на наследодателката на ищеца, негова майка – Г. И., която след смъртта си на 22.05.2005 год. е оставила за наследници двамата си сина – Е. Т. и М. Е.. Първият продал на 20.05.2008 год. целия наследствен имот – първи етаж от къщата и ид. ч. от дворното място, легитимирайки се с нотариалния акт на наследодателката си, на П. Д. по време на брака му с А. Д.. Съдът приел, че разпоредителната сделка от 2008 год. не може да се противопостави на ищеца за придобитата от него по наследство от майка му 1/2 идеална част от недвижимия имот, като се е позовал на принципа, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава. По отношение на релевираното от първите двама ответници, сега касатори, възражение за придобивна давност по отношение на тази идеална част, съдът го приел за неоснователно. Макар и да приел, че могат да се позоват на кратката придобивна давност поради разпоредителната им сделка, представляваща правно основание, годно да прехвърли собствеността, както и приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС, въззивният съд направил извод, че по делото не е доказано, че владението им е било явно, без която характеристика упражняваната от тях фактическа власт не може да се квалифицира като владение и да е основание за придобивна давност. Съдът е кредитирал свидетелските показания относно упражняването на фактическа власт върху имота от касаторите в периода 2008 год. – 2016 год., през който същите сменили ел. инсталацията, ВиК инсталацията на първия жилищен етаж, направила парно, ремонтирали банята, кухнята и лятната кухня. При това положение и независимо от продължителността на упражняваната фактическа власт, доколкото от гласните доказателства е установено, че достъпът на ищеца до имота не е бил ограничаван до 2016-2017 год. и при липсата на данни, че през периода от 2008 год. до 2016 год. е имало обективирани пред него владелчески действия от страна на ответниците, сега касатори, въззивният съд приел, че не са извършени фактически действия, характеризиращи владението им като явно. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът /ищецът/ не може да узнае. Липсват явни действия от тяхна страна по отношение на имота, за да се приеме несъмнен характер на владението им, поради което и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът приел, че не са налице предпоставките на чл. 79, ал. 2 ЗС и ответниците не са придобили 1/2 ид. ч. от имота по давностно владение. Ищецът се легитимира като собственик на тази идеална част по наследствено правоприемство и предявеният от него установителен иск по отношение на Д. е намерен за основателен.

Констатираното противоречие в мотивите на въззивния съд: от една страна се кредитират свидетелски показания, установяващи конкретни действия на ответниците по стопанисване на имота, от друга се приема, че липсват доказателства за явни такива относно несъмнения характер на владението, обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, за да се провери дали не е очевидно неправилен изводът на съда за неоснователност на възражението на ответниците за придобивна давност на основание добросъвестно владение на процесната идеална част.

Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6497/18.12.2023 год. по в. гр. д. № 8435/2021 год. на Софийски градски съд, по подадената от А. С. Д. и П. Ц. Д., чрез адв. Т. Т., касационна жалба.

УКАЗВА на А. С. Д. и П. Ц. Д., чрез адв. Т. Т., да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 165. 95 лв. / /сто шестдесет и пет лева и 95 ст./ в едноседмичен срок от съобщението за това, както и в същия срок да представят вносния документ. В противен случай настоящето производство ще бъде прекратено.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: