О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 648

София, 06.04.2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 3845 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. М., чрез адв. Т. против решение № 1790/07.07.2022г., постановено по в. гр. д. № 6767/2021 г. на Софийски градски съд, след отмяна на решение от 18.01.2021 г. по гр. д. № 62893/2018 г. по описа на Районен съд София, касаторът е осъден да заплати на „Елсени“ ЕООД, на основание чл.236, ал.2 ЗЗД сумата от 5 873,38 лв., представляваща обезщетение за периода от 01.07.2016 г. до 28.05.2017 г. за ползване въпреки противопоставянето на наемодателя на апартамент № ... в [населено място],[жк], [улица], вх.А след прекратяване на наемното правоотношение за имота, възникнало на 29.07.2014 г. на основание чл.57 вр. чл.56, ал.3 СК с влязло в сила решение по гр. д. № 147/2013 г., както и разноските по делото за двете съдебни инстанции.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и по-конкретно на нормата на чл.57, ал.2, изр.2 СК и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ Следва ли да се осъжда родител, който упражнява родителските права върху непълнолетно дете за ползване на жилище, което е присъдено за отглеждането на непълнолетното дете и 2/ Следва ли съдът да уважи иска при наличие на противоречие в събраните по делото доказателства. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси и те са обусловили решаващата му воля, като последните са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т. е. иска се допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но по отношение на сочения допълнителен критерий, не е изложена мотивирана обосновка. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на решението.

Насрещната страна - „Елсени“ ЕООД, чрез адв. Х. заявява становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение.

За да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск до размера от 5873,38 лв., въззивният съд е приел че правната квалификация на иска е по чл. 236, ал.2 ЗЗД – иск за вземане за обезщетение за лишаване от възможност за ползване на имот след прекратяване на договор за наем и въпреки противопоставяне на наемодателя, като е посочил изрично това в определението си по чл.267 ГПК и е разпределил доказателствената тежест между страните. Посочил е, че при наличието на предпоставките на чл.236, ал.2 ЗЗД по силата на закона възниква „квази наемно правоотношение“ между страни по договор за наем, действието на който е прекратено, като в този случай задължението за плащане цената на ползването на вещта вече не престационно задължение, т. е. не е изпълнение на задължение по договор, а обезщетително задължение - за плащане на цената на ползването на вещта. Това обезщетение е съизмеримо със средната пазарна наемна цена, но само ако тя е по-висока от уговорения наем, като при претенция за обезщетение до размера на уговорения наем или на уговорено с договора обезщетение, размера на пазарния наем се явява ирелевантно обстоятелство. Това следва от разпоредбата на чл.236, ал.2 ЗЗД, с която е въведена необорима презумпция, че размерът на вредите е не по-малък от размера но уговорения наем, т. е. обезщетението не може да бъде по-ниско от уговорения наем. Посочено е, че средният пазарен наем подлежи на изследване, само ако заявената претенция е над уговорения наем. След преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че процесният апартамент е собствен на ищеца за периода от 15.112013 г. до 26.09.2017 г.; че с влязло в сила решение от 11.07.2014 г. по гр. д. № 147/2013 г. по описа на Районен съд Крумовград, апартаментът, който е би семейно жилище по време на брака на С. А. М. и Н. А., е бил предоставен за ползване на С. А. М. и детето Е. А. на основание чл.57 вр. чл.56, ал.3 СК за срок от една година от влизане в сила на решението, т. е. за периода от 29.07.2014 г. до 29.07.2015 г. е съществувало наемно правоотношение; след изтичане на срока по наемното правоотношение – 29.07.2015 г., наемодателят се е противопоставил на продължаващото ползване на имота от ответника видно от приетото по делото влязло в сила на 17.10.2017 г. решение по гр. д. № 59243/2015 г. на Софийски районен съд, с което е уважен иска на ищеца срещу ответника за опразване на имота на основание чл.233 ЗЗД; ответникът не е върнал имота на ищеца преди 29.05.2017 г. Във връзка с възраженията на ответника, че не е ползвал реално имота, въззивният съд е посочил, че задължението за връщане на вещта се изпълнява чрез освобождаване на имота от вещите на наемателя и осигуряване на достъп до имота на наемодателя във вида, в който той е бил предаден от намодателя на наемателя при сключване на договора за наем, т. е. дали наемателят реално е продължил да ползва вещта е ирелевантно при иск по чл.236, ал.2 ЗЗД, а от правно значение е единствено факта дали наемателят е върнал имота на наемодателя. Приел е, че в конкретния случай ответникът не е ангажирал доказателства, установяващи че е върнал имота на ищеца преди 29.06.2017 г., въпреки указаната му от въззивния съд доказателствена тежест и дадената му възможност да ангажира такива. При така възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е приел за установено валидно възникнало вземане на ищеца към ответника за заплащане на обезщетение за ползването на имота след прекратяването на договора за наем за периода от 01.07.2016 г. до 25.05.2017 г., размерът на което следва да се определи съобразно заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвено от вещо лице Д.. На основание чл.162 ГПК съдът е определил дължимото за периода от 01.07.2016 г. до 28.05.2017 г., на която дата е приел, че ответникът е върнал имота, обезщетение на сумата от 5873,38 лв.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че повдигнатите от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване, като съображенията за това са следните:

За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГТК и въпросът трябва да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Правният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Повдигнатите от касатора въпроси нямат характер на правни въпроси от значение за изхода по делото по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият въпрос съдържа твърдение за факт, който не се разкрива в настоящото дело, тъй като в конкретния случай ползването на имота, който е имал характер на семейното жилище, е предоставено на родителя, упражняващ родителските права на основание чл.57 вр. чл.56, ал.3 СК само за срок от една година и този срок е изтекъл на 29.07.2015 г., т. е. преди периода за който се претендира обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД. Вторият въпрос е свързан с оплаквания на касатора по съществото на спора, а именно с твърдения за необоснованост на въззивното решение, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят изводи, различни от тези на съда. Възприетата от съда фактическа обстановка обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността, с изключение на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, не е сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание. Отделно от това по него липсва и аргументация поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т.4 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнотата на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване.

При този изход на спора на ответната страна по касационната жалба, следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 1200,00 лв. съгласно приложения към отговора договор за правна защита и съдействие от 10.10.2022 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1790/07.07.2022г., постановено по в. гр. д. № 6767/2021 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА С. А. М., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица] да заплати на „Елсени“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1200,00 лв.-разноски за настоящата инстанция

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: