Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал.6 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по касационната жалба на и. д. директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – В. при ЦУ на НАП – [населено място], [улица], съгласно Заповед № ЗЦУ-1310/13.10.2014 г. на изп. Директор на НАП, против решение № 2222/08.10.2014 г. на Административен съд – Варна, постановено по адм. д. № 1649/2014 г. в частта му, в която е отменен Ревизионен акт /РА/ №[ЕИК]/31.05.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – В., потвърден с решение № 566/10.09.2012 г. на директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ – В. при ЦУ на НАП /сега Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“/, относно установените задължения за данък по чл. 35 ЗОДФЛ отм. и чл. 48 ЗДДФЛ за 2006 г. и 2007 г. и съответните лихви, а за 2008 г. за данък по чл. 48 ЗДДФЛ за разликата над 1435.70 лв. и лихви над 457.76 лв.

В касационна жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т.3 от АПК. Претендира се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата против РА, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата по касационната жалба Р.Р.Г с адрес: [населено място], обл. С., [улица] не изразява становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея в оспорената част, е допустима, а разгледана по същество, частично основателна, поради следните съображения:

Предмет на съдебен контрол в производството пред Варненския административен съд е бил РА №[ЕИК]/31.05.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – В., потвърден с решение № 566/10.09.2012 г. на директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ – В. при ЦУ на НАП, с който на ревизираното лице са определени задължения за данък по чл. 35 ЗОДФЛ отм. и чл. 48 ЗДДФЛ и лихви за забава към 31.05.2012 г., както следва: за 2006 г. – 1460.30 лв. и лихва – 904.58 лв.; за 2007 г. – 1584.93 лв. и лихва - 759.91 лв.; за 2008 г. – 2166.89 лв. и лихва – 712.12 лв. Видно от мотивите, изложени в Р. доклад /РД/, стр. 5, РА и решение № 566/10.09.2012 г. на директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ – В. при ЦУ на НАП, в хода на ревизията е изготвен баланс на касовата наличност на лицето за ревизираните години 2005 г., 2006г., 2007 г. и 2008 г. и са констатирани отрицателни салда, представляващи превишение на разходите над приходите, с оглед на което е прието наличие на обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК. Данъчната основа за 2006 г. и 2007 г. е определена като сбор от сумите, внесени от лицето по банковата му сметка в [фирма], а за 2008 г. за данъчна основа е възприет недостиг на парични средства към 17.09.2008 г. в размер на 21 668.95 лв. във връзка с разход за закупуването на 17 ниви в землището на [населено място], общ. С..

Правилни и законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че в хода на ревизията не е доказано обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК – несъответствие между декларираните и/или получени приходи, доходи, източници на формиране на собствен капитал или безвъзмездно финансиране на стопанската дейност и имущественото и финансово състояние на ревизираното лице за ревизираните периоди 2007г. и 2008 г. Съгласно чл. 12, ал. 1 ЗДДФЛ, приложим за 2007 г. и 2008 г., облагаеми са доходите от всички източници, придобити от данъчно задълженото лице през данъчната година. Според чл. 15, чл. 16 и чл.17 ЗДДФЛ данъчната година е календарната година, а облагаемият доход и данъчната основа се определят за всеки източник на доход поотделно. Общата годишна данъчна основа е сумата на годишните данъчни основи по чл. 25, чл. 30, чл. 34 и чл. 36, намалена с предвидените в този закон данъчни облекчения. Следователно релевантно за спора с оглед това налице ли е обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК е салдото към 31 декември на 2007 г. и 2008 г., получено при съпоставяне общо на приходите и разходите за годината, което е установено като положително от ревизиращия екип, видно от таблиците в РД, както следва: към 31.12.2007 г. в размер на 8 351.34 лв., а към 31.12.2008 г. – 46 650.09 лв. От изложеното следва извод, че не е налице несъответствие между получените приходи и имущественото състояние на ревизираното лице и превишение на разходите над приходите за посочените две години, което да бъде определено като данъчна основа за облагане по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК.

Аналогични на цитираните по-горе разпоредби от ЗДДФЛ са нормите на чл. 13, чл. 14 и чл. 15 ЗОДФЛ отм. , приложими за 2006 г. За тази година обаче органът по приходите е установил отрицателно салдо, което е обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК. В хода на съдебното производство жалбоподателката е доказала получаването на заем в размер на 35 000 лв. на 09.01.2006 г., както правилно е приел първоинстанционният съд след преценка на представения договор, квитанциите към ПКО, доказващи връщане на сумата по договора и лихвите, както и заключението на основаната ССЕ, изготвено след проверка от страна на вещото лице на счетоводството на заемодателя. Отчитайки сумата като приход на ревизираното лице, получен през м. януари 2006 г., вещото лице не установява недостиг на парични средства за 2006 г., представляващ основание по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК за този процесен период от време.

Неоснователни са доводите на касатора, че за 2006 г. и 2007 г. данъчната основа за облагане всъщност представлява сумата на направените вноски по разплащателната банкова сметка в „Р. банк“, получени от жалбоподателката възнаграждения в Гърция, които не са обложени там, не са декларирани от нея с годишна данъчна декларация по чл. 41 ЗОДФЛ отм. за 2006г. и по чл. 50 ЗДДФЛ за 2007 г., и подлежат на облагане в България, доколкото Гълчалова е местно физическо лице по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 1 ЗОДФЛ отм. и чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ. Получаването на посочените суми като възнаграждения за положен от лицето труд в Р. Гърция не е доказано от органите по приходите в хода на ревизията. Освен че получаването на тези възнаграждения следва да е доказано, то следва да са доказани и предпоставките, регламентирани в чл. 15 от СИДДО между Р. Б и Р. Г, за облагането им у нас. О.твото, че жалбоподателката е разполагала със сумите, чрез които е правила вноски по банковата си сметка, е доказано с оглед изложените по-горе съображения, касаещи получаването на 35 000 лв. в заем, както и от основното и допълнително заключения на вещото лице по назначената ССЕ.

За 2008 г. данъкът е определен от съда на основание чл. чл. 33, ал. 1 ЗДДФЛ вр. чл. 10, ал. 1, т. 5 ЗДДФЛ върху доход от продажба на недвижими имоти – 17 ниви, продадени на 24.09.2008 г., в изпълнение задължителните указания на Върховния административен съд, първо отделение, дадени в решение № 6383/13.05.2014 г. Съгласно чл. 224 АПК указанията на Върховния административен съд по тълкуване и прилагане на закона са задължителни при по-нататъшното разглеждане на делото, т. е. и за настоящата касационна инстанция. Освен това, жалбоподателката не е подала касационна жалба, с която да оспори по касационен ред решението на Варненския административен съд в частта му, в която е потвърден РА относно определеното задължение по чл. 48 ЗДДФЛ за 2008 г. в размер на 1435.70 лв. и лихви в размер на 457.76 лв. Касаторът оспорва съдебното решение в частта му, в която е отменен РА относно определените с него задължения по чл. 48 ЗДДФЛ за 2008 г. за разликата над 1435.70 лв. до 2166.89 лв. и за разликата на лихвата над 457.76 лв. до 712.12 лв. с доводи за незаконосъобразно определен размер. Според изложеното в касационната жалба съдът не е съобразил чл.17 ЗДДФЛ, съгласно който общата годишна данъчна основа е сумата на годишните данъчни основи по чл. 25, чл. 30, чл. 34 и чл. 36, намалена с предвидените в този закон данъчни облекчения. Д. е основателен. Към определената по реда на чл. 33, ал. 1 ЗДДФЛ данъчна основа за доход от продажба на недвижими имоти следва да се прибави данъчната основа за доход от трудово правоотношение, която за 2008 г. е в размер на 978.72 лв. и върху общата годишна данъчна основа в размер на 16 314.29 лв. да се определи дължимия данък, който съгласно чл. 48 ЗДДФЛ представлява 10% от данъчната основа, т. е. 1 631.42 лв. Внесеният от лицето данък е в размер на 97.87 лв. и същият следва да се приспадне от дължимия дънък. Задължението за данък върху дохода за 2008 г., определено по този начин, е в размер на 1 533.56 лв., както е определен и с решението на административния съд, но без от тази сума да се приспадат 97.87 лв. С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222, ал. 1 АПК решението на АС – Варна следва да се отмени в частта му, в която е отменен РА относно установения данък по чл. 48 ЗДДФЛ за 2008 г. за разликата над 1435.70 лв. до 1 533.56 лв. и съответната лихва. В останалата част същото като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и съобразявайки разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК, както и това, че касаторът не е представляван в открито съдебно заседание, настоящата касационна инстанция намира, че претенцията на същия за присъждане на юрискосултско възнаграждение следва да се уважи в размер на 225 лв. на основание чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран така, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ : ОТМЕНЯ

решение № 2222/08.10.2014 г. на Административен съд – Варна, постановено по адм. д. № 1649/2014 г. в частта му, в която е отменен Ревизионен акт №[ЕИК]/31.05.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – В., потвърден с решение № 566/10.09.2012 г. на директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ – В. при ЦУ на НАП, относно установените задължения за данък по чл. 48 ЗДДФЛ за 2008 г. за разликата над 1435.70 лв. до 1 533.56 лв. и съответната лихва над 457.76 лв. ОТХВЪРЛЯ

жалбата на Р.Р.Г с адрес: [населено място], обл. С., [улица] против Ревизионен акт №[ЕИК]/31.05.2012 г приходите при ТД на НАП – В., потвърден с решение № 566/10.09.2012 г. на директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ – В. при ЦУ на НАП, относно установените задължения за данък по чл. 48 ЗДДФЛ за 2008 г. за разликата над 1435.70 лв. до 1 533.56 лв. и съответната лихва над 457.76 лв. ОСЪЖДА

Р.Р.Г с адрес: [населено място], обл. С., [улица] да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – В. при ЦУ на НАП – [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение в размер на 225 лв. /двеста двадесет и пет лева/. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. Особено мнение: