Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Р. Б чрез юрисконсулт М. С. срещу въззивно Решение № 144 от 03.02.2022 г. по в. гр. д.№ 592/2021 г. на Апелативен съд – София.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответникът по касация И. Н. К. е подал отговор на жалбата чрез адвокат Я. С. - А. от САК. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира присъждането на разноски при условията на чл. 38, ал. 2 ЗЗД.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение от 29.12.2020 г. по гр. д.№ 7227/2020 г. на Софийски градски съд, 1-14 състав в обжалваните му осъдителни части, с които Прокуратурата на Р. Б е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на И. Н. К. сумите от 50 000 лв. и 30 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, търпени в резултат на смъртта на Е. В. Б. и К. Н. К. в причинна връзка с непривеждане в изпълнение на наказание лишаване от свобода на Р. Ж. А. за период от осем години, наложено с присъда по н. о.х. д.№ 413/2008 г. на СОС, ведно със законните лихви върху присъдените главници от 01.01.2018 г. до окончателното им изплащане.

Безспорно установено е, че ищецът е син на Е. В. Б. и брат на К. Н. К. - две от шестте лица, които умишлено са умъртвени с огнестрелно оръжие от Р. Ж. А. на 01.01.2018 г. в гр. Н. И, общ. София. Наказателното преследване спрямо извършителя на убийствата е прекратено поради смърт на дееца с постановление от 16.04.2019 г. по ДП № 513, ЗМК-5/2018 г. по описа на СДВР, пр. пр.№ 49/2018 г. по описа на СГП. Прието е, че от представените писмени доказателства се установява, че извършителят е лице с висока обществена опасност – осъждан за умишлени престъпления против личността. С присъда от 13.05.2009 г. по н. о.х. д.№ 413/2008 г. на Софийски окръжен съд по чл. 149, ал. 5 - т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1 - б. „а” НК - за блудство с лице от женски пол, ненавършило 14-години в с. Луково, при условията на опасен редицив, му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осем години при първоначален „строг” режим на изтърпяване. Присъдата е потвърдена с решение от 10.07.2009 г. по в. н.о. х.д.№ 414/2009 г. на Софийски апелативен съд и с решение от 22.12.2009 г. по н. д.№ 521/2009 г. на ВКС, II н. о. Преди това е осъждан с присъда от 13.07.1998 г. по н. о.х. д.№ 3281/1997 г. на СРС за извършване на престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК (изнасилване). Безспорно е, че влязлата в сила присъда от 13.05.2009 г. по н. о.х. д.№ 413/2008 г. на СОС, с която е наложено наказание осем години лишаване от свобода, не е била приведена в изпълнение в продължение на повече от осем години - до смъртта на осъденото лице на 07.01.2018 г. В приложената в препис пр. пр.№ ДП-3/2010 г. за надзор на присъда по н. о.х. д.№ 413/2008 г. се установява, че при образуване на преписката са предприети първоначални действия в изпълнение на глава 32 от НПК, но анализа на съдържащите се в нея материали потвърждава извода на първата инстанция, че размяната на еднотипни писма за резултатите от издирването на осъденото лице в продължение на години не отговаря на изискванията за достатъчност, ефективност и полезност на издирвателните дейности, които обективно биха могли да доведат до резултат. Като правилни са преценени и констатациите, че осъденият е обявен за общодържавно издирване на 08.09.2010 г. - повече от девет месеца след влизане в сила на присъдата и независимо от постъпилата информация, че не е открит на постоянния си адрес и няма установени лица от роднински или приятелски кръг, които да способстват за откриването му. Всички извършвани дейности от органите на Прокуратурата фактически се свеждат до изискване и регистриране на информация относно издирването на лицето чрез еднотипни методи - посещение на постоянен адрес, който отдавна е напуснат и беседи с роднини, с които няма връзка. Постъпвалите през дълги интервали от време и в продължение на години данни от органите на МВР, че лицето не е открито посредством очевидно неефективните в случая методи, не са станали повод за органа по надзор в нито един момент да реализира правомощията си чрез указания за други издирвателни мероприятия (като справки от НБД, проследяване на банкови операции, информация от базата данни на мобилни оператори и др.). Прието е, че така установените обстоятелства сочат на бездействие и формално отношение на прокурорите към служебните им задължения, въпреки че се касае за осъден с висока степен на обществена опасност – извършил тежки умишлени престъпления в условията на редидив. Горните изводи се потвърждават и от издадената пет години по-късно европейска заповед за арест от 22.06.2015 г., чието полезно действие след толкова дълъг период е ограничено, а в случая и обективно не е дало резултат.

От правна страна е прието, че дейността на Прокуратурата по изпълнение на наказанието е формална и не отразява реална ефективност, достатъчност и навременност на действията на длъжностните лица, на които е възложен контрол върху изпълнението на наказанията (чл. 416, ал. 2 НПК вр. чл. 145 ЗСВ). В причинна връзка с бездействието на длъжностни лица в структурата на Прокуратурата, на което по правна същност се приравнява формалното изпълнение на служебни задължения, са настъпили вреди, изразяващи се в морални страдания на ищеца от загубата на близки, чийто живот е престъпно отнет от осъдено лице, което към момента на извършване на убийството на 01.01.2018 г. е следвало да изтърпява наказание лишаване от свобода при строг режим. Като неоснователни са определени оплакванията във въззивната жалба на Прокуратурата против наличието на причинна връзка между неефективното изпълнение на дейността по надзор и противоправното поведение на извършителя, от което е настъпил вредоносния резултат. Въззивният съд се е позовал на Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д.№ 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., съгласно което причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата; вредата, да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. В случая неефективната дейност по надзор върху влязлата в сила присъда е именно обуславящата причина (предпоставка) за настъпване на вредоносния резултат, защото при навременното й привеждане в изпълнение към момента на извършване на убийството – 01.01.2018 год., осъденият е следвало да бъде в местата за изтърпяване на наказание при строг режим. Като правилни са определени изводите, че присъдата по н. о.х. д.№ 413/2008 г. на СОС е влязла в сила с постановяването на решението от 22.12.2009 г. по н. д.№ 521/2009 г. на ВКС, II н. о., но срокът на наказанието лишаване от свобода, по аргумент от чл. 59 НК, започва да тече от момента на задържането на осъдения, а не от влизане в сила на присъдата. От пр. пр.№ ДПЗ/2010 г. за надзор на влязлата в сила присъда е видно, че е изпратена от ОП - София на СГП по делегация на 04.01.2010 г., а СГП на ОЗ „Охрана” при МП на 14.01.2010 г., но конкретни действия по издирване и задържане на лицето са извършени на 19.01.2010 г. Следователно осъденото лице би могло да бъде задържано най-ранно на тази дата и ако тя се приеме за началния момент, от който започва да тече изпълнението на наказанието лишаване от свобода за осем години, то към датата, когато е извършено престъплението на 01.01.2018 г. наложеното наказание „лишаване от свобода” не би било изтърпяно и съответно осъденият не би имал възможност да извърши процесното деяние. Дори ефективното изтърпяване на наказанието да е започнало на 22.12.2009 г. и по този начин да бъде изтърпяно към 22.12.2017 г. (преди датата на извършеното престъпление), този факт също не би прекъснал причинната връзка между противоправното бездействие на държавния орган и престъпния резултат, защото задължението за изпълнение на наложеното наказание съществува до изтичане на изпълнителската давност по чл. 82 НК. Като неоснователни са определени и доводите, че при привеждане в изпълнение на наложеното наказание „лишаване от свобода”, осъденият би могъл да бъде освободен предсрочно и отново да се стигне до същия противоправен резултат. Наказанието е установена от закона мярка на държавна принуда, налагана от съда на лице, извършило престъпление, което освен в засягане на определени права или интереси на дееца и отражение на отрицателната оценка на Държавата относно това лице и неговото деяние, има за цел да предотврати извършването на нови престъпления от него или от други неустойчиви членове на обществото, като въздейства върху тях възпиращо и поправително. В случая бездействието, респ. формалното изпълнение на служебни задължения по осъществяване на надзор е предпоставка да не се постигнат целите на наказанието по чл. 36 НК – да се въздейства поправително върху осъденото лице, което само при постигнат положителен резултат би могло да бъде предсрочно освободено, но също и да се въздейства възпиращо, като му се отнеме възможността да извърши ново престъпление като се има предвид, че е рецидивист с трайно престъпно поведение. Обобщено е, че е осъществен състава на непозволеното увреждане, като съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД се презумира и виновно поведение, което ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на Прокуратурата за компенсиране на вреди.

За неоснователни са приети оплакванията за нарушение на чл. 52 ЗЗД поради неотчитане на всички обстоятелства от значение за обема на вредите, включително и икономическата конюнктура в страната. От събраните пред първата инстанция доказателства категорично са установени тежките психо-травменни изживявания на ищеца от загубата на най-близките му хора, чийто живот е престъпно отнет в резултат на умишлено престъпление. Със свидетелските показания е изяснено, че ищецът е бил в много близки отношения със своята майка и по-малка сестра, които олицетворявали за него семейството. За сестра си лично полагал грижи в по-зряла възраст, а тя му помогнала в тежък за него момент, когато имал здравословен проблем. Изпитвал чувство за вина, че не е могъл да се сдобие с общинско жилище, за да бъдат защитени при него. На погребението бил сринат и след инцидента цялостно променил поведението и мирогледа си – затворил се в себе си; изолирал се напълно; започнал да употребява често алкохол, за да потисне мъката по близките и липсата на семейство. Гласните доказателства кореспондират с изводите на СПЕ, която определя състоянието на ищеца като емоционално нестабилно с прояви на отчаяние, тревога и апатия вследствие на преживени стресогенни събития, които травматични изживявания не са преодолени и продължават да сочат повишено ниво на стрес и фрустрация. Прието е, че обема на вредите обосновава размера на присъдените от първата инстанция обезщетения от 50 000 лв. и 30 000 лв., тъй като увреденото лице е преживяло изключително силни по интензитет страдания, влошили психическото му състояние и цялостния му начин на живот и мироглед вследствие загубата на най-близките хора.

В отговор на оплакванията относно началния момент на погасителната давност е изложено, че срокът е 5 години и тече от извършване на деликта. Действително противоправното бездействие, което е в причинна връзка с противоправния резултат, датира от по-ранен момент, но фактическият състав на непозволеното увреждане е налице тогава, когато вредоносните последици са положително проявени. В случая това е момента на извършване на престъплението.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Бездействието на длъжностни лица в структурата на Прокуратурата, на което по правна същност е приравнено формалното изпълнение на служебни задължения или неефективното изпълнение на дейността по надзора, свързана с привеждането в изпълнение на влязла в сила присъда, представлява ли обуславящата причина (предпоставка) – т. нар. condition sine qua non по отношение на вредоносния резултат – морални страдания на ищеца от загубата на близки лица, чийто живот е престъпно отнет от осъденото лице, което към момента на извършване на убийството е следвало или е могло да изтърпява наказание лишаване от свобода? Настъпването на вредоносния резултат представлява ли закономерно, типично развитие от неефективното изпълнение на дейността по надзора?

2. Подлежат ли на обезщетяване неимуществени вреди от деликт, които не представляват пряка и непосредствена последица от увреждането, съгласно чл. 51 ЗЗД?

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по т. 1 - Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д.№ 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о.; по т. 2 – ТР № 4 от 29.01.2013 г. по тълк. д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГТК и ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ВС, ОСГК.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

С цитираното от касатора Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д.№ 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о. са дадени разяснения по въпроса дължи ли се обезщетение по смисъла на чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД за вреди, предпоставени от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова. Прието е, че от значение за ангажиране на отговорността за непозволено увреждане са не само действията или бездействията, които превръщат една потенциална възможност в действителност (т. е. поведението, което пряко трансформира вероятността в обективен факт), но и тези действия или бездействия, които създават тази реална възможност (т. нар. condition sine qua non). Когато деянието не е единствената причина за резултата (т. е. когато вредата е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова) отговорността за деликт не се изключва, но това подлежи на съобразяване при определянето на обема на отговорността.

Изложените мотиви във въззивното решение обективират решаваща воля за наличието на комплексен каузален фактор, съставен (от една страна) от бездействието на служители на ответника да приведат в изпълнение влязла в сила присъда, с която е наложено наказание „лишаване от свобода” със срок, достатъчен да изключи присъствието на Р. Ж. А. на мястото на убийството към датата на извършването му, а от друга страна – деянието на самия Р. Ж. А., довело до смъртта на близките на ищеца. Съобразно цитираната практика на ВКС в такава хипотеза съдът е длъжен да отчете комплексния характер на каузалния фактор и да съобрази отражението на тази негова характеристика върху преценката за основанието и пределите на отговорност на ответника. Мотиви, въз основа на които да се приеме, че въззивният съд е изпълнил това свое задължение, не са изложени. В този смисъл ВКС констатира несъответствие между обжалваното решение и Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д.№ 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о. в контекста на въпрос № 1, който съставът на ВКС (съобразно правомощията си по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) обобщава в питането „Представлява ли бездействието на длъжностни лица в структурата на Прокуратурата да приведат в изпълнение влязла в сила присъда, с която е наложено наказание „лишаване от свобода”, изключително основание за възникването на задължение за заплащането на обезщетение по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД за вредите от убийство, извършено от осъденото лице в момент, когато е следвало да изтърпява наложеното му наказание лишаване от свобода? ”.

При допускане на обжалването касаторът дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 1 600 лева.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 144 от 03.02.2022 г. по в. гр. д.№ 592/2021 г. на Апелативен съд – София.

НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 12.06.2023 година от 9,00 часа, за която дата страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.

На касатора Прокуратура на Р. Б да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1 600 (хиляда и шестстотин) лева, като при неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса производството по делото ще бъде прекратено.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: