Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 124, ал. 1 от ЗДСл (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) (ЗДСл).
Образувано е по касационна жалба на кмета на община К. против решение № 263 от 04.08.2016 г., постановено по адм. дело № 260/2016 г. по описа на Административен съд (АС) – Добрич, с което е отменен мълчаливия му отказ да се произнесе по молба вх. № ЛС–01–430 от 28.04.2016 г., подадена от Ю. Г. И. – главен архитект на община К., за възстановяване на заеманата от него длъжност като държавен служител.
Касаторът оспорва решението като неправилно, поради допуснато при постановяването му нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага доводи, че е налице бездействие на държавния служител, който след отпадане на основанието за временно отстраняване по чл. 100, ал. 2 ЗДСл е следвало да се яви на работа за изпълнение на служебните си задължения. Счита, че в тази хипотеза за органа не съществува задължение за издаване на изрична заповед по подаденото заявление, поради което не е формиран мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. По тези съображения моли за отмяна на решението.
Ответникът – Ю. Г. И., чрез процесуален представител адв. П. от АК - Варна, оспорва жалбата. Счита постановеното решение за правилно и моли да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, жалбата е неоснователна, по следните съображения:
За да постанови оспорения съдебен акт, първоинстанционният съд е приел за установено, че предмет на спора е законосъобразността на мълчаливия отказ на кмета на община К. да се произнесе по молба вх. № ЛС–0 1–430 от 28.04.2016 г., подадена от Ю. Г. И. – главен архитект на община К., за възстановяване на заеманата от него длъжност като държавен служител.
Въз основа на доказателствата, находящи се към представената по делото административна преписка съдът е приел, че със заповед № 355/25.06.2012 г., на основание чл. 100, ал. 2 ЗДСл, кметът на община К. е отстранил временно Ю. Г. И. от заеманата длъжност "Главен архитект" на община К., до приключване на образуваното срещу него наказателно производство и във връзка с определената му мярка за процесуална принуда по реда на чл. 69, ал. 2 от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС) (НК). С присъда № 66/14.07.2015 г., влязла в сила на 28.01.2016 г., Ю. Г. И. е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено административно наказание глоба и е оправдан по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 283, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК. Предвид влязлата в сила присъда, на 28.04.2016 г. И. е депозирал до кмета на община К. молба с искане да бъде възстановен на работа, поради отпадане на основанието за временното му отстраняване. До датата на подаване на жалбата в АС - Добрич (27.05.2016 г.), кметът не се е произнесъл по молбата на служителя.
При така установените релевантни за спора факти съдът е счел, че органът по назначаването е бил длъжен да постанови изричен акт по молбата на служителя. Това заключение е обосновано от обстоятелството, че основанието за временното отстраняване от работа е отпаднало, а служебното правоотношение с И. не е прекратено и съществува формално. Аргументирайки се с относимите разпоредби от ЗДСл, касаещи съдържанието на служебното правоотношение съдът е приел, че след като в законоустановения срок административният орган не се е произнесъл по искането, е налице мълчалив отказ по чл. 58, ал. 1 АПК, който е незаконосъобразен и следва да бъде отменен, а преписката да бъде върната на компетентния орган за произнасяне по молбата за възстановяване на държавния служител. Решението е валидно, допустимо и правилно.
Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка и въз основа на нея е извел законосъобразни правни изводи.
Мълчалив отказ по чл. 145, ал. 2, т. 1, във вр. с чл. 58, ал. 1 АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 АПК на задължението на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане. Целта, с която чл. 58, ал. 1 АПК въвежда правната фигура на мълчаливия отказ е решаването в предвидения от закона срок на въпроса, с който е сезиран административният орган, а неговото бездействие прегражда пътя за настъпване на правните последици, които са целеният правен резултат. Административният орган има възможност да извърши преценка за всеки конкретен случай дали да издаде или откаже издаване на административния акт. Ако прецени, че съответното лице - заявител отговаря на законоустановените условия за издаване на административния акт, административният орган следва да формира писмено своето волеизявление, като мотивира акта си с наличие на изискуемите се положителни материалноправни предпоставки или респ. при отказ, да изтъкне отрицателните такива. Във всички случаи в рамките на срока по чл. 57, ал. 1 АПК органът е длъжен да материализира акта си в писмена форма. Наличието на компетентност за разглеждане на подаденото искане е условие за прилагането на фикцията, уредена в чл. 58, ал. 1 АПК, че непроизнасянето в срок се счита за мълчалив отказ, подлежащ на съдебен контрол.
При вярно установената фактическа обстановка по делото, съдът е формирал правилен правен извод за основателност на подадената жалба срещу мълчалив отказ на задължения да се произнесе по направеното искане, административен орган. АС - Добрич е направил обстоен анализ на относимата законова уредба, при което обосновано е приел, че въпреки липсата на изрична норма в ЗДСл, задължаваща компетентният орган изрично да се произнасяне по искането на служителя да бъде възстановен на държавна служба, то това негово задължение произтича от отношенията между страните в рамките на служебното правоотношение. Отпадането на основанието за временно отстраняване от служба само по себе си не възстановява автоматично служебното правоотношение, каквото е било преди издаването на заповедта по чл. 100, ал. 2 ЗДСл, респ. възстановяването не настъпва служебно, а по искане на лицето и предполага насрещно изрично волеизявление на органа по назначение. Този извод следва от разпоредбите на материалния закон, които правилно са съобразени от първоинстанционния съд.
Съгласно чл. 30, т. 3 и 4 ЗДСл органът по назначаването е длъжен да изплаща по установения ред и в срок заплатата на държавния служител и да го осигурява по предвидения в закона ред. За да започне служителят да получава заплата, тя трябва да бъде определена от органа по назначаването в съответствие с чл. 167 ЗДСл. От текста на нормата следва единственият логичен извод, че размерът на заплатата на Ю. Г. И. следва да бъде определен отново, с оглед периода, през който е бил отстранен временно от заеманата от него държавна служба и предвид чл. 68 с. з., гарантиращ минималния размер на основната заплата за най-ниската длъжност, заемана от държавен служител, който се определя ежегодно, респ. по него се определят и възнагражденията за всички по-високи длъжности. Тези нормативно установени задължения на органа по назначаването следва да бъдат обективирани в административен акт, а не да се подразбират, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
В конкретния случай, считано от 28.04.2016 г., когато пред кмета на община К. е била депозирана молбата на Ю. И. за възстановяването му на държавна служба, е инициирано административно производство (Арг.: чл. 25, ал. 1 АПК). На 12.05.2016 г. е изтекъл установеният в чл. 57, ал. 1 АПК срок за издаване на административния акт и след като в този срок липсва изрично произнасяне по искането, считано от следващия ден - 13.05.2016 г., е налице формиран мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. В съответствие с материалите, приобщени към преписката и приложимия материален закон, обосновано АС - Добрич е приел, че отказът е незаконосъобразен. Предметното естество на оспорения акт не позволява делото да бъде решено по същество, поради което правилно съдът е постановил връщане на преписката на компетентния административен орган за решаване на въпроса.
При липса на релевираните касационни основания, оспореното решение следва да бъде оставено в сила. Разноски не са претендирани за настоящото производство, поради което не следва да бъдат присъждани.
Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, пето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 263 от 04.08.2016 г., постановено по адм. дело № 260/2016 г. по описа на Административен съд – Добрич. Решението е окончателно.