Производството е по чл.288 ГПК.

Подадена е касационна жалба на „Специализирана болница за активно лечение по акушерство и гинекология – Майчин дом“ ЕАД, гр.София, която съдържа искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1381/ 30.06.2020 г. по гр. д.№ 3866/ 2019 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр. д.№ 3466/ 2017 г. и по този начин касаторът е осъден солидарно с Й. М. Д. да заплати на Е. В. Т., чрез законния й представител В. И. Т., 30 000 лева /част от вземане в общ размер 200 000 лв/ - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от увреждания /детска церебрална парализа – тежка степен на квадрипареза; атрофията на зрителния нерв; дълбока умствена изостаналост/, причинени от ненавременно установяване на съществуващи рискове за здравето на ищцата, налагащи спешното израждане, със законната лихва от 21.03.2014 г. до окончателното изплащане и разноските по делото. Решението е постановено при участието на Застрахователна компания „Лев инс” АД като трето лице-помагач на страната на касатора.

Срещу въззивното решение е била подадена касационна жалба и от ответника Й. М. Д., но тя е върната с постановено по настоящето дело и влязло в сила определение № 60177/ 17.06.2021 г.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят „Специализирана болница за активно лечение по акушерство и гинекология – Майчин дом“ ЕАД повдига като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат прецизирани както следва: за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към спора доказателства и да не основава решението си само на избрани от него доказателства, игнорирайки останалите без съображения; за служебната роля на съда при наличие на противоречиви или без категоричен отговор заключения на вещи лица, при разпределянето на доказателствената тежест и организирането на доказателствената активност на страните; за значението на момента на проява на увреждането или на ексцеса от него при иск за обезщетяване на неимуществени вреди от деликт и разпределението на доказателствената тежест за този факт, както и за съотношението между различните доказателства /писмени и заключения на вещи лица/, ако от тях се установява различен момент на проявление на увреждането. Счита, че в обжалваното решение първият от тези въпроси е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за останалите счита, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответната по касационната жалба страна Е. Т. я оспорва като поддържа, че всички формулирани въпроси по своето съдържание представляват оплакване за неправилност на фактическите и правни изводи на въззивния съд поради нарушения на процесуалния закон. Заявява също, че въззивният съд е постановил акта си в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Излага и съображения за правилност на обжалваното решение.

Третото лице Застрахователна компания „Лев инс“ АД не оспорва жалбата, а счита, че са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и за отмяната му. Според него формулираните от касатора правни въпроси са обуславящи и са разрешени в обжалваното решение в противоречие с трайната практика на Върховния касационен съд, а произнасянето по третия въпрос счита да е и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага и съображения по съществото на спора.

Отговор на касационната жалба с доводи за нейната основателност е подал и ответникът Й. Д., но съдът не го обсъжда, тъй като по отношение на този ответник въззивното решение е влязло в сила.

Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че през 2011 г. ответникът Й. Д. работил при ответника „Специализирана болница за активно лечение по акушерство и гинекология – Майчин дом“ ЕАД като лекар акушер-гинеколог. На 15.02.2011 г. в 20 часа Р. Т., майка на малолетната ищца, дотогава с нормално протичаща бременност, постъпила в болницата-ответник поради силни болки ниско в корема. Дежурен лекар бил ответникът Д., който извършил ултразвуково изследване и изследване на детските сърдечни тонове. Записи за състоянието на плода и на бременната през следващите девет часа не били извършвани, макар че това е било необходимо. Към 21,30 часа основната сърдечна честота на детските сърдечни тонове е била 140 удара в минута, като е била налична намалена вариабилност на сърдечната честота. Затова е било необходимо, с оглед добрата медицинска практика, провеждане на динамично наблюдение, включително кардиографско изследване за уточняване на патология. На следващия ден в 6,30 часа била установена честота на сърдечните тонове на плода от 150 удара в минута. По-късно било предписано оперативно родоразрешение поради данни за отлепяне на плацентата. Това състояние застрашавало както живота на плода, така и този на майката. Ищцата била родена недоносена, тя била лекувана с поставяне на система за дренаж на течностите в мозъка, която в последствие била ревизирана двукратно. Имала патологично оживени рефлекси, сгъвала спорадично крака, завъртала глава, повдигала ръце до ниво на раменния пояс, имала предмишнична опора. При преглед след половин година – на 23.11.2012 г. - било констатирано, че мускулният спазъм на крайниците е намалял, детето заемало лакътна опора и се завъртало до странично положение. Към 10.09.2013 г. лекуващият детето лекар посочил в амбулаторен лист, че пациентката е с уточнена диагноза епилепсия – Уест синдром, според епикриза от 2011 г. С Експертно решение на ТЕЛК от 19.09.2013 г. на ищцата била определена 100 % инвалидност поради заболявания детска церебрална парализа, епилепсия, тежка степен на задръжка на нервно-психичното развитие, атрофия на зрителния нерв двустранно. На 19.01.2014 г. тя била приета в болница в коматозно състояние и при изписването й на 25.01.2014 г. й била поставена диагноза „епилептичен статус“. Установено било, че не вижда, не може да стои, да се движи, да задържи главата си, има болестно оживени рефлекси, речта е неразвита, няма емоционален контакт. Това състояние било причинено от тежката хипоксия и мозъчна исхемия в перинаталния период, дължащо се на отлепена плацента, съпроводена с белодробен кръвоизлив. Ранните хипоксично-исхемични промени в главния мозък обусловили и констатираните при ищцата заболявания. Диагнозата детска церебрална парализа можело да се постави със сигурност над 18 месечна възраст, но и под тази възраст диагнозата била възможна при определени условия. Дълбоката умствена изостаналост можело да се констатира между 1 и 2 годишна възраст. Атрофията на зрителния нерв била определена на 21.05.2013 г., макар детето да е било сляпо още в ранен стадии. На 7 и половина годишна възраст ищцата била със значителен дефицит в езиковото, когнитивното, двигателното и емоционалното функциониране. Интелектуалните й възможности били на ниво дълбока степен на умствено изоставане, с психическо развитие на дете на 3-4 месеца. За биологично и емоционално оцеляване се нуждаела от непрекъснато обгрижване. Ответникът Д. бил санкциониран в административно наказателно производство и му било съставено наказателно постановление за нарушение на принципите на осъществяване на медицинска помощ.

При тези фактически констатации от правна страна съдът приел, че отговорността на ответника да обезщети вредите, причинени с противоправно и виновно поведение на лице при извършване на възложена от него работа, е ангажирана. Посочил, че в Приложението към Наредба № 32 от 30.12 2008 г. за утвърждаване на медицински стандарт Акушерство и гинекология било формулирано изискване лекарите - специалисти по „Акушерство и гинекология“ да извършват оценка на рисковете за майката и плода, включително да разпознават или да установят съмнение за наличие на страдание на плода. В случая това не било сторено, защото макар при постъпване на майката на ищцата в ответното лечебно заведение да липсвали симптоми за отлепяне на плацентата, било наложително провеждането на допълнителни изследвания. Данни за страдание на плода били налице още при приема и било необходимо да се предприемат допълнителни действия по проверка състоянието на фетуса и родилката. Вместо това запис на маточните контракции не бил извършен в нито един момент от постъпване на родилката вечерта на 15.02.2011 г. до установяването на следващата сутрин на данни, налагащи предприемането на спешно родоразрешение. Провеждането на това изследване трябвало да се осъществи едновременно със записа на тоновете на бебето, за да се установи как неговата сърдечна дейност реагира на стреса на маточните контракции. При извършения преглед при постъпване били налице данни, въз основа на които наблюдаващият лекар да извърши повторно изследване, но такова изследване не било проведено през цялата нощ след постъпването, а състоянието на родилката не било проследявано динамично, макар това да било наложително. Дори при приема на майката да не били налице никакви данни за спешност на състоянието, установената честота на сърдечните тонове на плода 150 удара в минута в 6,30 часа на следващия ден трябвало да обусловят решение за провеждане на интензивно наблюдение във времето и предприемане на допълнителни изследвания относно състоянието на плода. До 8 часа, когато друг лекар предписал оперативно раждане по спешност, това не било сторено, а и раждането по спешност не станало веднага, защото в 9 ч. отново били извършени изследвания и едва тогава майката била подготвена. Съдът приел, че това забавяне във времето също съставлява несъвместимо с добрата практика медицинско съдействие. В резултат на непроведените манипулации и непредприетото адекватно медицинско лечение се е достигнало до несвоевременно установяване на отлепената плацента, което причинило хипоксия и исхемия при плода, а това увредило мозъчната тъкан на ищцата. Съдът отхвърлил тезата, че поведението на ответника Д. не било противоправно, защото при бременност в 34 гестационна седмица /както при майката на ищцата/ предприемането на раждане можело да застраши плода. Посочил, че добрата медицинска практика изисква адекватна преценка на всеки конкретен случай с премерено отношение към риска, който се поема било спрямо плода, било спрямо родилката. Преценката на лекарския екип при оценка на риска на всяко от двете разрешения в конкретния казус не била надлежна и съответна на реалното състояние на родилката. Намирайки, че „принципният риск“ от преждевременно раждане е по-голям от този при отлепяне на плацентата, този екип действал в разрез с добрите медицински практики. Съдът отхвърлил и довода за изключване на противоправността на деянието поради липса на яснота дали странични фактори са повлияли за физическото увреждане на ищцата. Посочил, че липсват доказателства тежката физиологична увреда при детето да е резултат от причини, стоящи извън отлепената плацента, довела до хипоксия и исхемия. По възражението за давност за обезщетяване на вредите от заболяването детска церебрална парализа съдът приел, че диагнозата за това заболяване била сигурна над 18 месечна възраст, а под тази възраст било възможно да се постави при определени данни. Макар детето да било непрекъснато проследявано и рехабилитирано от раждането си до настоящия момент, никое медицинско лице не е констатирало такова състояние преди 18 месечна възраст - 16.08.2012 г. Давността не можело да започне да тече преди тази дата, а до подаване на исковата молба на 20.03.2017 г. давностния срок не бил изтекъл. Съдът се позовал и на разрешението в т.1 на ППВС № 2 от 21.12.1981 г., според което вземането за обезщетяване за вредите ставало изискуемо от деня на откриване на болестта в действителния й обем, обикновено с констатация от медицинско лице. Макар още от раждането си ищцата да проявявала признаци на сериозно влошено здравословно състояние, то не е било окончателно диагностицирано съгласно установения стандарт преди навършване на 18 месечна възраст. Съдът посочил още, че макар и в значително увредено състояние от раждането, детето имало слаб напредък в развитието си, който бил стопиран от тежки проявления на епилептични припадъци през 2014 г. След това състоянието на детето се характеризирало с влошаване и невъзвратима загуба на вече формирани двигателни умения. В тази хипотеза бил налице ексцес, правото за обезвреда на вредите от който не било погасено. Що се касаело до състоянието на дълбока умствена изостаналост, то нямало данни преди експертното решение на ТЕЛК от 19.03.2013 г. такава диагноза да била поставена от специалист, затова искането за обезщетение, основано и на тази последица от увреждането на мозъка, не било погасено по давност. По делото нямало документация, в която да било отразено, че ищцата е била диагностицирана с епилепсия преди издаване същото експертно решение, а и по отношение на това заболяване безспорно бил налице ексцес след 2014 г. Заболяването атрофия на зрителния нерв, довело до двустранна слепота, било диагностицирано на 21.05.2013 г., затова и искът за обезщетяване на вредите от него не бил погасен. Като взел предвид генералното и необратимо увредено физическо състояние на ищцата, лишаването й от всякаква форма на нормален контакт и съществуване, ежедневната нужда от усилия за физическо оцеляване, съдът намерил, че претендираното обезщетение от 200 000 лв. е в справедлив размер. С оглед предявяването на претенцията в условията на частичност, той я уважил изцяло в предявената част.

С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от касатора въпроси са обуславящи, но те не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. С. То решение № 1/ 129.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или наличната се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се промени или осъвремени съществуваща такава. Тези предпоставки не са налице, тъй като по формулираните в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси е налице установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна и с която въззивният съд се е съобразил. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр. д.№ 1538/ 2019 г., ІV г. о. и цитираните в него/. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а преценява неговата пълнота, яснота и обоснованост с оглед всички доказателства по делото, като във всички случаи следва да се мотивира. Същото се отнася и за противоречивите експертизи, при които съдът трябва да обоснове защо възприема или не всяка от тях /решение № 224/ 07.01.2019 г. по гр. д.№ 612/ 2018 г., ІІІ г. о. и цитираните в него/. Посредством експертните заключения се установява значението на определени факти и процеси за спорното правоотношение, механизмът на протичането на тези процеси и др. което дава възможност на съда да разреши конкретния правен спор, макар да не разполага със специални знания в определена област. Експертните заключения обаче не са единственият способ за доказване на тези специфични релевантни за спора факти и причините за настъпването им. Ако вещите лица не са в състояние да изяснят възникналите специфични въпроси, решението следва да се основе на останалите събрани доказателства, съдържащи данни за последователността/механизма на осъществяване на релевантните за спора факти, респективно на установените в ГПК правила за последиците от недоказването на определен факт /решение № 103/ 04.07.2017 г. по гр. д. № 4405/ 2016 г., І г. о./. По силата чл. 154 ГПК всяка от страните следва да проведе пълно главно доказване относно обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, като извлича изгодни за себе си правни последици. За разпределението на доказателствената тежест е без значение и процесуалната роля на страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила /решение № 226/ 12.07.2011 г. по гр. д.№ 921/ 2010 г., IV г. о., решение № 80/ 03.05.2018 г. по гр. д.№ 2560/ 2017 г., ІV г. о./. При постановяване на обжалваното решение така установената практика е съобразена, поради което не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускането му до касационен контрол.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1381/ 30.06.2020 г. по гр. д.№ 3866/ 2019 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: