Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 78 211/23.12.2020 година, подадена от О. С, против решение № 12 266/06.11.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 5440/2019 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил първоинстанционното решение № 303/15.08.2019 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, V-ти първоинстанционен състав, постановено по гр. д. № 718/2018 година, в резултат на което О. С, на основание чл. 49 от ЗЗД, е осъдена да заплати на И. С. Г. сумата от 20 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, вследствие на травматично увреждане-фрактура на дясна глезенна става, настъпило на 05.02.2018 година, заедно със законната лихва от датата на увреждането-05.02.2018 година до окончателното плащане на сумата, както и сумата от 850.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди, вследствие на същото увреждане, заедно със законната лихва, считано от 21.02.2018 година до окончателното заплащане.

В подадената от О. С касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Поискано е същото да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което предявения против нея иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД да бъде отхвърлен или евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответницата по касационната жалба И. С. Г. е подала отговор на същата с вх. № 32 588/19.03.2021 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 12 266/06.11.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 5440/2019 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

О. С е била уведомена за обжалваното решение на 19.11.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 78 211/23.12.2020 година, като е подадена по пощата на 18.12.2021 година. Поради това и предвид разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че от събраните по делото доказателства се установявало, че на 05.02.2018 година, около 18.00 часа, в [населено място], на [улица], в района на автогарата, при качване в таксиметров автомобил, И. С. Г. била напуснала очертанията на тротоара, при което стъпила на неравност на асфалтовата настилка в десния край на пътното платно, намираща се в непосредствена близост до бордюра, в резултат на което паднала и изпитала силна болка в дясната глезенна става. Била й оказана първа медицинска помощ във филиала на СМП гр. Своге, откъдето била насочена съм ЦСМП към УМБАЛ „Ц. Й-ИСУЛ“ ЕАД гр. София, където й била поставена диагноза „фрактура-луксация на десен глезен“. Било предложено оперативно лечение, което Г. била отказала, тъй като нямала осигурителни права. Поради това била поставена гипсова шина за период от 5-6 дни, след което следвало да се постави гипсов ботуш. На 20.02.2018 година Г. била приета за лечение в МБАЛ „Люлин“ ЕАД гр. София, където и била поставена диагноза „бималеоларна фрактура-луксация на дясна подбедрица“. Била извършена кръвна репозиция на вътрешния глезен с поставяне на импланти с плака и шест винта за външния и спонгиозен винт и игла за вътрешния глезен. Фрактурата и операцията се квалифицирали от медицинската наука като тежка травма, като същата можело да сее получи при стъпване в необезопасена неравна повърхност (дупка). Общият лечебен и възстановителен период при навременно и адекватно проведено лечение, както и при липса на усложнения, бил около пет-шест месеца, като включвал четири месеца за зарастване на двата малеола и до два месеца за рехабилитация. Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че фрактурата, наличието на установен остатъчен функционален дефицит на ставата и неотстранени импланти, се установявали от заключението на изслушаната пред първата инстанция съдебномедицинска експертиза и дадените в проведеното на 05.04.2019 година обяснения на вещото лице. Извършеното шестнадесет дни след инцидента оперативно лечение не било довело до усложнения, които да са били пречка за възстановяването на Г., като поставянето на импланти било необходимо за провеждане на лечението. В първата инстанция били допуснати и изслушани две съдебно-технически експертизи, като заключението на първата, приложено на лист 49-ти от първоинстанционното производство не се кредитирало от въззивния, тъй като не кореспондирало със събраните по делото писмени и гласни доказателства. Кредитирало се второто заключение, приложено на лист 120-ти от първоинстанционното производство, което локализирало мястото на инцидента-на границата на пътното платно на улицата и тротоара, под знака „Забранено паркирането“ и знака „Такси“ От приложение № 2 към него, и от уточненията на вещото лице, дадени в откритото съдебно заседание, със сигурност се установявало, че този участък от пътното платно, на няколко метра преди и след двата знака е бил предмет на рехабилитация, изразяваща се в изкърпване на значителен участък от асфалтовата настилка, с площ около 2.00 м2, с изрязване (фризоване), почистване на асфалтовите и бетонни отпадъци, грундиране, полагане на асфалтова смес, уплътняване и заливане на фугите с горещ битум. В първата инстанция били разпитани трима свидетели, като въззивният съдебен състав кредитирал показанията на свидетелката Р. Р., която била формирала непосредствени възприятия за това, че инцидентът бил настъпил при качването на И. С. Г. в лекия таксиметров автомобил и причината за настъпването му била подхлъзването на Г. на ръба на една от няколкото дупки, с площ от порядъка на 20.00–30.00 сантиметра на пътното платно до бордюра. От приетото в първата инстанция заключение на съдебно-икономическата експертиза се установявало, че на 21.02.2018 година И. С. Г. била заплатила за металните импланти сумата от 850.00 лева, необходими за извършената й операция в МБАЛ „Л.“ ЕАД [населено място]. В първата инстанция били събрани гласни доказателства за претърпените от Г. болки и страдания. Въззивният съд не кредитирал показанията на посочения от О. С свидетел, тъй като той нямал непосредствени възприятия за инцидента.

Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че в конкретния случай И. С. Г. била стъпила на пътното платно с единствената цел да се качи на лекия таксиметров автомобил, който бил паркиран на определената му зона с пътен знак. На уличната асфалтова настилка между спрелия автомобил и бордюра имало неравности (дупки(, които били причината Г. да се подхлъзне и да получи установената с медицинската експертиза фрактура. Неравностите (дупките) били предмет на рехабилитация, извършена след инцидента, която се установявало от приложение № 2 към втората съдебно-техническа експертиза и показанията на свидетелката Р.. Улицата и прилежащият тротоар, който била напуснала Г. за да се качи в таксиметровия автомобил се намирали на територията на О. С и били със статут на публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 3 от ЗОС. Разпоредбата на чл. 11 от ЗОС вменявала в тежест на собственика ( О. С) задължението да управлява общинските имоти в интерес на населението съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. Наличието на неравности по асфалтовата настилка на пътното платно по продължението на бордюра в зоната, определена за таксиметровите автомобил обосновавало извод, че О. С и лицата, на които тя била възложила да поддържат уличната инфраструктура не били положили дължимата се грижа, присъща на добрия стопанин да извършат рехабилитация на този ерозирал участък, т. е. поведението на последните осъществявало деликтния състав на чл. 45 от ЗЗД. Въззивният съд е намерил, че пълното обезщетение за претърпените от И. С. Г. неимуществени вреди, възлизало на 20 000.00 лева, който размер бил съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с ППВС № 4/23.12.1968 година и с конкретните данни по делото, относно: възрастта на И. С. Г.; нейното обществено положение; броя и характера на претърпените увреждания-травмата и операцията се квалифицирали от медицинската наука като тежки, както в медицинската документация, издадена от МБАЛ „Л.“ ЕАД [населено място], така и в съдебномедицинската експертиза; продължителността на периода, в който болките и страданията са били с по-интензивен характер; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; наличието на остатъчните проявления на уврежданията и икономическите условия към деня на настъпване на инцидента. С оглед на това предявеният главен иск, имащ за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени вреди е основателен до размер на сумата от 20 000.00 лева и подлежал на отхвърляне, за разликата до пълния предявен размер от 30 000.00 лева. Въззивният съд не споделя доводите на О. С, че И. С. Г. била станал причина за настъпване на вредоносния резултат, тъй като се движела по уличното платно вместо по тротоара (чл. 108 от ЗДвП) и по-късно проведеното оперативно лечение било довело до усложнения при лечението с остатъчните негативни последици. Това било така, защото инцидентът бил настъпил при качването на Г. в таксиметровия автомобил, който бил паркиран на уличното платно на отстояние до бордюра, което било по-голямо от установения размер на дупките (20.00-30.00 сантиметра), които били разположени на няколко метра преди и след знака за таксиметрова зона. Таксиметровият автомобил бил лек, т. е. с нисък пътен просвет (клирънс) и установеното отстояние до бордюра не предполагало възможност за качващия се, дори и да не бил с възрастта и теглото на И. С. Г. да се настани в лекия автомобил без да стъпи на уличното платно, т. е. Г. с поведението си не била нарушила установеното в чл. 108 от ЗДвП задължение на пешеходците да ползват само тротоарите. В случая била неприложима и разпоредбата на чл. 113 от ЗДвП за задълженията на пешеходците при пресичане на пътното платно, каквото не било установено, а освен това и такова нарушение на И. С. Г. не било въведено от О. С с направеното възражение за съпричиняване. Неоснователно било също така и твърдението на О. С, че по късно проведеното оперативно лечение, на което се е подложила Г. било причината за настъпване на вредоносния резултат или за усложнение на вече получената травма. Предявеният главен иск, имащ за предмет обезщетяване на претърпените имуществени вреди бил основателен в пълния предявен размер от 850.00 лева. Вредите били в пряка причинна връзка с претърпяната фрактура, установени били от заключенията на вещите лица, извършили съдебномедицинската и съдебно-икономическата експертизи. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, при задължения от непозволено увреждане длъжникът се смятал в забава и без покана, считано от деня на увреждането, поради което О. С дължала: законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 05.02.2018 година и законната лихва върху обезщетението за имуществени вреди, считано от 21.02.2018 година. Въззивният съдебен състав не споделял изложените от първоинстанционния съд съображения за приложението на разпоредбите на ЗП. Това било така, защото разпоредбите на ЗП не се прилагали за улиците в населените места и селищните образувания, с изключение на онези от тях, които едновременно били участъци от републикански или общински пътища-чл. 1, ал. 2, т. 1 от ЗП. В конкретния случай улицата, на която било настъпило увреждането и прилежащия тротоар не били участък едновременно на републикански или общински пътища по смисъла на чл. 3 от ЗП.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК О. С е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на О. С твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид посоченото не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд.

Освен това с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК О. С е поискала допускането на въззивното решение до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като е формулирала въпроси за това какъв следва да бъде подхода на въззивния съд към заключението на вещо лице, как следва да се прецени доказателствената му сила и как следва да се извърши преценка на доказателствената годност на експертизата, както и за това длъжен ли е въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всичките допустими и относими към спорния предмет доказателства, искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени и съобразени с инстанционната фаза на делото по установения процесуален ред. Твърди се, че по така формулираните въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като в подкрепа на това твърдение в изложението са цитирани множество решения на ВКС, които освен това са приложени към същото.

Така поставените от О. С в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обуславят допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Съгласно установената практика съдът има задължение допуска и изслушва заключение на вещо лице, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други. Заключението има характера на доказателство по делото и се преценява от съда като такова. Същото няма предимство пред останалите доказателства и съдът не е длъжен да се съобрази с него, дори и в случаите когато е назначил съдебно експертизата или пък заключението не е оспорено от страните по делото. На първо място съдът преценява дали заключението е достатъчно пълно и ясно и ако, а също така и обосновано. В случай, че заключението не е пълно и ясно следва да допусне допълнително такова, ако не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност следва да допусне повторно заключение. На второ място заключението се преценява с оглед на всички останали доказателства по делото и ако то не съответства на тях съдът може да не го възприеме, като в такъв случай следва да се мотивира в какво се състоят недостатъците на заключението или посочи и защо то не съответства на останалите доказателства. По същия начин следва да се постъпи когато по делото са изслушани две или повече заключения, даващи противоречиви отговори на едни и същи въпроси. В този случай съдът също следва да изложи мотиви защо възприема едно от тези заключения, а игнорира останалите, като мотивите следва да съдържат и оценката на заключенията с оглед на останалите събрани по делото доказателства. Заключенията на вещите лица не могат да бъдат възприемани или отхвърлени само поради това, че подкрепят или отхвърлят тезата на лицето, което е поискало експертизата. Съставът на Апелативен съд София е процедирал по този начин, като е изложил, макар и кратки мотиви, позволяващи да бъде извършена преценка на това защо е възприето посоченото от него заключение на вещото лице-в същото е установило мястото на злополуката, което не е направено в другото заключение. Последното от своя страна противоречи на останалите събрани по делото доказателства, като се има предвид показанията на разпитаната по делото свидетелка, на която съдът дава вяра. По тези съображения съставът на Софийския апелативен съд е възприел едно от заключенията на изслушаните в хода на производството две съдебно-технически експертизи, като съобразявайки се с установената практика е изложил, макар и кратки мотиви, от които може да се установи какви да причините да бъде възприето точно това заключение и при евентуално обжалване да бъде направена проверка на правилността на този извод.

Вторият от формулираните в изложението на О. С по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също необосновава допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Задължение на съда е да мотивира всяко свое решение, включително и въззивното такова. Тези мотиви отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Наред с това мотивите следва да са кратки-раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година. Затова не е задължително в тях съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод, за това че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Такива изводи могат да бъдат направени от мотивите на въззивното решение на Софийския апелативен съд, поради което не са налице предпоставките за допускането му до касационно обжалване по посочения по-горе въпрос.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 12 266/06.11.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 5440/2019 година по подадената против него от О. С, касационна жалба с вх. № 78 211/23.12.2020 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото О. С ще трябва да заплати на И. С. Г. сумата от 2400.00 лева направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12 266/06.11.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 5440/2019 година.

ОСЪЖДА ОБЩИНА СВОГЕ с адрес гр. Своге, ул. А. Си № 7 да заплати на И. С. Г. от [населено място], [улица], вх. „А“, ет. 5, ап. 17, с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], район „С.“, [улица], ет. 3, чрез адвокат Г. Х., сумата от 2400.00 лева направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.