Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 от ГПК.

„Лион инвест груп“ АД, Д. Н. М., „Бене консулт“ ЕООД и А. К. М. чрез адв. С. М. обжалват определение № 42 от 23.2.2021 г. по т. д. 222/21 г. по описа на ВКС, I ТО, с което е оставена без разглеждане молбата им за отмяна на влязло в сила съдебно решение № 238 от 15.07.2019 г. по в. т.д. 181/19 г., по описа на Апелативен съд – Пловдив на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК. В частната жалба са изложени съображения за неправилност на определението на друг състав на ВКС поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Според частните жалбоподатели е извършена преценка в закрито заседание, вместо да се извърши такава в открито заседание на основание чл. 307, ал. 1 от ГПК.Пването на липсата на тъждество на двете съдебни решения и липсата на идентичност били обхванати от т, 5 от ТР 7/14 г. на ОСГТК н ВКС. Считат, че следва да участват в открито съдебно заседание. Според частните жалбоподатели правни въпроси, включени в двете съдебни решения били разрешени по различен начин, поради това било налице основание за отмяна. Предсрочната изискуемост на задълженията по двата договора за кредит била обявена в една и съща нотариална покана, интерпретирана по различен начин в двете дела.

Налице било противоречие с чл. 299 от ГПК. Следвало да се отмени решението по т. д. 181/19 г.

Считат, че е нарушен принципът на правна сигурност. Молят да се отмени определението на Върховния касационен съд на Р България и да се допусне до разглеждане в открито съдебно заседание.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната жалба е допустима. Съобщение с препис от определението е връчен на частните жалбоподатели на 25.03.2021 г. Частната жалба е подадена на 01.04.2021 г. Следователно е подадена в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок.

С обжалваното определение, Върховният касационен съд на Р България, състав на I Търговско отделение, е приел, че искането, с което е сезиран на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК е за отмяна на съдебно решение № 238 от 15.7.2019 г. по т. д. 181/19 г., поради противоречието му с решение № 371 от 5.12.2019 г. по в. т.д. 464/19 г. по описа на Апелативен съд – [населено място]. Прието е, че към момента на постановяване на определението, решението по т. д. 464 /19 г. е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен иск за установяване на договорни лихви за периода от 25.02.2015 г. до 29.10.2015 г., равняваща се на разликата между претендираните 51 800,36 лв и дължимите 44 655,35 лв. А в останалата част не е влязло в сила. С оглед датата на влизане в сила на посоченото решение, е прието, че молбата е подадена в срок.

По отношение твърдението за наличието на два влезли в сила акта, с които се решава спор по същество, съставът на Върховния касационен съд е приел, че с оглед изложените твърдения за наличие на две дела относно вземания, основани на различни правни основания – неизпълнение на договорни задължения на основание договор за банков кредит овърдрафт № 7 от 08.06.2012 г. и Анекси към него и договор за банков инвестиционен кредит № 8 от 20.08.2012 г. и Анекси към него, Върховният касационен съд е приел, че не е налице посочена в молбата идентичност на решенията, а именно между страните да са налице две съдебни решения, постановени на едно и също основание, относно едно и също искане, между едни и същи страни. Идентичността била не само по отношение на обективните и субективни предели, а по отношение на и въпроси, включени в предмета на делото. Освен това Върховният касационен съд излага съображения за разрешаване на спор, по иск – обусловена претенция, която имплицитно съдържа произнасяне по обуславяща претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. В случая съдът е приел, че между двете решения, едното, от които частично влязло в законна сила към момента на произнасяне на съда, е налице субективен идентитет. Но не е налице тъждество на исковете с оглед различните вземания. Всяко от исканията е посочено, че е основано на различен договор. Предметът на делата бил различен. Решението по нито едно от делата не било преюдициално по отношение на другото. Решението се определяло от посочения диспозитив и поради това произнасянето следвало да включва идентични въпроси и по двете дела. Изложените обстоятелства, включени в мотивите на двете решения, засягали конкретни факти. Упражняването на правото да се обявят кредитите за предсрочно изискуеми предполагало разлика в обективните обстоятелства, обуславящи преценката дали е налице право на кредитора да иска обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Обективираното изявление в един и същи акт, не предполагало идентично произнасяне предвид обективните предпоставки, които били от значение.

Оплакванията, свързани с правилността на съдебното решения, били касационно основание, което не можело да се свърже с обстоятелствата от значение за молбата за отмяна.

Настоящият съдебен състав, като извърши проверка на обжалвания акт счита, че въпрос на допустимост на производството за отмяна, на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК, е твърдение за наличие на две съдебни решения, които са обективно и субективно идентични с оглед основанията и искането на предявените и разгледани искове. В случая се твърди, че с двете съдебни решения са разрешени спорове между едни и същи страни, но по отношение на различни основания, два отделни договора за кредит. Изцяло следва да се споделят изводите на състава на Върховния касационен съд, че изложените обстоятелства за различно третиране на изявлението на банката по договор за кредит за обявяване на всяко вземане, основано на отделен договор, за предсрочно изискуемо, не може да обоснове основание за разрешаване на едно и също основание по различен начин и наличие на две еднакви основания и искания, разгледани в две различни съдебни решения. Не може да се сподели доводът в частната жалба, че съдът неправилно е приложил разясненията в т. 5 от Тълкувателно решение от 31.07.2017 г. по тълк. д. 7/14 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото в случая няма включване на предмета на всяко решение, като диспозитив в предмета на другото решение. С двете сочени от молителите решенията са разрешени два самостоятелни спора, при които липсва обективен идентитет. А както е посочено и в обжалваното определение липсва произнасяне по обуславящ въпрос по различен начин.

Изложените в молбата основания, не могат да се свържат с обстоятелства за идентичност на двете решения. Изложените факти са за различно третиране на обявената от кредитора предсрочна изискуемост по два различни договора, споровете относно вземанията, разгледани в две отделни дела, не представлява основание, което да е включено в предмета на двете решения по различен начин, доколкото засяга две правоотношения, основани на различни договори и по отношение, на които не е разрешен обуславящ правен въпрос.

В случая не може да се приеме, че изложените в молбата твърдения за третиране по различен начин на изявлението на кредитора, с което е уведомен длъжникът, че кредитът се обявява за предсрочно изискуем, представлява обуславящ правен въпрос, включен в предмета на двете дела, като обуславящ изхода и на двете дела. Това изявление не представлява разрешаване на правен въпрос, а е свързано с установяване на конкретните факти, включени в предмета на доказване и се свързва и с други обективни факти, като например факта за обективните основания кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем. В този смисъл, не може да се приеме, че е налице твърдение за наличие на обуславящ спор, който да е разрешен по различен начин, доколкото са налице две различни основания, на които са предявени и разрешени исковете. Изцяло следва да се споделят изводите в обжалваното определение, относно разликата в основанията на двете решения, която не може да обоснове приложението на чл. 303, ал.1, т. 4 от ГПК с оглед изложените в молбата твърдения. Поради това и в съответствие с разясненията в т. 10 от Тълкувателно решение 7 от 31.7.2017 г. по тълк. д. 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се приеме, че липсват изложени доводи относно основания, които могат да се подведат под нормата на чл. 303, ал.1, т. 4 от ГПК, поради това и молбата е недопустима.

Не може да се приеме, че е налице приложение на чл. 299 от ГПК поради това, че както бе посочено, е налице разлика в обективните предели с оглед основанията, на които са разгледани исканията.

Не може да се приеме, че е нарушен принципът на правната сигурност, след като в случая, съставът на Върховния касационен съд, е приложил относимата правна норма с нейното значение съобразно задължителното й тълкуване в посоченото тълкувателно решение.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

ПОТВЪРЖДАВА определение № 42 от 23.02.2021 г. по т. д. 222/21 г. по описа на Върховния касационен съд на Р България, състав на Първо търговско отделение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: