Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 79, ал. 1 от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС). Образувано е по касационна жалба на С. П. М. от гр. С., против Решение № 1027/17.11.2008 г. постановено по а. д. № 4912/2008 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ).
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение състав на АССГ е отхвърлил като неоснователна жалбата на Минчев против Заповед № з-8433/16.06.2008 г. на директора на Столична дирекция „Полиция” (СДП) при Министерство на вътрешните работи (МВР), сега Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР).
Недоволен от решението, Минчев го обжалва. Доводи против него по смисъла на чл. 209 от АПК не излага. Преповтаря направените пред АССГ доводи за неправилност на обжалваната заповед. Същите могат условно да се приемат като такива за допуснати нарушения на материалния закон от страна на АССГ, а неговото решение – за неправилно на същото основание.
Върховният административен съд, състав на пето отделение (ВАС), за да се произнесе, възприе изцяло установеното от първоинстанционния съд. То не се оспорва от касатора. Предмет на жалбата му са правните изводи на съда.
При правилно установената фактическа обстановка касационната жалба се явява неоснователна.
Безспорно установено от приложените доказателства е, че Минчев има парично задължение към българско юридическо лице, установено по съдебен ред и надхвърлящо 5000,00 лв. , т. е. то е в „големи размери” по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗБДС. Длъжникът не е представил надлежно обезпечение за него, не е установил и съществуването на лично негово имущество в размери, позволяващи покриването на задължението му.
След уведомяването от съдебен изпълнител на съответното длъжностно лице в системата на МВР за задължението на Минчев, последното е издало обжалваната заповед с която, на основание чл. 76, т. 3 от ЗБДС, е наложило принудителна административна мярка (ПАМ) „забрана за напускане на страната” на Минчев до погасяване или обезпечаване на задължението. Тази ПАМ е преценена от АССГ като законосъобразно наложена и жалбата против административния акт е отхвърлена.
ВАС възприема изцяло фактическите и правни изводи на АССГ. Те не се оборват от доводите на касатора.
Доводът, че обжалваният акт е издаден без участието на касатора в производството е вече разгледан от АССГ. Административният орган е спазил законовите изисквания за издаването му. При това, както е констатирано, Минчев не само по време на административното производство, но и пред съда не е устанивил наличието на лично имущество, покриващо задължението му и не е представил надлежно обезпечение на вземането.
Неоснователен и повтарящ се е и доводът, че заповедта е издадена без да са изяснени всички обстоятелства от значение за казуса. Онези от тях, които са били необходими на органа за да издаде акта си, са изяснени и са налице. Ако има други, които ползват Минчев, по силата на правилото на чл. 170 от АПК, той е длъжен да ги установи пред органа и съда. Жалбоподателят не е извършил това, вкл. и пред настоящата инстанция.
Твърдението, че касаторът е бил лишен от възможността да представи доказателства, че „не са налице обстоятелствата, визирани в чл. 76, т. 3 от ЗБДС” (т. 4 от касационната му жалба) е голословно и необосновано. Във фазата на административното производство това е направено, видно от приложените по делото два бр. протоколи за поставяне на "Списък на лицата" и свалянето му, във връзка със съобщение рег. № ДС 13349/25.03.2008 г., изпратено на лицето. В съдебната фаза Минчев се е възползвал от възможността, която отрича да е получил и е поискал издаването на съдебни удостоверения чрез които да се снабди с други доказателства. Последните правилно са преценени от съда като неотносими към спора. По същият начин той би могъл да представи единствените относими такива – за лично имущество покриващо задължението му и/или за обезпечение на вземането. Такива обаче не са постъпили пред двете съдебни инстанции.
Доводът, че административният орган служебно е следвало да събере доказателства, относими към спора също е разгледан от АССГ. Както вече се каза, необходимите такива на органа за издаването на акта му са събрани и са налице. За наличието на други само се твърди, без да се представят доказателства за тях от касатора.
Неоснователен е и последният довод за несъответствие на акта с целта на закона. Въпросът за наличното „свръхобезпечаване на вземането” според касатора, е неотносим към спора. То е въпрос на отношенията между страните по вземането, договорено от тях в момента на възникването му. Неправилно и непочиващо на законов текст е и твърдението, че ПАМ следва да се налага, „когато всички други средства за събиране на дадено парично задължение са изчерпани”. Подобно условие в закона не съществува. Обратно – ПАМ е само една от възможните мерки за обезпечаване нормалното уреждане на отношенията между участниците в гражданския оборот.
По изложените съображения касационната жалба се явява неоснователна. Следва да се остави в сила обжалваното решение, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, състав на пето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ в сила Решение № 1027/17.11.2008 г. постановено по а. д. № 4912/2008 г. по описа на Административен съд София-град. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ А. И. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ И. Д./п/ М. С. А.И.