Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по касационна жалба на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) – С. З против решение № 340 от 16.11.2017 г., постановено по административно дело № 544/2017 г. по описа на Административен съд – С. З, с което е отменено решение № 1040-23-48/03.10.2017 г. на директора на ТП на НОИ – С. З и потвърденото с него разпореждане № РВ-3-23-00304087/14.08.2017 г. на ръководителя на контрола по разходите в ДОО при ТП на НОИ – С. З.
По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът претендира отмяна на съдебното решение и постановяване на ново, с което делото да бъде решено по същество.
Ответникът по касация М. Бобач от [населено място] в писмено възражение оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за правилност на решението на първоинстанционния съд.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение.
Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна.
Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – С. З е било решение № 1040-23-48/03.10.2017 г. на директора на ТП на НОИ – С. З, с което е оставено без уважение възражение с вх. № 1054-23-12 от 08.09.2017 г. от М. Бобач против разпореждане № РВ-3-23-00304087/14.08.2017 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО, като разпореждането е потвърдено. С посоченото разпореждане на основание чл. 114, ал. 1 и ал. 3 от КСО е наредено на М. Бобач да възстанови недобросъвестно получено в нарушение на чл. 46, ал. 3 от КСО във връзка с чл. 40, ал. 1 от КСО, по вина на лицето, парично обезщетение за временна неработоспособност по болничен лист № Е20140464548 за периода от 17.08.2015 г. до 28.08.2015 г. включително в размер на 364.68 лв., от които 305.85 лв. главница и 58.83 лв. лихва от датата на неправомерно изплатеното парично обезщетение до датата на издаване на разпореждането.
За да уважи сезиралата го жалба първоинстанционният съд е приел, че при постановяване на решение № 1040-23-48/03.10.2017 г. на директора на ТП на НОИ – С. З е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, довело до неправилно приложение на материалния закон – чл. 46, ал. 3 от КСО.
Атакуваното пред настоящата инстанция съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна.
Решението на Старозагорския административен съд е постановено при правилно прилагане на закона. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, и е извел обосновани изводи, съображенията за които изцяло се възприемат от касационната инстанция и не е нужно дословно да се преповтарят. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения.
По делото е установено, че през август 2015 г. М. Бобач е имал два сключени трудови договора: основен трудов договор с „Терморем“ ЕООД [населено място], и втори трудов договор за непълно работно време от два часа на ден с работодателя „Атоменергоремонт Гълъбово“ ЕООД [населено място]. За времето 17.08.2015 г. - 28.08.2015 г. М. Бобач е ползвал отпуск за временна нетрудоспособност въз основа на издаден болничен лист № Е20140464548. Този болничен лист е представен на работодателя по основното трудово правоотношение, който от своя страна е представил на ТП на НОИ – С. З приложение № 15 към същия първичен медицински документ, в резултат на което на 28.09.2015 г. на заболелия работник е изплатено парично обезщетение за временна неработоспособност в размер на 305.58 лв. за периода от 20.08.2015 г. до 28.08.2015 г. На работодателя по втория трудов договор също е представен болничния лист, но той първоначално не го е взел, защото „нямало нужда“. Нещо повече, въпреки че през този период няма данни работникът да е полагал труд за втория работодател, „Атоменергопроект Гълъбово“ ЕООД за периода на установена временна неработоспособност е подал данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за осигуреното лице, като е декларирал пред НАП, че М. Бобач има 21 отработени дни за месец август 2015 г., за които му е начислено трудово възнаграждение.
Обосновано въз основа на събраните доказателства и съобразно приложимия за казуса материален закон решаващият съдебен състав е формулирал краен правен извод за незаконосъобразност на процесните административни актове. Пропускът на административните органи да установят релевантните за решаването на поставения пред тях административен въпрос факти е в противоречие с разпоредбите на чл. 35 и чл. 36, ал. 1 и ал. 3 от АПК и правилно е възприет като основание за незаконосъобразност на постановените от тях актове. Освен това, противно на твърдяното от касатора, правилно е прието от съда, че М. Бобач по време на отпуска по болест не е упражнявал трудова дейност, а именно упражняването на трудова дейност, за която лицето подлежи на задължително социално осигуряване, е предвиденият от чл. 46, ал. 3 от КСО юридически факт, изключващ правото на парично обезщетение за временна неработоспособност. За да се докаже осъществяването на трудова дейност от едно лице не е достатъчен нито сключеният трудов договор, нито разплащателната ведомост с начислено трудово възнаграждение за времето, през което лицето е разполагало с болничен лист за временна неправоспособност, по което е изплатено процесното обезщетение, още повече че няма данни за реално изплатено трудово възнаграждение. Сключеният трудов договор между физическото лице и търговското дружество не е самостоятелно основание за осигуряването на работника по чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО, такива не са и начисляването и/или изплащането на трудово възнаграждение, както и подаването на данни по чл. 5, ал. 4 от КСО от осигурителя, ако лицето реално не е осъществявало трудова дейност.
Основателно съдът е приел, че липсва писмена следа и каквито и да били доказателства за положен в процесния период труд, което е релевантното изключващо обстоятелство за изплащане на обезщетение по представения болничен лист. При тази фактическа и правна установеност съдът правилно е приел, че изводът на административния орган за недобросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност е неверен, а постановените на тази основа разпореждане на ръководителя на контрола по разходите на ДОО и потвърдилото го решение на директора на ТП на НОИ отм. а Загора са незаконосъобразни, защото не е налице приложното поле на чл. 114, ал. 1 от КСО.
В този смисъл е постоянната и непроменлива практика по сходни казуси на Върховния административен съд, шесто отделение, формирана с решенията по административни дела № 8946/2012 г., № 14365/2012 г., № 4090/2013 г., № 155/2016 г., и др.
От изложеното явства, че процесните административни актове са издадени в нарушение на материалноправните предпоставки за законосъобразност по КСО. Като е стигнал до същия извод и е уважил подадената до него жалба, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания за неговата отмяна следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предложение 1 от АПК (редакция преди изменението в ДВ, бр. 77/2018 г.), Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 340 от 16.11.2017 г., постановено по административно дело № 544/2017 г. по описа на Административен съд – С. З.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.