Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. /АПК/

Образувано е по касационна жалба, подадена от Главна дирекция изпълнение на наказанията (ГДИН), чрез процесуалния си представител юрк.. Т - Стоянова срещу решение № 196/17.07.2017 г., постановено по адм. дело № 589/2016 г. по описа на Административен съд – С. З, с искане за отмяната му като неправилно, поради нарушение на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли за отмяната му, като вместо него бъде постановено друго решение по съществото на спора. Алтернативно иска да бъде намален размера на така присъденото обезщетение.

Ответникът по касационната жалба – Г.Х не изразява становище по жалбата.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Производството пред Административен съд – С. З се е развило по исковата молба на Г.Х против ГДИН - София, с която на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ са претендирани неимуществени вред, в размер на 20 000 лв., произтичащи от твърдяни незаконосъобразни бездействия на затворническата администрация в ареста [населено място] по неосигуряване на достатъчна жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, естествена светлина и възможност за проветряване на помещението за периода от 04.04.2012г. – 10.07.2012 г. С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка. С обжалваното решение съдът, след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на чл. 284 ЗИНЗС е стигнал до извода, че така предявеният иск е доказан и основателен. За да стигне до този резултат от фактическа страна съдът е установил, че за исковия период от 04.04.2012г. – 10.07.2012 г. Г.Х е пребивавал в следствения арест в [населено място] в килия № 13. Установил е, че спалното помещение е било оборудвано с 2 легла, маса, шкаф, химическа тоалетна, същата не е имала самостоятелен санитарен възел и течаща вода и е била заключвана през нощта. Личния тоалет на задържаните се осъществявал в общо помещение по график. В килия № 13 е имало достъп до естествена светлина и въздух от прозорец в буферен коридор и отвор над вратата на килията към този прозорец. Имало е аспираторна система с въздухоотвод и вентилатор.

На следващо място, от допуснатите и приети от съда свидетелски показания на св. Ф.Б е установил, че спалните помещения са били заключвани и трябвало да се почука, за да отидат задържаните до тоалетна през нощта. Относно факти и обстоятелства досежно съвместния престой на свидетеля с жалбоподателя съдът не кредитира, тъй като не са пребивавали в обща килия. Относно общите сведения за санитарните помещения и други съдът е кредитирал с доверие. Дезинфекцирали се помещенията съобразно изготвен график на общите помещения, а килиите били почиствани от задържаните лица, които пребивавали там.

От представените по делото доказателства (Справки, актове обуславящи задържането и преместването на Христов, медицинска документация, списъци на разпределението по килии на задържаните лица, разписки за приети – предадени вещи и други, за изясняване на общата ситуация, приложени по делото, съдът е заключил, че искът е частично основателен и представлява незаконосъобразно бездействие на администрацията на следствения арест в [населено място]. Въз основа на така приетото е заключил, че са налице всички предпоставки на фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ГДИН, като съобразявайки се с продължителността, характера и интензивността на претърпените от Христов неимуществени вреди и отражението върху психическото му здраве и съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД е определил обезщетение в размер на 600 лв.

Решението на съда е валидно, допустимо и правилно, както по отношение на изводите за основателността на исковата претенция, така и по отношение на определения размер на обезщетението. Правилно съдът е разгледал исковата претенция в светлината на ясно обособената и изпъкваща със спецификата си група от дела, заведени пред българските съдилища, а впоследствие и пред ЕСПЧ, на лица, лишени от свобода, които изтърпяват наказанието си в условия, неотговарящи на стандартите, установени от Съвета на Европа, определени сами по себе си, поради наличие на конкретни и ясни параметри, като условия, нарушаващи забраната за нечовешко и унизително отнасяне – чл. 3 ЕКПЧОС В тази връзка съдът обосновано е разгледал приложимата практика на ЕСПЧ по дела от групата Кехайов п/в България/ в случая делото Йовчев с/у България/ и при формиране на правните си изводи е приложил установените за защита на правото по чл. 3 ЕКПЧОСстандарти, установени от Европейския съд по правата на човека. Постановено е пилотното решение на ЕСПЧ по делото Нешков и др. с/у България, в което Европейският съд е дал генерални мерки за преодоляване на проблемите на условията в затворите, нарушаващи забраната по чл. 3 ЕКПЧОС В решението Нешков ясно се сочи по какъв начин следва да се прилага българският закон, предоставящ компенсаторно средство, а именно ЗОДОВ, за да може да изпълни изискването за ефективно вътрешноправно компенсаторно средство за защита от нарушаване на чл. 3. Видно от мотивите на съдебния акт административният съд е приложил изцяло стандартите на ЕСПЧ, вкл. и от делото Нешков с/у България, което сочи на правилност и обоснованост на решението. Неоправдано в тази връзка е оплакването в касационната жалба на ГДИН, че съдът не е изследвал наличието на вреди и причинно -следствена връзка между лошите условия и твърдените вреди от ищеца, т. е не е приложил елементите от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ и решението по тази причина се счита за необосновано. В случая съдът е процедирал правилно, като е приложил директно нормата на чл. 3 ЕКПЧОС– разпоредба от международен договор, чиято юридическа сила е по-висока от тази на българския закон / чл. 5, ал.4 КРБ/, а за защита на основните права е приложил стандартите, установени в практиката по чл. 3 на ЕСПЧ. Следва да се посочи, че въпросът за начина на прилагане чл. 3 ЕКПЧОСот българския съд по отношение на специфичната група лица – лишени от свобода, що се отнася до условията на затворите, към настоящия момент е решен с изменението на ЗИНЗС, като в чл. 284 и чл. 285, от същия закон стандартите на ЕСПЧ вече са въведени в българския закон с национална законова норма. Следва да се посочи и че съгласно пар. 49 ЗИДЗИНЗС подадените до влизането в сила на този закон искове за вреди, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от задържане в лоши условия, се разглеждат по реда на чл. 284, ал. 1, т. е. настоящата съдебна инстанция следва да проведе касационното производство прилагайки въведените стандарти - така, както същите са приложени от първоинстанционния съд. С оглед изложеното, като взе предвид, че административният съд изцяло е приложил стандартите за защита на правото по чл. 3 ЕКПЧОСпо отношение на ищеца, намира, че съдът е постановил решението си изцяло в съответствие с материалния закон, без наличие на нарушение на съдопроизводствените правила.

Правилно е определен размерът на обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства. В случая е съобразен периодът, през който е търпяно нарушението, конкретните факти, свързани със здравословното състояние на ищеца, през времето на нарушението, както и последиците за неговото здравословно – физическо и психическо състояние. Взета е предвид и практиката на ЕСПЧ и размерът на определените от Съда обезщетение по сходни случаи по български дела.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд - трето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 196/17.07.2017 г., постановено по адм. дело № 589/2016 г. по описа на Административен съд – С. З. Решението е окончателно.