Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците по делото А. С. С. и малолетните А. Ф. Ю. и С. Ф. Ю., подадена чрез процесуалния им пълномощник по делото адв. А. К., срещу решение № 120/23.11.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 347/2020 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 805/24.06.2020 г. по гр. дело № 1469/2019 г. на Варненския окръжен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателите срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), осъдителни искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на всеки един от ищците-касатори на сумите от по 150 000 лв., ведно със законната лихва върху тях, считано от 24.10.2017 г. до окончателното изплащане на тези суми, претендирани като обезщетения за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания от смъртта на Ф. Ю. А. – годеник на първата ищца и баща на двамата малолетни ищци, настъпила на 24.10.2017 г. в резултат на пътно-транспортно произшествие (ПТП), възникнало на първокласен път „I-9“ – държавна собственост, управлението на който е възложено на ответната агенция, която (според твърденията на ищците) не била изпълнила вменени по ЗП задължения и не била осигурила безопасни условия за движение; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от името на процесуално легитимирани за това лица, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради необоснованост и нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите-ищци (също чрез процесуалния им пълномощник по делото адв. А. К.), като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните въпроси: 1) наличието на препятствие на пътя – кон, представлява ли опасност за движението, създаваща предпоставки за възникване на ПТП; и настъпването на ПТП обуславя ли ангажиране на отговорност за субекта, допуснал наличието на това препятствие; 2) доказани ли са възражението и твърденията на ответника относно положената грижа, създаване на безопасни условия за движение и липса на бездействие, с което е предотвратил наличие на препятствие на платното за движение; 3) колко положителни безспорни факта и доказателства са необходими за установяване на отрицателен факт за твърдяното бездействие на ответника в производството; 4) допустимо ли е събиране на доказателства пред въззивна инстанция, които не са били събрани от първоинстанционния съд поради процесуално нарушение (недопусната допълнителна съдебна експертиза); въззивният съд длъжен ли е да събере служебно доказателства, когато делото е останало с неизяснена фактическа страна; 5) наличието на предпоставки за съпричиняване обуславя ли изцяло отпадане на отговорността на ответника от бездействие или е предпоставка за намаляване на отговорността му по закон; 6) обстоятелството, че ПТП е настъпило с препятствие и в следствие на наличието на препятствие на пътя, обуславя ли извод, че лицето, на което е възложено да се грижи за пътя, като създава безопасни условия на движение, и е длъжно да отстрани всичко застрашаващо движението, е изпълнило вменените му задължения; или с бездействието си е допуснало наличие на обект, застрашаващ участниците, с което носи отговорност за причинените вреди от ПТП с препятствията; и 7) обстоятелството, че ПТП е настъпило в района на около 140 м. преди [населено място], на първокласен път „I-9“ Варна-Бургас, обуславя ли положението на пострадалия водач в ПТП, в сравнение с квотата за отговорността на ответника за безопасни условия за движение на този път.

В изложението към касационната жалба се твърди, че горните въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава, обективирана в тълкувателни решения. Това допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК обаче е надлежно наведено само по отношение на втория, третия и четвъртия от горните въпроси, тъй като само по отношение на тях се твърди противоречие с конкретни актове на ВКС, а именно: че вторият въпрос бил разрешен в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 1/02.04.2014 г. на ОСГТК на ВКС, третият – в противоречие с ТР № 6/15.07.2014 г. на ОСГК на ВКС и четвъртият – в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на останалите четири правни въпроса от страна на касаторите не се твърди по никакъв начин да е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и конкретен акт на ВКС. Напълно бланкетно в изложението се сочи и че формулираните в него седем правни въпроса били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че били решени очевидно неправилно от въззивния съд – в тази насока също не са изложени никакви конкретни доводи и съображения, за да се приеме, че надлежно са наведени основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Ответната АПИ в отговора си на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Другият ответник по касационната жалба „Хидрострой“ АД – трето лице-помагач на ответната АПИ, не е подал отговор на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установени следните обстоятелства по делото: Не са спорни между страните обстоятелствата, че на 24.10.2017 г., при управление на лек автомобил „Ф. г.“ с рег. [рег. номер на МПС] по път „I-9“ в тъмната част от денонощието, Ф. Ю. А. е ударил внезапно изскочилото на пътното платно животно – кон, като в резултат от това ПТП е настъпила неговата смърт; също е безспорно, че път „I-9“ е част от републиканската пътна мрежа и се поддържа от ответната АПИ, чрез нейното подразделение – Областно пътно управление – Варна. Въз основа на писмените доказателства съдът е установил, че починалият Ф. А. е баща на двамата малолетни ищци А. и С. Ю., които са негови наследници по закон. Въззивният съд е установил, че образуваното по случая досъдебно производство (ДП) № 3225/2017 г. на IV-то РУ при ОД на МВР – Варна, е приключило с прокурорско постановление от 29.05.2019 г. за прекратяване на производството, като по него е установено, че на 24.10.2017 г. на главен път „I-9“ Варна-Бургас, при управление на моторно превозно средство (МПС) неизвестен извършител е нарушил правилата за движение по пътищата и е допуснал по непредпазливост причиняване смъртта на Ф. А., управлявал лек автомобил „Ф. г.“ с рег. [рег. номер на МПС], От изисканата от пътна полиция информация, по делото е установено и че починалият Ф. А. не е имал издадено свидетелство за управление на МПС, той е бил неправоспособен водач и спрямо него през периода 2011-2016 г. са съставени 9 броя наказателни постановления. Въз основа заключението на назначената по делото съдебна авто-техническа експертиза (САТЕ) въззивният съд е установил механизмът на настъпване на процесното ПТП, а именно: То е настъпило извън границите на населеното място, преди табелата на [населено място], където автомобилът е навлязъл в ляв завой и е блъснал преминаващия през пътното платно безстопанствен кон; след удара автомобилът е напуснал пътното платно вдясно по посока на движение и е спрял в отводнителен канал. В резултат от ПТП водачът Ф. А. и конят са починали. След навлизането на лекия автомобил в завоя, водачът е имал видимост около дължината на късите светлини. Също съгласно заключението на САТЕ, по делото няма данни за наличие на предупредителни пътни знаци „А21“ или „А22“, съответно: „възможност от поява на домашни животни“ или „възможност от поява на диви животни“; не е налично съоръжение – мрежа, която да предпазва пътя от изскачане на животни на пътното платно. Пътната настилка е била от едрозърнест асфалт, мокър, износен и покрит с локви от дъжда, който е валял при огледа. Не са открити данни за следи от спирачен път, което обосновава извод, че водачът не е успял да реагира с натискане на спирачен педал, а характерът на деформациите по предната част на автомобила и силно деформираната предна част на тавана на купето косвено потвърждават, че скоростта на МПС при удара е била около 140 км/ч. Въз основа заключението на назначената по делото съдебно-медицинска експертиза (СМЕ) въззивният съд е установил, че смъртта на Ф. А. е настъпила в лекия автомобил в момента на произшествието, като при извършената аутопсия е установена тежка черепно-мозъчна травма – счупване на костите на черепа, тежка контузия на мозъка, мозъчния ствол, която е и непосредствената причина за смъртния изход и всички травматични увреждания са във връзка с процесното ПТП. По делото е прието и заключение на съдебно-психиатрична експертиза (СПЕ) за установяване психоемоционалното състояние на ищците, съгласно което при ищцата А. С. водещи са депресивни и конверсионни симптоми, като остатъчни от прекараната протрахирана „реакция на скръб“; оплакванията са продължили повече от година, като към момента на изследването са налице остатъчни (резидуални) депресивни и конверсионни симптоми. Малолетната ищца А. Ю. е с нормално нервно-психично развитие, но тревожно и притеснително, като в детските представи баща е още част от семейството. Въз основа показанията на свидетелите Л. С. и Ю. Ю. апелативният съд е установил, и че ищцата А. С. и починалият Ф. А. не са имали граждански брак, но са живеели на семейни начала; Ф. А. се е грижел за семейството, което е живяло в дома на родителите му, но семейството е имало планове да си купи къща. След смъртта му ищците живели около година при родителите му, а после се преместили при майката на А. С.. Децата боледували често, А. страдала от астма. А. С. трудно преодоляла смъртта на Ф. А. и „до ден днешен“ имала оплаквания – често забравяла, не била добре. От показанията на свидетеля И. И., който е очевидец – по време на инцидента е бил в колата, въззивният съд е установил, че те двамата с Ф. А. са пътували от центъра на [населено място], където са играли хазартни игри; преди [населено място] се появил конят и го блъснали. Ф. А. не е бил правоспособен водач, двамата са били без предпазни колани и се движели със скорост около 140 км/ч, леко валяло и било тъмно – около 21.30 – 22 часа. Свидетелят И. няма спомен след удара, а като се събудил разбрал, че Ф. А. е починал. Свидетелят е посочил и че освен коня в червен цвят, който ударили, на пътя нямало други животни; преди да влязат в [населено място] имало поставен знак за опасност от диви животни по пътя.

При така установените обстоятелства по делото, апелативният съд е изложил следните правни съображения: Приел е, че предявените по делото искове по чл. 49 от ЗЗД изискват доказването на описаните в исковата молба вреди, противоправно поведение – действие или бездействието на лице, на което ответникът да е възложил работа, и причинно-следствена връзка между вредите и това поведение, като това доказване е в тежест на ищците. Въззивният съд е обобщил, че доказани по делото са обстоятелствата, че при управление на МПС по път „I-9“ Ф. А., в тъмната част на денонощието на 24.10.2017 г., е ударил внезапно изскочил на пътното платно кон, като в резултат от удара А. е починал. Приел за доказано и че път „I-9“ е такъв от републиканската пътна мрежа и се поддържа от ответната АПИ – чл. 19, ал. 1 от ЗП, както и че на територията на В. област тази дейност се извършва чрез специализираното звено – Областно пътно управление – Варна – чл. 22, ал. 1, във вр. с чл.21, ал. 2 от ЗП. Съдът обаче е намерил за недоказано твърдението на ищците, че ответникът не бил изпълнил свое задължение за поддържане на пътя в състояние, което да осигурява безопасното движение на пътни превозни средства (ППС), позволявайки изскачането на безстопанствен кон на пътното платно. В тази връзка въззивният съд е посочил, че чл. 5 от ЗП, който е приложим за републиканските пътища от първи клас, определя, че елементите на пътищата са: обхват, пътни съоръжения и пътни принадлежности, чието съдържание е описано в § 1, т. 3 и т. 4 от ДР на ЗП. Съдът е изтъкнал, че сред пътните принадлежности законодателят е поставил и оградите, които обаче са характеристики единствено на автомагистралите и на скоростните пътища, но не и на първокласните пътища, какъвто е процесният път – сред принадлежностите и съоръженията на същия няма такива, които да препятстват появата на животни. По тези съображения въззивният съд е споделил решаващия извод и на първата инстанция по делото, че ищците не са провели доказване на факти и обстоятелства относно задължение на ответната АПИ за поддържане на пътя в състояние, което да осигурява безаварийно и безопасно движение на ППС, и което да не е изпълнено. В тази връзка апелативният съд е изложил и съображения, че внезапната поява на животното на пътя не е в резултат от неизпълнение на задължение за поддръжката и обезопасяването му. В заключение съдът е приел, че не е установено противоправно поведение, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилата вреда, поради което исковите претенции са неоснователни.

Настоящият съдебен състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение.

Както вече беше посочено, по отношение на първия, петия, шестия и седмия въпрос, формулирани в изложението на жалбоподателите, не е надлежно наведено никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, което само по себе си е достатъчно за недопускане на касационното обжалване по тези въпроси. Наред с това, касационното обжалване по тези четири въпроса не следва да се допуска и поради това, че те не съставляват и общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), като конкретните съображения за това са следните:

Първата част от първия въпрос (наличието на препятствие на пътя – кон, представлява ли опасност за движението, създаваща предпоставки за възникване на ПТП) не съставлява правен (материалноправен или процесуалноправен) въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а е фактически въпрос, който във всеки отделен случай може да има различно разрешение – според конкретните обстоятелства, които са установени по съответното дело. В настоящия случай от доказателствата по делото е установено, че изскочилият на пътното платно кон, не само е представлявал опасност за движението, създаваща предпоставки за възникване на ПТП, а и че именно това е една от основните причини за настъпването на процесното ПТП, довело до смъртта на пострадалия водач. Втората част от този въпрос (настъпването на ПТП обуславя ли ангажиране на отговорност за субекта, допуснал наличието на това препятствие) е с материалноправен характер, но е некоректно формулиран, тъй като изхожда единствено от тезата на касаторите-ищци, поддържана по делото – че животното е излязло на пътното платно поради бездействие на ответната АПИ, докато въззивният съд е изложил съображения и е достигнал до извод в напълно противоположна посока – че внезапната поява на животното на пътя не е в резултат от неизпълнение на задължение на ответника за поддръжката и обезопасяването на пътя; респ. – че не е установено противоправно поведение, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилата вреда. При това положение, тази втора материалноправна част от първия въпрос не е от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд и е без значение за изхода на правния спор по делото – както е разяснено в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и е прието в трайно установената практика на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд не съставлява основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като последните са различни от оплакванията и доводите на касатора за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК.

По същите съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по петия правен въпрос (наличието на предпоставки за съпричиняване обуславя ли изцяло отпадане на отговорността на ответника от бездействие или е предпоставка за намаляване на отговорността му по закон). Както вече беше посочено, въззивният е достигнал до изводите, че в случая не е налице противоправно бездействие от страна на ответника и че той не отговаря за процесните неимуществени вреди, поради което не е и обсъждал „наличието на предпоставки за съпричиняване“, т. е. – дали е налице поведение на пострадалия водач, което да е допринесло за настъпването на смъртта му, респ. – съдът не е формирал и правни изводи, дали отговорността на ответника следва да бъде намалявана съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а още по-малко – за отпадане на отговорността му, каквато е постановката на този материалноправен въпрос.

Съгласно задължителните указания, дадени с т. 1, изр. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК.Фките на последните два въпрос в изложението на жалбоподателите са неясни. Доколкото по пътя на тълкуването и уточнението (т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) от постановката на шестия въпрос (обстоятелството, че ПТП е настъпило с препятствие и в следствие на наличието на препятствие на пътя, обуславя ли извод, че лицето, на което е възложено да се грижи за пътя, като създава безопасни условия на движение, и е длъжно да отстрани всичко застрашаващо движението, е изпълнило вменените му задължения; или с бездействието си е допуснало наличие на обект, застрашаващ участниците, с което носи отговорност за причинените вреди от ПТП с препятствията) може да се извлече някакъв смисъл, то той се дублира с втората част от първия въпрос, поради което за него е важимо и всичко изложено по-горе. От формулировката на седмия въпрос (обстоятелството, че ПТП е настъпило в района на около 140 м. преди [населено място], на първокласен път „I-9“ Варна-Бургас, обуславя ли положението на пострадалия водач в ПТП, в сравнение с квотата за отговорността на ответника за безопасни условия за движение на този път) логически не може да се изведе никакъв смисъл – дори по пътя на тълкуването, респ. – уточняване на този въпрос е невъзможно, тъй като за съда остава абсолютно неясно какво разбират жалбоподателите под „…положението на пострадалия водач в ПТП…“, а още по-малко – под „…в сравнение с квотата за отговорността на ответника за безопасни условия за движение на този път“. Отделно от това, първата част от този въпрос (обстоятелството, че ПТП е настъпило в района на около 140 м. преди [населено място], на първокласен път „I-9“ Варна-Бургас) очевидно изисква обсъждане на конкретни факти по делото, каквато дейност касационната инстанция не може да осъществява във фазата на селектирането на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Формулировката на втория въпрос (доказани ли са възражението и твърденията на ответника относно положената грижа, създаване на безопасни условия за движение и липса на бездействие, с което е предотвратил наличие на препятствие на платното за движение) също изисква настоящият състав на ВКС да вземе становище относно основателността на конкретни възражения и твърдения по делото, което не може да бъде направено в настоящото производството по чл. 288 от ГПК, респ. – и този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Наред с това, соченото във връзка с този въпрос, ТР № 1/02.04.2014 г. на ОСГТК на ВКС по своята същност не съставлява тълкувателен акт, тъй като с него е отклонено предложението на председателя на ВКС за издаване на тълкувателно решение по въпроса: „отрицателните фактически твърдения на страните в гражданския процес подлежат ли на доказване, по какъв начин и как се разпределя доказателствената тежест“. При това положение правните изводи в мотивите към обжалваното въззивно решение не биха и могли да са в противоречие с това тълкувателно решение.

Третият процесуалноправен въпрос (колко положителни безспорни факта и доказателства са необходими за установяване на отрицателен факт за твърдяното бездействие на ответника в производството) също е некоректно формулиран – без връзка с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, тъй като апелативният съд не е приемал, че за доказване на процесното бездействие на ответника са необходими определен брой факти и/или доказателства, каквато е постановката на този въпрос. Както се сочи и в самото изложение на касаторите, в мотивите към ТР № 6/15.07.2014 г. на ОСГК на ВКС са дадени разяснения, че доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти (индиции), които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт. Приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение по никакъв начин не е в противоречие с тези разяснения, имащи задължителен характер.

В изложението си жалбоподателите свързват четвъртия процесуалноправен въпрос (допустимо ли е събиране на доказателства пред въззивна инстанция, които не са били събрани от първоинстанционния съд поради процесуално нарушение (недопусната допълнителна съдебна експертиза); въззивният съд длъжен ли е да събере служебно доказателства, когато делото е останало с неизяснена фактическа страна) с касационните си оплаквания, че въззивният съд не е допуснал изслушването на допълнителна автотехническа експертиза, което искане е било отхвърлено и от първоинстанционния съд. С т. 3 от соченото от касаторите ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС е даден положителен отговор на този процесуалноправен въпрос, а именно: въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая с определение № 490/28.09.2020 г., постановено по реда на чл. 267, изр. 1 от ГПК, въззивният съд е оставил без уважение направеното с въззивната жалба на ищците доказателствено искане за допускане на допълнителна автотехническа експертиза, по съображения, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение като не е назначил такава експертиза, тъй като по делото липсва спор относно скоростта, с която се е движил пострадалият – около 140 км/ч, ирелевантен за спора е въпросът, кави биха били последиците, ако той се е движил със скорост 90 км/ч, а искането за събиране на доказателства относно вида и местоположението на пътните знаци в района на местопроизшествието е преклудирано. Настоящият съдебен състав намира, че с така постановеното определение, предвид и приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, апелативният съд не е дал разрешение на четвъртия процесуалноправен въпрос, което да е в противоречие със задължителни указания, обективирани в т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила, или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В случая въззивното решение очевидно не страда от такъв особено тежък порок, тъй като от мотивите, изложени към него, не би могъл да се обоснове извод нито за явно нарушение на закона, нито за очевидна необоснованост на съображенията на въззивния съд за отхвърлянето на предявените по делото искове по чл. 49 от ЗЗД. Както вече беше посочено, и самите жалбоподатели не са изложени никакви подобни конкретни доводи и съображения в подкрепа на бланкетното си твърдение, че обсъдените по-горе въпроси били решени очевидно неправилно от въззивния съд.

Настоящият съдебен състав намира, че не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид всичко гореизложено, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответната агенция, претендираните от нея разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба – в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП, а именно – сумата 100 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 120/23.11.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 347/2020 г. на Варненския апелативен съд.

ОСЪЖДА А. С. С. с ЕГН [ЕГН], А. Ф. Ю. с ЕГН [ЕГН] и С. Ф. Ю. с ЕГН [ЕГН] (последните двама – малолетни, представлявани по закон от първата – тяхна майка) да заплатят на Агенция „Пътна инфраструктура“ с ЕИК[ЕИК] сумата 100 лв. (сто лева) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: