Производството е по чл.288 ГПК.

Обжалвано е решение от 03.12.2018г. по гр. д. №1793/2018г. на АС София, с което е уважен иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД, вр. с чл.190 ЗЗД.

Жалбоподателите С. Е. Е. и В. Н. Б., чрез процесуалния си представител поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Поддържат, че решението е недопустимо и очевидно неправилно и молат да се допусне касационно обжалване.

Ответниците Л. Н. С. и В. П. С., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържат, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Третото лице-помагач-С. О, не взема становище по жалбата.

С определение от 10.10.2019г. ВКС е спрял производството по гр. д. № 2022/2019 година по описа на Върховния касационен съд, ІV г. о, до приемане на решение по Тълкувателно дело № 1/ 2019 г. ОСГТК ВКС.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като констатира, че е постановено решение по Тълкувателно дело №1/ 2019 г. ОСГТК ВКС намира, че са налице предпоставките на чл.230, ал.1 ГПК и производството по настоящето дело следва да се възобнови.

Върховният касационен съд, сътав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.

С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е развалил на основание чл.87,ал.3, вр. с чл.190, ал.1 ЗЗД, сключения на 09.05.2011 год. договор за покупко-продажба на недвижим имот, оформен в нотариален акт № **, том. .., рег.№ ****, дело № 38/2011 г. досежно УПИ. .. в кв.279 по плана на С., м.”Л. – І част”, с площ от 601 кв. м., по силата на който С. Е., В. Б. и Е. Е. продават на Л. и В. С. недвижимия имот за сумата 180 300 евро.

Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищците – Столична община, която чрез процесуалния си представител е поддържала, че е собственик на 4/5 ид. част от процесния имот,

Прието е за установено, че С. Е., В. Б. и Е. Е.. са сключили на 09.05.2011 год. договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № **, том първи, рег.№ ****, дело № 38/2011 г. по описа на Нотариус В., по силата на който са продали на Л. и В. С. собствеността върху целия недвижим имот, представляващ УПИ. .., в кв.279 по плана на С., с площ от 601 кв. м., срещу заплащане на цена от 183 000 евро, получена от купувачите.

Констатирано е от приложени и приети четири регулационни преписки по делото, а и от приетата тройна съдебно-техническа експертиза, че за процесния недвижим имот, представляващ УПИ. .. целият с площ от 601 кв. м., че в съответствие с постановление № 20 на МС от 05.12.1949 г., от наследодателката на ответниците З. М. е отчуждена 1/5 ид. част от място в [населено място], местността „Г. Л.” с площ на цялото място 4080 кв. м, като последната е наследник на съпруга й И. М., който е притежавал същия по силата на нотариален акт № 75/18.03.1929г. Установено е, че с посоченото постановление на МС е утвърдено решение на комисията по чл.11 от ЗОЕГПНС от 15.10.1948 г., с което е взето решение да се отчуждят в полза на държавата недвижими имоти, собственост на З. М., сред които и посочената 1/5 ид. ч. от недвижимия имот, целият от 4080 кв. м. Констатирано е, че за одържавената част от имота са издадени два акта за държавна собственост с идентично съдържание, но с два различни номера, както следва: № 3727/22.12.1949г. /стар/ и 825/22.12.1949г. /нов/ на IV Районен съвет „Възраждане4- [населено място], като собственици на останалите 4/5 идеални части от имота са записани А., Н., С. и Д. И. (всеки от тях с по 1/5 идеална част). Установено е от удостоверение за наследници, издадено от СО, район „В.“ от 24.03.2008г. наследници на А. Е. /дъщеря на З. и И. М./ са двамата й сина и ответници по настоящото дело – С. и Е. Е.. Констатирано е, че ответницата В. Б., видно от удостоверение за наследници № 143/23.01.1996г. на СО, район „В.“, е дъщеря на Н. И., който от своя страна е син на З. и И. М.. Така се установява, че ответниците по настоящото дело са наследници на З. и И. М., видно от приложените по делото удостоверения за наследници:

Съдът е изложил съображения за това, че нормата на чл. 13 ЗОЕГПНС отм. предвижда отчуждените по този закон имоти да стават държавна собственост и да се предоставят за стопанисване и управление на съответния градски общински народен съвет. Установено е от удостоверение, издадено от Димитровски РНС, отдел „Държавни имоти“ през 1969 г. по повод молба от наследниците на З. М. с вх.№ 929/03.10.1969г., че същите се уведомяват, че съгласно постановление № 20/05.12.1949г. на последна е отчуждено мястото в притежаваната от нея 1/5ид. ч. и няма освобождаване на това място, тъй като същото е държавно.

Констатирано е от регулационна преписка ДИ-2261/1974г., че със заповед № ИК- 4122/27.10.1975 г. на СГНС, по реда на ЗТСУ е отчужден в полза на държавата недвижим имот на [улица]/ [улица]/ в [населено място], съставляващ имот пл.№ 1 от кв. 279, собственост на Н. М., С. Е., А. С., Г. С., В. К., С. С., А. Е., С. И., Е. Ю., Ю. Ю. и СГНС. имот пл. № *, кв.279, описан в заповедта за отчуждаване, представлява част от празните места, описани в АДС № 825/22.12.1949г. /стар № 3727/22.12.1949г./. Съдът е съобразил разпоредбата на чл. 95 от ЗТСУ, действаща към 1974г., сперад която недвижимите имоти, необходими за мероприятия на държавата, се отчуждават с мотивирана заповед на председателя на изпълнителния комитет на окръжния, съответно на градския народен съвет, при който е създаден Съвет за архитектура и благоустройство, поради което сСъгласно акта, считано от 30.12.1979г. незастроеното дворно място, представляващо парцел 1 от кв.279, местност „Л.“ е одържавено за нуждите на ГДИС.Уено е, че в акта е отбелязано, че същият се издава въз основа на Заповедта за отчуждаване и писмо № 09-04-118/12.12.79г. на СОНС, в което е посочено че ответникът С. Е. е обезщетен с жилище, а останалите наследници с пари, като и в т. 8.4 от заключението на вещите лица от тройна експертиза също е отбелязано, че ответниците по делото са обезщетени.

Прието е за установено, че въз основа на искане с вх.№ 9358/31.01.1995г. на ответниците по настоящото дело със заповед № РД-57-94/08.02.1996г. кметът на Столична община, на основание чл.1 от ЗВСВОНИ и чл.88, ал.4 от НДИ, е отписал от актовите книги за държавни и общински имоти неусвоената част от недвижимия имот, актуван с АДС № 3727/22.12.1949г. /нов АДС № 825/22.12.1949г./, и е предаден във владение на наследниците на З. М., а именно: 1/5 идеална част от останалата неусвоена част от място 1845 кв. м., равняваща се на по 1/5 ид. ч. oт 756 кв. м. u 747 кв. м. oт имот пл.№* и 342 кв. м. от имот пл.№ **, м.“Л.“, част от имот пл. № * съответстват на У ПИ. .. от кв. 279 и УПИ. .. от кв.279 от действащия кадастрален и регулационен план на м. „Л. - I част”, [населено място]. Съобразено е и заключението на съдебно техническата експертиза, според което /в част IV, т.8/ отчуждителни процедури се отнасят и засягат целия бивш имот пл.№ *, като за останалите 4/5 идеални части от имот пл. № *, одържавени по реда на ЗНСУ със заповед № ИК-4122/27.10.1975г. по посочената по-горе преписка ДИ-2261/1974г., ответниците, като наследници на И. и З. М. не са предявили реституционните си претенции в законовите преклузивни срокове.

При прецанка на доказателствата в тяхната съвкупност съдът е счел, че ответниците са собственици само на 1/5 идеална част от имота, придобита по реституция, а не на целия такъв.

Съдът е приел, че релевираното от ответната страна възражение за придобиване на имота по давност не следвада бъде обсъждано, тъй като като не е направено в срока за отговор на исковата молба, а едва в първото по делото съдебно заседание.

Прието е от събраните по делото доказателства, а именно разрешение за строеж № 80/31.05.2012 г., договор за строителен надзор от 29.06.2011 г. и договор от 09.07.2012 г. за извършване на строителни работи, че ищците са имали намерението да строят жилищна сграда върху целия имот. Съдът е достигнал до извод, че неизпълнението на задължението на ответниците е значително, с оглед интереса на кредиторите, поради обстоятелството, че е прехвърлено право на собственост само върху 1/5 идеална част от имота, което не позволява на ищците самостоятелно да реализират намерението си да построят сграда върху него, поради което не биха сключили договора за закупуване на недвижимия имот, ако знаеха, че правото на собственост върху 4/5 идеални части от него са собственост на трето лице.

Въз основа на всичко изложено съдът е достигнал до извод, че са налице всички предпоставки, обуславящи основателността на иска с правно основание чл.190 ЗЗД и чл.87 ЗЗД - валиден договор за покупко-продажба, сключен на 09.05.2011 г. между ищците и ответниците и оформен с нотариален акт № **, том първи, рег.№ ****, дело № 38/2011 г., установиха се правата на Столична община по отношение на 4/5 от същия имот и добросъвестност на купувачите по сделката по посочения нотариален акт, предвид липсата на данни, те да са знаели, че купуват от несобственик, поради което е развалил процесния договор. Съдът е приел, че купувачът може да развали договора и когато вещта все още не му е отнета, но съществува реална заплаха от това, а в случая такава заплаха е налице, тъй като трето лице притежава правото на собственост върху продадения му имот и то може по всяко време да поиска вещта си.

В изложения по чл.284, ал. 3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за приложението на чл.235, ал.3 ГПК при настъпила смърт на страна по делото след даване ход по същество, но преди датата на постановяване на решението, в кой момент решението на съда се счита постановено, допустимо ли е по иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД съдът да прекварифицира иска като вещен, допустимо ли е по делото да се привлече трото лице помагач с интереси диематрално противопоролжи на подпомаганата страна, допустимо ли е съобразно разпоредбата на чл.26, ал.2 ГПК ищците да си позовават на чужди права, допустимо ли е Столична община да се намесва в договор между трети лица, генерира ли АЧОС право на собственост върху чужд имот само с факта на неговото съставяне, за задължението на съда да обсъди всички доводи и доказателства на страните, допустимо ли е съдат да се произнесе по непредявен иск за разваляне на договор, допустимо ли е да се приеме, че ищецът е добросъвестен, след като той сам признава с иска, че при сключване на покупко-продажбата пред нотариуса е представена скица на имота, с отразени в нея собственици, добросъвестни ли са ищците, когато им е била предоставена цялата документация за имота и са имали възможност да проследят историята му, допустимо ли е съставен по късно акт за общинска собственост да влияе върху страните по сделката, след като няма заявени самостоятелни права в процеса от трети лица има ли евикция, кой може да атакува акта за държавна собственост, кой следва да установи, че имота е на трето лице и следва ли съдат да вземе предвид, че третото лице е административен орган и гражданскоправен субект и преклудира ли се възражение за давност, което не е направено с отговора на исковата молба. Поддържат, че са налице основания по чл.280 ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Настоящият състав на ВКС намира, че не следвада се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания.

По въпросите: за задължението на съда да обсъди всички доводи и доказателства на страните и преклудира ли се възражение за давност, което не е направено с отговора на исковата молба съдът е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС. В тълкувателно решение 1/2013 [населено място] от 09.12.2013 год. По т. д.№1/2013г. ОСГТК на ВКС –т.1 и 4 е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Посочва се че, въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Възприето е разбирането, че обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дадено е разрешение, според което възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд, като това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност

По въпросите: за приложението на чл.235, ал.3 ГПКпри настъпила смърт на страна по делото след даване ход по същество, но преди датата на постановяване на решението, в кой момент решението на съда се счита постановено, допустимо ли е по иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД съдът да прекварифицира иска като вещен, допустимо ли е по делото да се привлече трото лице помагач с интереси диематрално противопоролжи на подпомаганата страна, допустимо ли е съобразно разпоредбата на чл.26, ал.2 ГПК ищците да си позовават на чужди права, допустимо ли е Столична община да се намесва в договор между трети лица, генерира ли АЧОС право на собственост върху чужд имот само с факта на неговото съставян, допустимо ли е да се приеме, че ищецът е добросъвестен, след като той сам признава с иска, че при сключване на покупко-продажбата пред нотариуса е представена скица на имота, с отразени в нея собственици, добросъвестни ли са ищците, когато им е била предоставена цялата документация за имота и са имали възможност да проследят историята му, допустимо ли е съставен по - късно акт за общинска собственост да влияе върху страните по сделката, кой може да атакува акта за държавна собственост, кой следва да установи, че имота е на трето лице и следва ли съдът да вземе предвид, че третото лице е административен орган и гражданскоправен субект, не е налице общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същите не са разрешавани от съда и не са обусловили решаващите му изводи за основателност на предявения иск с правно основание чл.87 ЗЗД, вр. чл.190 ЗЗД /ТД №1/2009г. ОСГТК на ВКС/.

По въпросите: допустимо ли е съдът да се приознесе по иск за разваляне на договора при спор за евикция и след като няма заявени самостоятелни права в процеса от трети лица има ли евикция, съдът е дал разрешение в съотвествие с практиката на ВКС и с постановеното към настоящия момент Тълкувателно дело № 1/ 2019 г. ОСГТК ВКС, според което договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот не се разваля по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота, но иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е допустим. В тълкувателното решение се приема, че и при евентуална, и при реализирана евикция купувачът може да предяви иск за разваляне на договора за продажба по съдебен ред на основание чл. 189, ал. 1, във връзка с чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Приема се, че разпоредбите на чл. 189, ал.1 ЗЗД и чл.190, ал.1 ЗЗД предвиждат, че ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, купувачът може да развали продажбата по реда на чл. 87 ЗЗД, а когато само част от продадената вещ принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице, купувачът може да поиска разваляне на продажбата по съдебен ред по негова преценка.

Решението не е очевидно неправилно, тъй като нито е явно необосновано, като постановено при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Оплакванията на жалбоподателите не обуславян очевидна неправилност съобразно посоченото по-горе съдържание на това основание.

На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да заплатят на ответниците сумата 2800 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

Предвид изложените съображения ВКС, състав на четвърто г. о.

о п р е д е л и:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр. д.№2022/2019г. по описа на ВКС.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 03.12.2018г. по гр. д.№1793/2018г. на АС София.

ОСЪЖДА С. Е. Е. и В. Н. Б. да заплатят на Л. Н. С. и В. П. С., сумата 2800 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: