Производството е по чл.288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от „Малц трейд“ ЕООД против решение № 11818/06.08.2020г. по в. т.д. № 3603/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 542/21.03.2019г. по т. д. № 839/2018г. на СГС в частта за признаване за установено по предявения от „Искра 2003“ЕООД иск с правно осн. чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.538, ал.1 ТЗ и чл.86 ЗЗД, че съществува вземане на ищеца срещу касатора в размер на 723 792,40 лв. по запис на заповед, издаден от „Малц трейд“ ЕООД на 15.10.2016г. за сумата от 1500000лв. с падеж 30.12.2016г., ведно със законната лихва от 13.10.2017г. до окончателното изплащане на главницата, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 73407/2017г. на СРС.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба „Искра 2003“ЕООД оспорва основателността на същата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски за касационна инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с подадената искова молба ищцовото дружество е основало претенцията си на издадения запис на заповед от ответната страна с дата 15.10.2016г., подписан от управителя на „ М. Т“ ЕООД за сумата от 1 500 000 лв. За безспорно е прието между страните, че процесният запис на заповед обезпечава само каузалните правоотношения по договори за покупко-продажба на земеделски култури, сключени между „Искра 2003“ ЕООД и „Б. Т“ ООД – вземания за цена на зърно и за премия по чл.4.1 от договорите. Във въззивното производство според САС касаторът е поддържал възражение, че менителничният ефект е издаден при условията на чл. 462 от ТЗ и не може да бъде ползван от ищеца. В тази връзка са били споделени по реда на чл.272 ГПК изводите на СГС, че записът на заповед е подписан от вписания в търговския регистър към момента на издаването му управител на „М. Т“ЕООД. Това обстоятелство е единствено противопоставимо на трети лица и за тях на осн. чл.141, ал.2 ТЗ други ограничения на представителната власт на управителя /вкл. и въведеното като довод – липса на решение на ОС на съдружниците за поемане на менителнични задържения/ нямат действие за ищеца. Подобно ограничение, ако е било въведено в дружествения договор или в договора за възлагане на управление, би имало действие само в отношенията между дружеството и управителя, но не и спрямо поемателя по менителничния ефект. САС не е приел и възражението на касатора, че е налице плащане по каузалните правоотношения от трети лица в изпълнение задължението на издателя на записа на заповед. Позовал се е на представените платежни документи, в които не е било посочено, че сумите се превеждат за изплащане именно на задължения по процесните договори, а от приетата пред въззивната инстанция допълнителна експертиза се установило, че тези суми не са осчетоводени от ищеца като плащания на спорните задължения. Въззивната инстанция е споделила изводите на СГС, че премията по чл.4.2. от договорите, сключени между „Искра 2003“ ЕООД и „Б. Т“ ООД, не е била въведена като част от каузалното правоотношение, което е обезпечено с процесния запис на заповед, поради което и изчисляването на размера й от експертизата пред СГС не се е отразила на крайното решение, тъй като премия по чл.4.2 не е присъждана.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е съдът да не се произнесе с отделен акт – определение по подадена пред него молба за спиране на делото на осн. чл.229, ал.1, т.4 ГПК и вместо това да постанови направо решение? Ако от постановеното решение е видно, че съдът е счел молбата за неоснователна, то следва ли да изложи мотиви защо това е така?; 2/Допустимо ли е съдът да се произнесе по доводите на страните така, както са направени пред него предвид разпоредбите на чл.5, ал.8 и чл.10 ГПК?; 3/Следва ли уговорката по чл.294, ал.2 ТЗ да бъде изрична или може да се изведе по тълкувателен път? По всички въпроси касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК като допълнително основание за допускане на касационно обжалване.

Първи въпрос има отношение към допустимостта на въззивното решение, тъй като евентуалното наличие на основание за спиране на производството по делото според ТР № 1/09.07.2019год. по тълк. д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС води до недопустимост на въззивното решение. Съобразно протокол от с. з. от 01.06.2020г. по т. д. № 3603/2018г. на САС са изложени мотиви за неоснователност на молбата на касатора за спиране на производството по делото и с оглед на това е постановено определение за даване ход на същото, т. е. в диспозитива имплицитно се съдържа и произнасяне за отхвърляне на искането за спиране. Не може и да се направи извод за евентуална недопустимост на въззивното решение, тъй като висящото производство за установяване титулярството по отношение притажаването на дялове в ЕООД няма за предмет релевантното за представителството на това ЕООД и вписано в търговския регистър обстоятелство – управител на дружеството.

Вторият правен въпрос не отговаря на довода на касатора за непроизнасяне на съда по направено оплакване във въззивната жалба за неприложимост на ТР №3/2013г. САС е споделил в тази връзка мотивите на СГС, че ограниченията в представителната власт на управителя на ООД имат значение единствено във вътрешните отношения, но не и спрямо трети лица. Несъгласието на касатора с тези изводи предполага излагането на материалноправен въпрос по приложението на чл.141, ал.2 ТЗ, който обаче не е поставен в изложението.

Трети въпрос не е включен в предмета на произнасяне на въззивния съд. САС не е излагал съображения за периодичност или еднократност на уговорената премия. Още повече, че е приел, че единственото оплакване във въззивната жалба е за неправилно изчисляване от вещото лице на премията по чл.4.2 от договорите, която въобще не е била въведена в процеса като претендирано вземане.

Не е изпълнено и изискването за посочване на допълнително основание по чл.280, ал.1 ГПК.Пването на правна норма – чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без касаторът да обоснове защо счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, според указанията в т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно само по себе си, за да не бъде допуснато касационно обжалване.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Разноски в полза на ответника по касацията не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването им.

Водим от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №11818/06.08.2020г. по в. т.д. № 3603/2019г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: