Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Клас” ООД със седалище и адрес на управление гр. Хасково, чрез процесуалния представител на дружеството адв. И. Д., срещу въззивно определение № 260138 от 09.11.2020 г. по в. ч.гр. д. № 886/2020 г. на Окръжен съд-Хасково. С него е потвърдено определение № 260033 от 10.09.2020 г. по гр. д. № 93/2020 г. на Районен съд-Свиленград, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените установителни искове.

В частната касационна жалба са изложени подробни доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е определил неправилно правната квалификация на предявените искове в резултат на което е направил необоснован извод за тяхната допустимост.

Иска се въззивното определение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост, евентуално-на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси.

В писмен отговор на частната касационна жалба ответницата по касация И. Х. П. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за достъп до касационно обжалване, а по същество-че обжалваното определение е правилно.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Жалбоподателят в настоящото производство е предявил против И. Х. П. при условията на обективно кумулативно съединяване установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за аренда от 04.02.2016 г. не е прекратен с уведомление за едностранно прекратяване, вписано в Службата по вписванията-гр. Свиленград, и иск с правно основание чл. 90, ал.1 ЗКИР за установяване, че вписването на едностранното му прекратяване в Службата по вписванията представлява несъществуващо обстоятелство.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че искът по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че договорът за аренда не е прекратен с уведомление за едностранно прекратяване, е заявен като главен, а искът по чл. 90 във вр. с чл. 88 ЗКИР-за установяване несъществуването на вписано в Служба по вписванията обстоятелство, е обусловен от него.

Приел е, че първият иск има за предмет установяване на факт с правно значение. Като се е позовал на разпоредбата на чл. 124, ал.4 ГПК е посочил, че такъв иск е допустим само в изрично предвидените случаи, когато с уважаването му ищецът ще постигне целения от него резултат и няма да се наложи след това да води нов осъдителен иск. Установяването на факта, че договорът за аренда между страните не е прекратен с изпратеното и вписано в службата по вписванията Уведомление за едностранно прекратяване, не може да бъде предмет на отрицателен установителен иск. Принципно е допустим положителен установителен иск за установяване съществуването на договорно правоотношение, но не и иск за отричане на факта на неговото прекратяване.

От недопустимостта на главния иск е извел недопустимост и на иска по чл. 90 ЗКИР във вр. 88 ЗКИР и чл. 537, ал.2 ГПК, като е посочил, че този иск би бил основателен само при уважаване на главния иск.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост. Тезата на жалбоподателя е, че съдът е преценил допустимостта на предявените искове въз основа на нередовна искова молба, тъй като от изложените в нея обстоятелства и петитум не може да се направи еднозначен извод дали е предявен положителен или отрицателен установителен иск, доколкото е било формулирано искане да бъде установено, че договорът за аренда не е прекратен, съществува и запазва действието си за страните. Действително, заявеният с исковата молба петитум е непрецизен и от него не става ясно в какво се състои искането на ищеца-дали да се установи съществуването на арендно правоотношение между страните, или че същото не е прекратено. Тази неяснота е констатирана от първоинстанционния съд, който е оставил исковата молба без движение и е дал точни указания на ищеца да изясни в какво се състои искането му и да обоснове правния си интерес от иска с оглед предстоящото изтичане на срока на арендния договор. В изпълнение на дадените указания с уточняваща молба от 04.09.2020 г. ищецът е посочил, че претенцията му е да бъде признато за установено, че договорът за аренда от 04.02.2016 г. не е прекратен с уведомлението за едностранно прекратяване, при което да се приеме за установено несъществуването на вписаното обстоятелство-едностранното прекратяване на договора. Изложеното опровергава твърдението на жалбоподателя, че не са му били дадени указания за уточняване на петитума на иска, респ. че съдът е преценявал допустимостта на предявените искове преди да извърши необходимите процесуални действия по отстраняване неясноти и противоречия в исковата молба.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят поставя и следните правни въпроси, за които поддържа да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: 1. Задължен ли е сезираният съд да определи правната квалификация на предявения иск, извеждайки действителното основание на спорното материално право като изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита, без при това да е обвързан само от правната квалификация на иска въз основа на предложената от ищците юридическа формулировка на основанието на иска. 2. Допустим ли е самостоятелен иск с правно основание чл. 537, ал.2 ГПК във връзка чл. 88 и чл. 90 ЗКИР за установяване недопустимост или недействителност на вписването, или несъществуване на вписано обстоятелство. 3. Налице ли е правен интерес от предявяване на исковете по чл. 537, ал.2 във вр. с чл. 88 и чл. 90 ЗКИР, ако към датата на предявяване на иска вписването не е било заличено.

Поставените въпроси, макар и кореспондиращи с изложените от въззивния съд мотиви, нямат самостоятелно значение за изхода на делото. Принципното им разрешаване не може автоматично да обоснове извод за допустимост на предявените установителни искове, без да се подложи на обсъждане въпросът за наличието на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно във всяко положение на делото.

В практиката на ВКС, на която се позовава жалбоподателят, е прието, че допустимостта на исковете по чл. 90 ЗКИР се обуславя не само от наличието на вписване, което засяга права на ищеца или е пречка той да реализира свои предоставени от закона права, но и от възможността с уважаването на този иск да бъде постигнат целеният правен резултат-заличаване на вписването. Затова се приема, че заличаването на вписването не само преди предявяване на иска, но и в хода на съдебното производство по този иск, ще доведе до недопустимост на предявения иск/ определение № 37 от 20.02.2016 г. по ч. гр. д. № 6168/2015 г. на ІV г. о., определение № 304 от 27.06.2013 г. по ч. гр. д. № 2821/2013 г. на І г. о./.

По настоящото дело е установено, че сключеният между жалбоподателя „Клас” ООД и И. Х. П. договор за аренда има действие до 30.09.2020 г. С изтичането на този срок в хода на процеса договорът е прекратен-чл. 27, ал.1,т.1 ЗАЗ. Това обстоятелство има за последица отпадане на правния интерес от предявения установителен иск по чл.90 ЗКИР, тъй като и при успешното му провеждане ищецът не може да се ползва от права по прекратен, макар и на друго основание, договор. Заличаването на вписването като последица от решението, с което се уважава иск по чл. 90, ал.1 ЗКИР, е за в бъдеще, т. е. последиците от вписването съществуват до заличаването му. Ако в този период вписването засяга права на трети лица, спорът за тях следва да се разреши в исково производство, което има за предмет засегнатите права или правоотношения, както разпорежда чл. 537, ал.2 ГПК.,

По тези съображения въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 260138 от 09.11.2020 г. по в. ч.гр. д. № 886/2020 г. на Окръжен съд - Хасково.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: