Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано по касационната жалба вх. № 261363/27.10.2020 година на Б. Д. Я., Н. С. Я., Г. Н. Я., М. Н. Я., всички от [населено място], заявена чрез общия им процесуален представител адв. Г. Я. САК срещу въззивно Решение № 260007 от 17.08.2020 година по В.гр. д. № 58/2019 година на АС-Варна, в производство по чл. 108 ЗС.

С касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение, резултат на нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд е допуснал очевидна неправилност при прилагане на закона и съдебната практика, почиващи на недопустим и в разрез със съдебната практика извършен косвен контрол за законосъобразност на решение на административен орган в нарушение на чл. 302 ГПК и разясненията на ТР № 5/2012 год. на ОСГТК на ВКС, неправилно приложение на реституционния закон и другите приложими законови норми. Поддържа се, че неправилността на решението по иска по чл. 108 ЗС, налага извод за незаконосъобразност на въззивното решение и в частта, с която е произнесено решение и по заявения положителен установителен иск.

Искането да се допусне касационно обжалване се подържа по въпросите: 1./ Допустимо ли е да бъде извършен косвен контрол на влязло в сила съдебно решение, постановено в административно производство, когато ответник в гражданския процес е търговско дружество, правоприемник на страна в административното производство макар и само досежно капиталовата му правно-организационна структура? 2./ Допустимо ли е при извършване на косвен съдебен контрол на влязлото в сила решение, постановено в административно производство, гражданският съд да формира своите решаващи мотиви, без да съобрази разпоредбите на приложимите закони в административното производство и съответната съдебна практика? Приложима ли е разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП отм. в отношенията на реституираните собственици на недвижими имоти и търговско дружество, в чиито капитал същото твърди, че е включен процесния недвижим имот, при решаване на спора за собственост по предявен ревандикационен иск по чл. 108 ЗС от реституираните собственици срещу търговското дружество когато търговското дружество основава възражението си за собственост върху имота единствено на счетоводно записване? Допустимо ли е въззивният съд да не обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и всички доводи, свързани с твърденията им? с развити доводи, че по първия от въпросите не са съобразени разясненията на т.4 на ТР № 6/2005 год. на ОСГТК на ВКС и въззивното решение е в противоречие с цитираната съдебна практика - основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.

С изложението се поддържа, че вторият поставен въпрос е произнесен в противоречие със съдебната практика по Решение № 3400 от 29.05.2000 година по адм. д.№ 2703/2000 год. на ВАС, II отд; Решение № 262 от 22.12.2014 година по гр. д.№ 1155/2014 год. на ВКС, I г. о. и Решение № 223 от 30.10.2013 година по гр. д.№ 723/2013 год. на ВКС, I г. о., т. е. отново се поддържа довод за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.

С изложението се поддържа, че третият поставен въпрос е произнесен в противоречие със съдебната практика - т.2 на ТР № 4/2014 год. на ОСГТК на ВКС по приложение разпоредбата на чл. 17а ППЗДОбП отм., т. е. отново се поддържа довод за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.

С изложението се поддържа, че четвъртият процесуално - правен въпрос е произнесен в противоречие със съдебната практика по Решение № 178 от 07.03.2018 година по гр. д.№ 4573/ 2016 год. на ВКС, I г. о.; Решение № 68 от 22.02.2012 година по гр. д.№ 748/2011 год. на ВКС, II г. о. и Решение № 69 от 09.07.2015 година по гр. д.№ 1582/2014 год. на ВКС, VI г. о., т. е. отново се поддържа довод за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация „Варна плод“ АД гр.Варна, с който отговор се оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване респ. наличието на основания за отмяна на обжалваното въззивно решение. Поддържат се доводи, че по същество спорът е решен правилно, проведеният косвен съдебен контрол за законосъобразност на административното решение е в рамките на закона, доколкото търговското дружество като самостоятелен субект на гражданския оборот и носител (титуляр) на спорното право на собственост, не е участник в административното производство, поради което и по отношение на него решението на административния съд няма обвързващо значение. Претендират се разноски за производството в размер на сумата 2400 лв.

Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия като прецени доводите на страните, в правомощията си по чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу обжалваем съдебен акт - въззивно решение, произнесено по искове за собственост, поради което се явява процесуално допустима.

За да прецени налице ли са релевираните с изложението по касационната жалба основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС съобрази:

Съдебното исково производство е образувано при обективното съединяване на искове, заявени от страните по делото, респ. при произнасянето по всеки един от тях.

Предмет на въззивното обжалване, образувано по въззивна жалба на Б. Д. Я., Н. С. Я., Г. Н. Я. и М. Н. Я. е Решение № 1272/06.07.2018 год. на ОС – Варна, постановено по гр. д. № 1407/2014 год., в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателите, в качеството им на главно встъпили в процеса лица, искове против ищците за приемане за установено правото им на собственост върху 1/12 ид. ч., в условията на евентуалност на 1/36 ид. ч. от недвижим имот, съставляващ реална част с площ от 4 000 кв. м. от ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], З. п. з., целия с площ от 80 601 кв. м., която реална част е графично индивидуализирана в червен цвят на скицата на л.111 от делото, на основание чл. 124 ГПК и иск с правно основание чл.108 ЗС против ответника по главния иск - „В. П“ АД за предаване владението върху същия недвижим имот.

С обжалваното решение, апелативният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение № 1272/06.07.2018 година на ОС – Варна, постановено по гр. д. № 1407/2014 год. в частта, в която са отхвърлени предявените от Б. Д. Я., Н. С. Я., Г. Н. Я. и М. Н. Я. в качеството им на главно встъпили в процеса лица искове против 1/. ищците Р. С. Я., М. Н. Д., Н. Д. Д., И. И. И., И. Г. Д., Е. Г. И., А. Д. У., К. Й. Т., П. С. В., Е. С. К., Ю. Н. Н., И. Д. Т., М. Т. К., Р. Б. Т., починал в хода на въззивното производство и заместен на основание чл. 227 ГПК от правоприемниците си Б. Р. Т. и И. Р. Г., с правно основание чл.124 ГПК, за приемане за установено в отношенията им, че в качеството на наследници на Н. Г. Я., поч. 2007 год. и Г. Н. Я., поч. 1993 год.. са собственици общо на 1/12 ид. ч. от недвижим имот, представляващ реална част с площ от 4 000 кв. м. от ПИ *** по КК на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-64/16.05.2008г. на Директора на АГК, която реална част е графично индивидуализира на приложената на л.111 от делото скица, на основание реституция по ЗВСНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. благоустройствени закони, постановена с решение от 19.07.2000г. по адм. д. № 597/1998г. на ОС – Варна, а в условията на евентуалност, че са собственици на 1/36 ид. ч., придобити по наследяване от общия на страните наследодател Г. Я. Н., поч. 19.05.1956 г., като процесната реална част е част от придобит от този наследодател по НА № 193, том I, д.302/1951г. недвижим имот и 2/. срещу ответника „Варна плод“ АД за приемане за установено, че са собственици на 1/12 ид. ч., евентуално 1/36 ид. ч. от същата реална част, на заявените същи придобивни основния и за осъждането на търговското дружество да им предаде владението върху цялата процесна реална част, на основание чл. 108 ЗС.

Основните оплаквания с въззивната жалба на Б. Д. Я., Н. С. Я., Г. Н. Я. и М. Н. Я., в качеството им на въззивници, са били в насока, че първоинстанционният съд, извън правомощията си, е извършил съдебен контрол на вече влязлото в сила съдебно решение по адм. д. № 597/1998год. и неправилно не е зачел неговата материална доказателствена сила, както и, че изводите на съда за липсата на предпоставки за възстановяване собствеността на имота по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, при хипотеза на получено обезщетение от наследодателя, са в противоречие с материалния закон.

За да приеме за допустими и разгледа по същество релевираните възражения от страна на ответника „Варна плод“АД, въззивният съд се е позовал на разясненията по т.4 от ТР № 6/2006г. по т. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, на мотивите на ТР № 5/2011 г. по т. д. № 5/2011 г. на ОСГК произнесени в цитираното Решение № 298/2014 година по гр. д. № 3296/2013 г. на ВКС.

Изводите на въззивния съд, че ищците-главно встъпили лица (въззивници) не се легитимират като собственици и на твърдяното в условията на евентуалност основание: наследяване Г. Я. Н. ( поч. 1956 год.), притежавал съгласно Договор за покупко-продажба по НА № 193/1951 година 1/2 ид. ч. (една втора идеална част ) от недвижим имот, част от който е и процесния имот се базират на фактическите изводи, че събраните по делото доказателства установяват проведено отчуждително производство по ЗПИНМ, поради което и процесният недвижим имот не би могъл да е част от имуществото на общия наследодател Г. Я. Н. и съответно да се наследи от неговите преки наследници, респ. по силата на наследственото правоприемство и се наследи и от въззивниците. Безспорно установените данни, че след 1957-58година, след съставяне на оценителните протоколи имотът е бил фактически отнет и предоставен от държавата на нейни предприятия, ползван е от тях, вкл. и за реализиране на предвидени по плана мероприятия, а в последствие и включен в капитала на създадените с държавно имущество търговски дружества, изключва възможността за настъпване на вещно-правни последици от административната процедура по възстановяване в полза на бившите собственици, дори и ако това тяхно качество е безусловно доказано.

Данните, че към датата на влизане в сила на ЗВСНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и другите благоустройствени закони, предвиденото по план мероприятие, съобразно извършеното, след отчуждаването на южната част от имот пл. № 324- преотреждане за нужди на ОТП „Плодзеленчук“, е реализирано, е обусловил извода на решаващия съд, че по арг. от разпоредбата на чл. 2 на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, този имот не подлежи на възстановяване.

От правна страна, въззивният съд приема, че ирелевантно за основателността на иска се явява неоснователността на възражението на „Варна плод“ АД, че към датата на постановяване на съдебното решение по адм. д. № 597/1998 г. имотът вече не е бил собственост на Държавата, позовавайки се на разпоредбата на чл.17а ЗППДОП. Прието е, че меродавният момент е не датата на постановяване на позитивното решение, а момента на влизането на реституционния закон в сила – м. февруари 1992 г. Към този момент имотът е част от капитала на „Варна плод“ ЕООД – еднолично дружество по см. на чл. 61 ТЗ, като съдебната практика приема, че това не е пречка за възстановяване, НО САМО ако са налице предпоставките на закона, цитирайки съществуващата в тази насока съдебна практика на ВКС (Решение № 59/2016 год. по гр. д.№ 5928/2015 г. на ВКС, I г. о.; Решение № 186/ 2014 год. по гр. д. № 650/2014 год. на ВКС, I г. о.)След преценка на доводите на страните касаещо наличие на основания за допускане респ, недопускане на касационното обжалване в контекста на основанията по чл. 280, ал. 1 т. 1-3 ГПК и чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Заявеното искане за допускане на касационното обжалване се поддържа по всички поставени въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК - т. е. поради това, че правният въпрос, обусловил изхода на спора, е „решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС“.

Тази редакцията на текста, касаеща визираното в т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, е приета с ЗИДГПК (ДВ.бр.86/28.10.2017 год.) и разграничава, за разлика от предишната редакция, две категории - задължителна практика на ВКС/ВС и общо практика на ВКС. Разширеният обхват на незадължителната практика касае както решението на ВКС, постановени по чл. 290 – 293 ГПК, така и тези, постановени по отменените чл. 218а и чл. 218и ГПК /52 год. от касационния съд, макар в структурно отношение последните да се разграничават значително от гл. т. на законовите изисквания към мотивите.

С разясненията на ТР № 1/2009 год., прието на 19.02.2010 година на ОСГТК на ВКС по въпросите на касационното обжалване, при първоначалната редакция на чл. 280, ал. 1 т. 1-3 ГПК, в т.1 е разгледан подробно проблема какво следва да се разбира по правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, като се приема, че

„правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.“

Със задължителните разяснения в т.2 на цитираното ТР на ВКС се дава виждането на ОСГТК на ВКС при хипотезите на констатирано противоречие с кои актове на ВКС може да се допусне исканото касационно обжалване. Разбира се, след посоченото по –горе изменение на редакцията на т.1 на чл. 280, ал. 1 ГПК с. ДВ. бр.86/2017 година, тези разяснения запазват само отчасти действието си. Така не може да има спор, че дадените разяснения относно вложения от законодателя смисъл на „задължителната съдебна практика“ запазват изцяло действието си, без необходимост от корективно тълкуване. Доколкото следва да има корективно тълкуване, то същото е в насока на настоящата редакция и посоченото от законодателя противоречие с общата категория „решения на ВКС„ т. е. всички решения на ВКС, постановени в резултат на проведен правораздавателен контрол по съществото на спора в касационното производство, без значение дали същото е имало характеристиката на редовна или факултативна инстанция за инстанционен правораздавателен контрол.

В мотивите към т. 3 на цитираното тълкувателно решение обаче са посочени онези актове на съдебни органи, въз основа на който не може да се извършва селекцията по чл. 288 ГПК, като се приема, че, понятието практика на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища. Различният предмет на правораздаване на гражданските и административните съдилища, намерил израз в структурното им обособяване в системата на съдилищата, предопределя и същностната разлика в съдебната практика, формирана по граждански и административни дела. Административните съдилища, оглавявани от Върховен административен съд, осъществяващ върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване, разрешават административноправни спорове относно отношения, уредени от административното право - отношения, различни по правната им природа от гражданскоправните, споровете по които са подведомствени на гражданските съдилища. Действително в случаите, когато приложението на гражданскоправна норма има преюдициално значение за разрешаването на административно дело, формираната практика обхваща и гражданскоправни въпроси. Аналогична е и хипотезата, в която гражданския съд се произнася инцидентно по валидността на административни актове или по тяхната законосъобразност, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му (чл. 17, ал. 2 ГПК). “Приема се, че „липсва противоречие в съдебната практика и в случаите, когато въпрос, от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е намерил различно разрешение в практика на арбитражен съд. Както бе отразено в т. 3, съдебната практика по граждански дела се формира от всички влезли в сила съдебни решения; от решенията, постановени от съдилищата, овластени да правораздават с Конституцията на Р.Б.А на арбитражните съдилища, които са частноправни образувания с правораздавателна власт, произтичаща от общата воля на страните по един спор, не формират съдебна практика по граждански дела, предвид което наличието на противоречиви изводи, формирани в обжалваното въззивно решение и решение на арбитражен съд не е основание за допускане на касационно обжалване.“

Предвид на тези общи съображения, настоящият състав на ВКС намира, че искането да се допусне касационно обжалване, поддържано по въпроса (1) „Допустимо ли е да бъде извършен косвен контрол на влязло в сила съдебно решение, постановено в административно производство, когато ответник в гражданския процес е търговско дружество, правоприемник на страна в административното производство макар и само досежно капиталовата му правно-организационна структура? не може да обуслови извод за допускане на касационното обжалване,

Не може да се приеме тезата на касатора и неговата защита, че произнесеното решение на въззивния съд, с което се приема, че е допустимо както да се релевира възражение за липсата на предпоставки за възстановяване по административен ред на собствеността по реда и на основание ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, така и да се заяви искането за провеждане на косвен съдебен контрол за материалноправна законосъобразност на административната процедура по възстановяване на собствеността ( предмет на спора за собственост ), а в случая и разгледано по същество и прието за основателно, не е съобразено с разясненията на т. 4 на ТР № 6/2005 год. на ОСГТК на ВКС, поради което въззивното решение е в противоречие с цитираната съдебна практика.

С цитираното тълкувателно решение, в посочената т. 4 се приема, че „косвеният съдебен контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 от Закон за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС се осъществява в исковото производство по спорове за собственост не само по възражение за нищожност, но и по възражение за материална незаконосъобразност на акта за реституция на имота“. Тезата на касатора за несъобразяване с ясно и точно дадените разяснения с посоченото тълкувателно решение относно хипотезите на допустимост на косвения съдебен контрол за законосъобразност на реституционно решение, издадено на основание ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС не може да бъде възприета за основателна. Тази теза почива единствено на виждането на защитата на касатора, че единственият водещ в случая критерий е, че търговското дружество по чл. 61 от ТЗ следва да се третира еднозначно с Държавата (като правен субект по см. на закона), защото се касае само до структурна единица на държавата, но тази теза не държи сметка, че уредбата на чл. 61 ТЗ касае специфична правно-организационна форма на самостоятелен субект - участник в гражданския (търговския) оборот, независимо от собственика на капитала. Или, не може да се приеме, че формулираният правен въпрос, който безусловно има характера на обуславящ изхода на спора, е произнесен в противоречие с посочената задължителна съдебна практика.

Изведеният правен въпрос (2) за допустимостта при извършване на косвен съдебен контрол на влязлото в сила решение, постановено в административно производство, гражданският съд да формира своите решаващи мотиви, без да съобрази разпоредбите на приложимите закони в административното производство и съответната съдебна практика? също не може да обуслови извод за основателността на искането за допускане на касационното обжалване по съображение, вече посочено по-горе в мотивите, а именно, че постановените решения на административните съдилища не са „съдебна практика„ на базата на която може да се извършва селекцията в производството по чл. 288 ГПК. Доводите на касатора са именно в насока за наличие на противоречие „със съдебната практика по Решение № 3400 от 29.05.2000 година по адм. д.№ 2703/ 2000 год. на ВАС, II отд;

П. Р № 262 от 22.12.2014 година по гр. д.№ 1155/2014 год. на ВКС, I г. о. е напълно неотносимо към поставения от касатора в настоящия случай правен въпрос. Предмет на произнасяне по цитираното дело, след като не е имало спор, че може да бъде проведен косвен контрол за материална законосъобразност, е имено проверката на фактите за проведеното мероприятие – застрояване на спорния терен, препятстващо реституцията по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИМН, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Произнесените общи мотиви по цитираното решение на ВКС, без наличие на общност на разглежданите спорове и при коренно различни факти на които се основават доводите за незаконосъобразност на административен акт за реституция, изключват възможността за съпоставка от гл. т. на различно приложение на една и съща правна норма, при различни правно - релевантни факти.

Аналогично е и хипотезата по Решение № 223 от 30.10.2013 година по гр. д.№ 723/2013 год. на ВКС, I г. о. Данните по цитираното съдебно решение и изводите на съда безусловно приемат възможността за косвен съдебен контрол за материално-правна законосъобразност, макар и отчасти, на административен акт за реституция на отчужден недвижим имот по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС.

Искането да се допусне касационно обжалване по въпроса (3) за приложимостта на разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП отм. в отношенията на реституираните собственици на недвижими имоти и търговско дружество, в чиито капитал същото твърди, че в включен процесния недвижим имот, при решаване на спора за собственост по предявен ревандикационен иск по чл. 108 ЗС от реституираните собственици срещу търговското дружество когато търговското дружество основава възражението си за собственост върху имота единствено на счетоводно записване? също не може да обоснове извод за допускане на касационното обжалване, доколкото самият въпрос не може да се приеме като такъв обусловил изхода на спора и поради характера на самия въпрос.

Така в мотивите на въззивното решение, посочени по-горе, се приема, че „ ирелевантно за основателността на иска се явява неоснователността на възражението на „Варна плод“ АД, че към датата на постановяване на съдебното решение по адм. д. № 597/1998 г. имотът вече не е бил собственост на Държавата, позовавайки се на разпоредбата на чл.17а ЗППДОбП отм., защото меродавният момент е не датата на постановяване на позитивното решение за възстановяване на собствеността, а момента на влизането на реституционния закон в сила – т. е. м. февруари 1992 година. Доколкото към този момент имотът е част от капитала на „Варна плод“ ЕООД – еднолично дружество по см. на чл.61 ТЗ, безспорно това не би могло да е пречка за възстановяване на собствеността, НО САМО ако са налице предпоставките на закона, като за целта е цитирана аналогична за случая съдебна практика на ВКС (Решение № 59/2016 год. по гр. д.№ 5928/2015 г. на ВКС, I г. о.; Решение № 186/2014 год. по гр. д.№ 650/2014 год. на ВКС, I г. о.). С разясненията по т. 2, б. Г на ТР № 4/2014 год. на ОСГТК на ВКС по приложение разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП отм. за уеднаквяване на съдебната практика по въпроса за „необходимо ли е предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, за да се приложи нормата на чл.17а от Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия /ЗППДОбП отм., ОС на Гражданската колегия приема, че „в рамките на възникнал гражданскоправен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства /самият административен акт за предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни. Осчетоводяването или отразяването в баланс, инвентарна книга и/или друг подобен регистър, воден от държавното предприятие, не е елемент от фактическия състав нито на предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление, нито на уредения в чл.17а от ЗППДОбП отм. придобивен способ, нито на който и да било друг придобивен способ. Заприходяването на имот в счетоводния баланс на едно юридическо лице, не може да породи право на собственост в полза на това лице, ако то не е придобило собствеността върху имота въз основа на осъществен придобивен способ /сделка, придобивна 14 давност или др./. То може да има само непряко доказателствено значение за доказване на факта на предоставяне на имота за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие“. Изложените съображения на ОСГК на ВКС дават разяснения по приложение на една материално-правна норма - тази на чл. 17а ЗППДОбП отм. при установени в производството по спора за собственост, с надлежно събрани доказателства, факти. В случая с поставения въпрос не се иска тълкуване на правната норма, а се иска пререшаване на правния спор въз основа на вече изтълкуваната правна норма от гл. т. на субсумираните факти, което процесуално действие касационният съд може упражни само и единствено, ако е налице допуснато касационно обжалване, в рамките на парвомощията си по чл. 293 ГПК, във вр. с чл. 290 ГПК.

Въпросът (4) за допустимостта въззивният съд да не обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и всички доводи, свързани с твърденията им? съставлява по естеството си оплакване за допуснати нарушения на чл. 236, ал. 2 ГПК, която разпоредба е ясна, приложимостта от съдилищата и еднопосочна, като същата е основна гаранция за законосъобразност на съдебния акт по съществото на спора. Всяко несъобразяване с тази разпоредба на ГПК съставлява сериозно нарушение на процесуалните правила за постановяване на законосъобразен съдебен акт, но инстанционният правораздавателен контрол от страна на касационния съд може да бъде осъществен само при допуснато касационно обжалване. Така поставен правният въпрос не може да бъде едновременно основание за отмяна, като правомощие по чл. 293 ГПК и основания за допускане на обжалването пред касационния съд, по см. на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.

Не може да се сподели довода на касатора и защитата му, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно - основание за допускане на касационното обжалване по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 - то ГПК.Оидната неправилност като основание да се допусне касационното обжалване предполага в производството по селекция и допускане по чл. 288 ГПК, касационният съд да констатира, дори без критерии за селекция порочността на обжалваното въззивно решение. Очевидна неправилност по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК като основание за преценка за допускане на касационното обжалване е налице в хипотезите, когато в производството по селекция касационният съд констатира такова процесуално нарушение на правилата на въззивно обжалване и/или при постановяване на въззивното решение, които препятстват принципното съществуване на обжалвания въззивен съдебен акт. От посочената категория може да бъде направена констатацията за грубо нарушение на общите принципи на правото, на императивна материално-правна норма или на процесуални правила, гарантиращи на страната правото на справедлив съдебен процес.

Очевидната неправилност, като основание или като общ критерий за селекция на касационната жалба, се обуславя от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.

В конкретния случай, следва се приеме, че обжалваното въззивно решение не страда от порок от посочената категория, поради което и искането за допускане на касационното обжалване не може да бъде уважено.

По направеното искане от страна на ответника по касация за присъждане на направените разноски за защита пред касационния съд. Искането е направено своевременно, с отговора на касационната жалба и при извода на касационния съд, че не са налице предпоставките на Закон за допускане на касационното обжалване, на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК, искането се явява основателно в рамките на направените и доказани пред настоящата инстанция разноски, свързани със защитата на страната. Съобразявайки горното и представените писмени доказателства за направените разноски - Списък на разноските, пълномощно, Платежно нареждане от 21.01.2021 година, Договор за правна защита и съдействие серия Б № 326160/21.01.2021 година (л.68-71) настоящият състав намира, че искането следва да бъде уважено в размер на сумата 2400 лв. (две хиляди и четиристотин лв.).

По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд – състав на второ отделение на гражданската колегия

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. № 261363/27.10.2020 година на Б. Д. Я., Н. С. Я., Г. Н. Я., М. Н. Я., всички от [населено място], заявена чрез общия им процесуален представител адв. Г. Я. САК срещу въззивно Решение № 260007 от 17.08.2020 година по В.гр. д. № 58/2019 година на АС-Варна, в производство по чл. 108 ЗС.

ОСЪЖДА Б. Д. Я. ЕГН [ЕГН], Н. С. Я. ЕГН [ЕГН], Г. Н. Я. с ЕГН [ЕГН], М. Н. Я. с ЕГН [ЕГН], всички от [населено място] да заплатят на търговско дружество „Варна плод“АД гр.Варна ЕИК 103106697, представлявано от Изп. директор А. В. сумата 2400 лв. (две хиляди и четиристотин лева), разноски за процесуална защита пред касационния съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: