О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3207

София, 20.06.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 13 май две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр. дело № 3211 /2024 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от община Асеновград против решение № 613 от 10.05.2024 г. по гр. д.№ 242/2024 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение №524 от 15.12.2023г., постановено по гр. д. № 2361/2022г. на Асеновградски районен съд. С последното е осъдена О. А. да плати на А. С. Г., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], сумата от 10 000 лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в разкъсно-контузна рана и дълбок дефект с липса на тъкан назално, довели до болка и страдание, стрес и шок, причинени на 09.11.2020г. в [населено място] от нападение и ухапване от безстопанствено куче, ведно със законната лихва от датата на увреждането 09.11.2020г. до окончателното й изплащане. .

В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на ешението, защото иска е неправилно квалифициран и за неправилност на решението, защото е уважен иск, по който не е проведено пълно доказване на деликта – конкретно, че ухапването е от безстопанствено куче. Оспорва се и размера на обезщетението.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е посочено само основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е формулиран въпрос, но се твърди противоречие с две решения: Решение № 488 от 7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 899/2010 г., IV г. о. и Решение № 973 от 23.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4462/2008 г., II г. о.

Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване защото не е формулиран правен въпрос и не е доказано противоречие със съдебната практика. По същество счита решението правилно – съобразено с доказателствата и закона.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено:

На 09.11.2020г., вечерта, около 23.00 часа, след като ищцата А. С. Г. си купувала сандвич от заведението за бързо хранене „Чадърите“ в [населено място], се навела, за да си завърже маратонката, но в този момент безстопанствено куче я е ухапало по лицето в непосредствена близост до окото й. Свидетелят Т., който работел в този момент като барман в заведението, не видял нападението, но чул кучето, което приближило Г., която изпищяла от ухапването. После видял кучето, което било голямо, без каишка и според свидетеля – безстопанствено. Видял нараняване върху челото на ищцата и дупка на ухапаното място, което било навътре, имало адски много кръв. Въззивният съд е кредитирал тези показания, въпреки, че по време на инцидента свидетелят е бил непълнолетен, защото неговите възприятия за случилото се с Г. са ясни, точни и последователни и не противоречат на другите доказателства събрани по делото.

Относно възражението, че не е доказано, че кучето, ухапало Г. е безстопанствено предвид отразената в началото на епикризата диагноза: „ухапване или удар от куче, Жилище, По време на спортни занимания“, възивният съд е посочил, че не е ясно от къде се черпи информация за мястото на инцидента и се е позовал на снетата от пациента анамнеза, където е отразено, че нараняванията са причинени от улично куче. Последното кореспондира на показанията на св. Т. и на посоченото в съдебно заседание от 18.09.23г. от вещото лице д-р Г., че окончателната диагноза е ухапване или удар от куче по спортни занимания, без да се посочва, че това е станало в жилище. Затова съдът е приел, че бездомно куче е ухапало ищцата и е ангажирана отговорността на Общината по чл. 49 ЗЗД, защото не е изпълнила ефективно задълженията си по чл. 41, ал.2 и ал.3 и чл. 50, т.2 от Закон за защита на животните - да изгради приюти за безстопанствени животни и да предприема мерки за предотвратяване на агресивно поведение и нападения на безстопанствени кучета към хора. Затова иска по чл. 49 ЗЗД е приет за доказан по основание.

При определяне на размера, съдът се е позовал на показанията на Л. Г. - сестра на въззиваемата, според които на сутринта, след ухапването ищцата е била в шок, имала белег близо до дясното й око. Това я принудило да носи черни очила, ходила с шалове. Затворила се в себе си. От медицинската документация и приетите две заключения е установено, че ищцата е получила разкъсно – контузна рана от ухапване и дълбок дефект с липса на тъкан назално. Рани има върху десния клепач и в областта на челото. На мястото на травмата в дясната лицева половина е образуван белег, който обхваща около 15% от вътрешната повърхност на дясната очна област и ограничава зрителното поле в медиалната област на дясното око. Препоръчва се пластична операция най-рано след 6 до 12 месеца, която може да доведе до значително подобрение или разрешаване на проблема.

За да приеме, че иска за обезщетение правилно е уважен от РС изцяло, т. е. в размер на 10 000 лв., съдът е съобразил характера и обема на нараняванията, които са в областта на главата - на дясното око и под него и на челото, че ухапването е довело до липса на назална тъкан и ограничаване на зрителното поле, проведената оперативна интервенция за корекция на клепача, интензивността на физическата болка, психическия стрес.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт.

Неоснователно се поддържа довод за неправилна квалификация на предявения иск, при което решението би било недопустимо. Касаторът се позовава на Решение № 973 от 23.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4462/2008 г., II г. о. Точно с него е прието, че, когато иска за вреди от ухапване от безстопанствени кучета се основава на твърдения за бездействие на органите на общината по вменените й задължения с разпоредбите на чл. 35, т. 4, чл. 70 от ЗВМД (отм.) и чл. 138, ал. 1, т. 5 от ППЗВМД - да организират и обезпечават улавянето на скитащи кучета и настаняването им в изолатори, иска е по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 1 ЗОДОВ.. Изпълнението на такива задължения се изразява в упражняване на контрол и надзор над безстопанствените животни и не представлява осъществяване от общината на правомощия в изпълнение на административна дейност, тъй като не се вменяват задължения, нито се създават или засягат права на лица, те не се осъществяват в административно производство, не създават отношения на власт и подчинение. С оглед на това, за причинените от неизпълнение на такива задължения вреди, общината носи отговорност по общия ред за непозволено увреждане на основание чл. 49 във вр с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, а не по чл. 1 от ЗОДОВ. Предявеният иск е квалифициран именно като такъв - по чл. 49 ЗЗД, поради което не е налице неправилна квалификация на предявения иск, т. е. въззивното решение не е недопустимо.

Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира.

Неформулирането на ясни въпроси по наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване.

Въпреки това съдът отбелязва, че не е доказано и допълнителното основание – съдът не установява противоречие и с другото цитирано решение - Решение № 488 от 7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 899/2010 г., IV г. о. С него е разяснено, че държавните органи и общините са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона - добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение. По иск за обезщетение в тежест на ищеца е да докаже пълно наличието на вреда. Когато вредата е неимуществена ищецът не е длъжен да доказва всяко свое психично изживяване и всяка своя телесна болка или друго страдание, защото когато искът е установен в своето основание (налице е вреда), но няма достатъчно данни за неговия размер, съгласно чл. 162 ГПК съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. Приетото от въззивния съд не е в противоречие, а в синхрон с това решение на ВКС. Общината не доказва да е положила дължимата грижа за контрол върху безстопанствените кучета и изпълнение на задълженията и по Закона за защита на животните, а вредите на ищцата и механизма на деликта е доказан.

Следователно не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Спорът е решен според установените факти по делото. Не са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Затова не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за тази инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер – 1200 лв., за които е отразено в договора, че са изплатени в брой.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 613 от 10.05.2024 г. по гр. д.№ 242/2024 г. на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба, подадена от О. А.

О. О. А. да плати на А. С. Г., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 1200 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: