10ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1895

гр. София, 18.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 783 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца В. М. Д. против решение № 441/06.12.2024 г. по в. т.д. № 521/2024 г. по описа на Апелативен съд – П. в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 312/09.07.2024 г. по т. д. № 740/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, е отхвърлен предявеният от настоящия касатор против ЗАД “ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД, ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдените 40 000 лева до претендирания размер от 80 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 17.09.2022 г., причинено от Р. С. М. като водач на автомобил “Ивеко 3510”, с рег. [рег. номер на МПС] , чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва от 19.01.2023 г. до окончателното й плащане.

Решение в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания въззивен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се като занижен определеният от апелативния съд по чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на процесното ПТП. Изтъква се, че решаващият състав не е взел предвид всички обстоятелства и конкретните обективни факти, които са от значение за действителния справедлив размер на обезвредата. Не е отчел в необходимата степен мястото на травматичните увреждания – счупване на горното и долното рамо на лявата срамна кост на таза, разединяване на лонното съчленение. Предприетото консервативно лечение с медикаменти е налагало пълна и непрекъсната неподвижност на пострадалия. В тази връзка се подчертава, че въззивният съд не е обсъдил изживяванията на ищеца – прикован на легло, без да усеща долните си крайници, изпитващ болки, изживяващ притеснения за бъдещото си възстановяване, психически и емоционално обременен от невъзможността да обслужва сам ежедневните си хигиенни и битови нужди. Изразява се несъгласие с извода на въззивния състав за пълно възстановяване на пострадалия и връщането му към обичайния ритъм на живот, тъй като, според касатора, това противоречи на направените от вещото лице пояснения при изслушване на заключението, че е напълно възможно лицето да е изпитвало болки в рамките на 3-4 месеца, “даже и досега при натоварване”. Твърди се, че апелативният съд е пренебрегнал и механизма на получаване на травмите – вследствие на виновното поведение на делинквента върху пострадалия се стоварил авариралия автомобил, под който последният бил легнал, за да постави въже за теглене. Не е имал предвид и конкретните икономически условия в страната, както и съответните нива на застрахователно покритие към датата на събитието, ежегодното увеличение на премиите по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, практиката по сходни казуси. Счита се, че по този начин е допуснато нарушение на приложението на чл. 52 ЗЗД, довело до определяне на необосновано занижен размер на обезвредата. Оплакването за съществено процесуално нарушение се свежда до необсъждане на целия събран по делото доказателствен материал и незадълбочено изследване на фактите и доказателствата по делото, в резултат на което се стигнало до постановяване на неправилен и необоснован съдебен акт. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната отхвърлителна част и уважаване на ищцовата претенция допълнително за сумата от 40 000 лева - разликата между присъдените 40 000 лева и претендираните 80 000 лева, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и присъждане на направените по делото разноски за всички инстанции, вкл. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, да отчете отражението на телесните увреждания и негативните емоционални изживявания върху психиката на пострадалия и създаващи социален дискомфорт за определен период от време?”.

2. “Как следва да се прилага принципът на справедливост въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинени при ПТП телесни увреждания, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?”.

3. “Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС № 4/68?”.

4. “Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/68, и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?”.

5. “Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?”.

6. “Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?”.

7. “Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика ППВС № 4/68 г.?”.

8. “Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила?”.

9. “Допустимо ли е въззивният съд да преиначава, да тълкува превратно доказателствата, събрани в хода на първоинстанционното производство, или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да игнорира?”.

10. “Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?”.

Поддържа се, че по поставените въпроси относно приложението на критериите по чл. 52 ЗЗД е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение на въззивното решение от практика на касацията – задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г., и константна такава, обективирана в решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 9/04.02.2022 г. по т. д. № 185/2021 г. на ВКС, II т. о. По така формулираните въпроси се твърди допуснато от въззивната инстанция противоречие с практика на ВКС: по въпрос № 1 - с решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, II т. о.; по въпроси №№ 2-7 – решение № 124/28.10.2019 г. по т. д. № 1427/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 109/13.01.2021 г. по т. д. № 2410/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 61/31.01.2024 г. по гр. д. № 2063/2023 г. на ВКС, IV г. о.; по въпроси №№ 8 и 9 – с Тълкувателно решение № 2/02.07.2004 г. по тълк. дело № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 305/27.06.2012 г. по гр. д. № 1110/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 45/07.06.2023 г. по гр. д. № 4302/2022 г. на ВКС, IV г. о.; по въпрос № 10 – с Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 69/23.07.2014 г. по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 126/18.10.2019 г. по т. д. № 1785/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 222/30.01.2015 г. по т. д. № 3466/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 14/03.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г. на ВКС, I т. о., решение по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, I т. о., решение по гр. д. № 1368/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение по т. д. № 606/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 160/26.07.2017 г. по гр. д. № 60244/2016 г. на ВКС, IV г. о.

Цитираните от обжалващата страна съдебни решения, постановени от апелативни съдилища, не могат да послужат за достъп до касация, тъй като не попадат в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение с аргумента, че същото е поставено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. След превратно извършен анализ на доказателствата, апелативният съд е формирал неправилен извод за пълното връщане на пострадалия към обичайния му ритъм на живот.

Ответникът по касация ЗАД “ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД възразява срещу искането за достъп до касационен контрол с довода, че формулираните въпроси са бланкетни и по отношение на тях не се обосновава наличие на поддържаното от касатора противоречие с практиката на касационната инстанция. Оспорва подадената жалба като неоснователна. Поддържа, че атакуваното въззивно решение е поставено при правилно изяснена фактическа обстановка и коректно дадена от съда правна квалификация на съществуващите между страните отношения. Изводите на съда са направени въз основа на установените факти и при законосъобразна преценка на ангажираните в хода на производството доказателства. Решението е мотивирано и обосновано, постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и при обезпечаване на съдопроизводствените правила, поради което не страда от пороци по смисъла на чл. 281 ГПК, налагащи неговата отмяна. Моли да не бъде допуснато касационно обжалване, а ако се допусне такова – да бъде оставено в сила въззивното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, с която е предявен от В. М. Д. против ЗАД “ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД иск с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ за сумата от 80 000 лева - обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди – болки и страдания, и за сумата от 1 000 лева – обезщетение за имуществени вреди, вследствие на ПТП, настъпило на 17.09.2022 г. на ГП Е-79, на 169 км+600м, причинено от Р. С. М. като водач на автомобил “Ивеко 3510” с рег. [рег. номер на МПС] , чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва от 19.01.2023 г. до окончателното й плащане.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивни жалби на насрещните страни по спора относно уважената и съответно отхвърлената претенция за обезвреда на претърпените от ищеца неимуществени вреди, за да потвърди и отмени частично първоинстанционното решение, е намерил същото за валидно, а в обжалваните му части и за допустимо. Приел е, че са налице процесуалните предпоставки по чл. 498, ал. 3 КЗ - ищецът е предявил пред застрахователя с молба с вх. № 324/19.01.2023 г. искане за плащане на обезщетение за неимуществени вреди и е получил отказ.

Очертал е като спорен във въззивното производство размера на дължимото обезщетение, с оглед действително претърпените неимуществени вреди и наличието на съпричиняване, доколкото първоинстанционното решение не е обжалвано в осъдителната му част относно присъденото обезщетение до 35 000 лева, а за разликата над него до пълния предявен размер от 80 000 лева, поради което елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, обуславящи функционално отговорността на застрахователя по прекия иск на увреденото лице по чл.432, ал. 1 КЗ, са установени със задължителна сила по обвързващ начин с влезлия в сила в необжалваната част съдебен акт на първата инстанция.

Въз основа на представената медицинска документация и приетото заключение на съдебно-медицинската експертиза въззивният съд е намерил за установено, че в резултат на процесното ПТП ищецът е претърпял счупване на горното и долното рамо на лявата срамна кост на таза, разединяване на лонното съчление/симфизиолиза и разкъсно-контузна рана на кожата по гърба на носа, като счупванията на тазовите кости са довели до трайно затрудняване на движенията на левия долен крайник за срок около 2-3 месеца и вследствие на тях Д. е изпитвал значителни болки и страдания, затихващи и поносими в края на двумесечния период, а лечението на счупването е било медикаментозно с антикоагуланти, обезболяващи, кортикостероиди и други, основният метод на лечение е бил постелен режим в рамките на минимум един месец с последваща го вертикализация и раздвижване в зависимост от болковия синдром, като липсват данни за затегнат или усложнен оздравителен период. Претърпените вследствие на това болки и страдания са били в рамките на 2-3 месеца, което е и максималният период на възстановяване, като се има предвид, че се касае за млад, здрав и жизнен организъм. Счупването на тазовите кости няма да доведе до намаляване на обема на движение на долните крайници и двигателността им ще се възстанови напълно. Раната на носа е оздравяла в рамките на един месец, през време на който е била придружена с умерени болки и страдания със затихващ характер. При изслушване на заключението в съдебно заседание на 13.05.2024 г. експертът е отбелязал наличието на установен малък белег на мястото, където е била раната на носа, който не е загрозяващ, но ще остане за цял живот. Установени са и два белега от дълбоки охлузвания с хипопигментни петна отляво и отдясно на двете бедра с големина около 4 см на 1 см, като белегът отдясно е образувал цикатрикс. Вещото лице е пояснило, че тазовият пръстен представлява структура от кости, като отпред се намират пубисните/срамните кости, отстрани хълбочните, а отзад седалищните, и при натиска върху таза в странична посока е настъпило счупване на горното и долното рамо на лявата срамна кост и разтягане на тазовия пръстен, довело до отваряне между рамената на двете срамни кости отпред ниско долу, при което преразтягане страдат не само костите, но основно мускулатурата и обичайно има скъсани мускулни влакна, което може да доведе до изпитване на болка в малко по-продължителен период от време. Експертът е уточнил, че лечението е с постелен режим, тъй като всяко минимално движение води до разместване на краищата на счупените кости и препятства натрупването на костно вещество, при което би било наложително поставяне на метални пластини с винтове, до каквото усложнение при ищеца не се е стигнало предвид спазените лекарски предписания. Счупването на таза не предполага специфична рехабилитация със специални упражнения, а пострадалият трябва да се изправи и да започне да се движи, което е свързано с болезнени усилия. Вещото лице е установило, че при ищеца походката е напълно възстановена. Понастоящем той изпитва болка при претоварване, която ще отмине с времето.

Съставът на апелативния съд е анализирал свидетелските показания на св. Ц. Д. - майка на ищеца, според която ищецът е бил на легло около четири месеца непрекъснато и обслужването му било поето изяло от нея, и тези на св. М. Д. - баща на ищеца, който твърди, че синът му е бил в болница в [населено място] около две седмици, на легло около 3-4 до 6 месеца и между 5-ия и 6-ия месец бил започнал да се раздвижва, един месец с патерици. Въззивната инстанция е оценила показанията на двамата свидетели като противоречиви и некореспондиращи на заключението на СМЕ за обща продължителност на процесите от 2-3 месеца, съобразено характера на травмата, липсата на усложнения и младата 24-годишна възраст на ищеца, поради което и на основание чл. 172 ГПК не ги е кредитирала и е приела за основателни възраженията на ответника относно пълното възстановяване на ищеца за период от около 3 месеца. Според св. Д. по лицето на сина му останали големи белези от операцията, горе на челото и на главата от две операции, както и на гърба над таза, каквито експертът не е установил при извършения преглед и данни за подобни операции няма. Според свидетелите Д., след инцидента синът им станал изнервен и напрегнат, преживявал случилото се, но го преодолял и около 6-7 месеца след инцидента започнал отново да кара кола и се върнал на работа, като и до момента се оплаквал от болки на мястото на счупването.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд е преценил характера на претърпените при произшествието травми - счупване на горното и долното рамо на лявата срамна кост на таза и разединяване на лонното съчление, които не са наложили оперативно лечение, а консервативно с медикаменти и спазване на постелен режим, като вследствие на тях Д. е изпитвал силни физически болки, дори и в положение на покой на тялото, а и впоследствие при раздвижването, и при прилагането на легловия режим е бил в пълна невъзможност да се движи и обслужва самостоятелно, зависейки изцяло от грижите на своята майка, което за един млад активен 24-годишен мъж е било изключително психически затормозяващо, наред с преживения стрес от инцидента, но оздравителният период е преминал без усложнения и в рамките на три месеца е настъпило пълно възстановяване, а търпените и понастоящем при претоварване болки са с прогноза за пълно отшумяване, като същият се е върнал към работата си и обичайния ритъм на живот, и при него са останали белези по носа от получената при произшествието разкъсно-контузна рана, който не е загрозяващ, както и по бедрата. При тези данни и при отчитане на икономическите условия в страната към м. 09,2022 г., втората инстанция е достигнала до извода, че справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД за понесените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 40 000 лева.

За неоснователни са приети заявените от застрахователя възражения по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат. След анализ на кредитираните от въззивната инстанция показания на св. Т., е даден отговор, че е без значение дали ищецът е бил с поставена светлоотразителна жилетка, тъй като торсът му е бил закрит от буса. Не са споделени и доводите на ответника, че поради неспазване на лекарските предписания, неосъществяване на прегледи и консултации, непровеждането на рехабилитация и физиотерапия, пострадалият е допринесъл за продължаващите болки и страдания, липсата на пълно възстановяване или за по-продължителен възстановителен период. От заключението на СМЕ и показанията на свидетелите Д. е намерено за установено, че ищецът стриктно е спазвал предписания му постелен режим, в резултат на което не се е достигнало до усложнения, изискващи оперативна интервенция за поставяне на фиксиращи метални импланти, както и това му състояние не е налагало провеждане на специфична рехабилитация със специални упражнения, а единствено раздвижване в домашни условия, каквото е и проведено при съобразяване с дадените при болничния му престой от рехабилитаторите препоръки. При пострадалия е настъпило пълно възстановяване в рамките на обичайния за травмата и възрастта му период. По тези съображения въззивният състав е формирал извод за липса на основание за намаляване на определения размер на обезщетението поради съпричиняване. Споделил е извода на първата инстанция, че законната лихва се дължи от 19.01.2023 г., когато ищецът е предявил претенцията си пред застрахователя.

По тези мотиви апелативният съд е отменил първоинстанционното решение в обжалваната му част относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер над 40 000 лева до 65 000 лева с отхвърляне на иска за тази разлика и е потвърдил същото в останалите му обжалвани части за сумата над 35 000 лева до 40 000 лева и отхвърлянето на иска за разликата над 65 000 лева до пълния предявен размер от 80 000 лева.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от страната и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквито са аргументите на касатора за неправилност на извода на въззивния съд относно възстановяването на пострадалия, представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Подобни доводи не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава наличие на поддържаната от страната предпоставка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първите седем въпроса, поставени от касатора, касаят приложението на принципа за справедливост при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди. Същите са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което е налице общото селективно основание по чл.280, ал. 1 ГПК. Във връзка с прилагането на критериите по чл. 52 ЗЗД е формирана задължителна практика на касационната инстанция - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, доразвита с постоянна такава, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 50033/25.07.2023 г. по т. д. № 299/2022 г. на ВКС, II т. о., решение № 47/01.06.2022 г. по т. д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 50082/17.10.2023 г. по т. д. № 1231/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 90/28.03.2025 г. по т. д. № 2010/2024 г. на ВКС, I т. о.). Приема се, че понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективни обстоятелства, които се вземат предвид от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът и тежестта на увредата, интензитетът и продължителността на претърпените емоционални болки и страдания, прогнозите за отшумяването им, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на пострадалия, неговите индивидуални и субективни изживявания, причинените морални страдания, осакатявания, белези и др., като от значение е и възрастта на пострадалия, общественото му положение, обстоятелствата, при които е извършен деликтът, начинът на извършването му, др. Следва да се има предвид и икономическото състояние в страната към момента на настъпване на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В решение от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 50033/25.07.2023 г. по т. д. № 299/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 381/20.06.2024 г. по гр. д. № 3462/2023 г. на ВКС, ГК, III г. о., е прието, че справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. С оглед на трайната практика на ВКС следва да бъде проверено съответствието със същата на даденото от въззивната инстанция разрешение по следния правен въпрос: “Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои критерии следва да се съобразят при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинени от ПТП телесни увреждания?”, уточнен съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения настоящият състав намира, че по това питане е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част, с която след частични потвърждаване и отмяна на решението на първата инстанция е отхвърлен предявеният осъдителен иск против застрахователя за обезвреда на претърпените от ищеца неимуществени вреди за горницата над присъдените 40 000 лева до претендираните от 80 000 лева.

Поради допускане на касационна проверка по така уточнения въпрос, не се обсъждат формулираните от страната осми, девети и десети въпрос, които съобразно релевираните в касационната жалба оплаквания ще бъде разгледани с решението по делото.

Предвид споразумението по чл. 384 НПК, с правните последици на присъда срещу сочения делинквент М., ищецът е освободен от заплащане на държавна такса съгласно чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 441/06.12.2024 г. по в. т.д. № 521/2024 г. по описа на Апелативен съд – П., в обжалваната от касатора отхвърлителна част.

ДА СЕ ДОКЛАДВА делото на Председателя на Първо отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд за насрочване в открито заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.