по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт в гр. М. (ТП на НОИ Монтана) срещу решение 112 от 27.02.2014 г. по адм. дело 743/2013 г. на Административен съд гр. М..
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу съдебно решение, което подлежи на касационно обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С посоченото решение Административен съд Монтана е отменил решение 56 от 14.11.2013 г. на касационния жалбоподател и потвърденото с него разпореждане 4711013321 от 23.09.2013 г. на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), с което е определен размер на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на Д. К. П. от гр. М. и е изпратил делото като преписка на административния и на пенсионния органи, които да решат по същество въпроса при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени с мотивите към съдебното решение. За да постанови този резултат съдът е приел за установено, че сумите, получени от Д. К. П. по заповед 94 от 26.08.1983 г. в размер на 350 лева и по заповед 76 от 28.12.1983 г. в размер на 300 лева, следва да се включат в брутното трудово възнаграждение като негови елементи, а оттам и в осигурителния доход на лицето като основа за определяне на размера на пенсията.
Предмет на делото пред Административен съд - гр. М. е бил спор за законосъобразността на решение 56 от 14.11.2013 г. на касационния жалбоподател и потвърденото с него разпореждане 4711013321 (още и с 6) от 23.09.2013 г. на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 КСО. Посоченото разпореждане завършва така: "
При определяне размера на пенсията не са включени сумите изплатени по з-д 94/26.08.83 г. - награда в размер на 350 лв. и по з-д 76/28.12.83 г. в размер на 300 лв., тъй като са еднократни плащания и няма данни върху тях дължани ли са осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване. Съгласно писмо изх. 94Д-3001-1#1/17.07.2013 г. от Дирекция "Пенсии" на НОИ, адресирано до г-н Перински, не следва да бъдат включени горепосочените суми в осигурителния доход ."
Този отказ да бъдат включени в осигурителния доход за 1983 г. сумите от 350 лв. и от 300 лв. по посочените заповеди Д. К. П. е оспорил пред касационния жалбоподател, който с решение 56 от 14.11.2013 г. е отхвърлил жалбата, приемайки за законосъобразно становището на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 КСО, че "допълнителното възнаграждение от 350 лв., изплатено по заповед 94 от 26.08.1983 г. - награда за Реконструкция на Птицекланицата, не се приема като елемент на брутното възнаграждение, тъй като не може да се докаже характера на плащането и да се изясни върху сумата дължат ли се осигурителни вноски".
В мотивите към това решение касационният жалбоподател е посочил, че "
от анализа на представените вътрешни правила за организация на работната заплата през 1983 г. и рекапитулация на фонд "Работна заплата" пенсионният орган приема, че допълнителното възнаграждение от 300 лв., изплатено по заповед 76/28.12.1983 г. е еднократна парична награда от предвидените в постоянно действащите системи за премиране и съгласно чл. 11, б. "а" от Правилника за прилагане на Дял от Кодекса на труда от 1951 г. е елемент на брутното трудово възнаграждение и може да се вземе предвид при определяне на размера на пенсията и по този начин общото брутно трудово възнаграждение за 1983 г. на г-н Перински, което участва при определяне на размера на пенсията е 3924,60 лв. + 300 лв. = 4224,60 лв. "
Същото становище е изразил и в подадената от него касационна жалба, след което е обощил: "В действителност спорна пред Административен съд - Монтана е само заповед 94 от 26.08.1983 г. за сумата от 350.00 лв."
Така изразеното от касационния жалбоподател становище не се подкрепя от данните по делото.
На л. 29 и 30 от него (от делото на АС-Монтана) се намира удостоверение обр. УП-2, изх. 157 от 10.06.2003 г. на осигурителя "ПИЕС Корпорация" АД, в което за 1983 г. е удостоверен по пера (основна заплата, клас и т. н.) осигурителен доход в размер на 4874,60 лв. Съпоставен с размера от 4224,60 лв., който касационният жалбоподател твърди, че е взет предвид при определянето на индивидуалния коефициент на Д. К. П., е налице разлика от 650 лв., а точно толкова е и сборът от отказаните суми от 350 лв. и от 300 лв. Ако в посочения от касационния жалбоподател размер от 4224,60 лв. на зачетения за 1983 г. осигурителен доход е включена сумата от 300 лв. по заповед 76 от 28.12.1983 г., то тогава би трябвало да са изключени други суми, посочени в цитираното удостоверение обр. УП-2. На следващо място:
За да се позове на правилото по чл. 11, б. "а" от действалия през 1983 г. Правилник за прилагане на дял от Кодекса на труда от 1951 г., според което правило
не се изчисляват осигурителни вноски върху изплатените суми, отнасящи се за еднократни парични награди и други възнаграждения, непредвидени в постоянно действуващите системи за премиране, касационният жалбоподател на първо място следва да посочи кои са били тогава (през 1983 г.) постоянно действащите системи за премиране, защото само на тази основа може да бъде направена проверка дали позоваването на това правило е обосновано и законосъобразно. Разбира се, идентично задължение е имал и Административен съд - гр. М. - приемайки, че спорните 650 лв. "са изрично уредени в действащите към 01.01.1983 г., респ. 01.07.1983 г. (...) постоянно действащи системи за премиране на ръководните кадри в зависимост от резултатите от тяхната пряка дейност - въвеждане в действие на производствените мощности", този съд е бил длъжен да посочи кои според него са постоянно действащи системи за премиране на ръководните кадри. Но връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд само за изясняването на този въпрос ще наложи да бъде изпълнена съдебна експертиза, а екипът на касационния жалбоподател включва достатъчно на брой специалисти, които при това могат да потърсят логистична, експертна и всякаква помощ от съответните специалисти в Централното управление на НОИ.
Неудачно е позоваването от страна на касационния жалбоподател на трайно установена съдебна практика, изразена с цитираните от него две решения на Върховния административен съд, шесто отделение. В първото тях - решение
6895 от 09.06.2008 г. по адм. д. 1127/2008 г. - не са изложени никакви данни за релевантните факти, а второто - решение
9496 от 13.07.2009 г. по адм. д. 2358/2009 г. - се отнася за "
възнаграждения, именувани "съботник", "доплащане за 1987 г. ", "целеви награди", "целева премия", "доплащане за 1989 г. " и "спомагателна сметка"
". По настоящето дело няма данни, въз основа на които да се направи извод, че процесните суми са били такива инцидентно начислени допълнителни възнаграждения.
По изложените съображения настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита, че касационната жалба е неоснователна, а оспореното с нея съдебно решение по своя краен резултат е правилно и поради това следва да бъде оставено в сила.
Водим от изложените мотиви Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение 112 от 27.02.2014 г. по адм. дело 743/2013 г. на Административен съд гр. М..
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ А. Е.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ Г. Г./п/ Р. В.
А.Е.