Производството е по чл. 119 КСО във връзка с чл. чл. 33 – 40 ЗВАС и с § 4, ал. 1 АПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Ц. Н. от гр. М., срещу решението от 31.05.2006 г. по адм. д. № 41/2006 г. по описа на Монтанския окръжен съд, гражданска колегия. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон, изразяващо се противоконституционност на текстовете на чл. 6, ал. 7 за понятието „авансово”, ал. 8 и ал. 14 от същия текст и чл. 6а от КСО, както и чл. 8, т. 2 от ЗБДОО за 2004 и 2003, чл. 8, т. 1 ЗБДОО за 2002 г., чл. 5, ал. 6 ЗБДОО за 2001 г. и за 2000 г.
О. Т.о поделение на НОИ - гр. М. не е взел отношение.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Последната е постъпила в предвидения в чл.33, ал. 1 ЗВАС 14-дневен преклузивен срок и процесуално е допустима, но разгледана по същество се явява неоснователна.
С срещу решението от 31.05.2006 г. по адм. д. № 41/2006 г., Монтанският окръжен съд, гражданска колегия е отхвърлил жалбата на Р. Ц. Н. от гр. М., против решение № 39 от 29.12.2005 г. на директора на РУСО гр. М. и потвърденото с него Разпореждане № 1530 от 30.11.2005 г. на началника на отдел „ОВКО” при РУСО - гр. М.. Съдът е приел за установено, че жалбоподателката е адвокат и е самоосигуряващо се лице, упражняващо свободна професия. Тя не е изпълнила произтичащото от закона задължение за заплащане на осигурителни вноски върху годишния облагаем доход за процесния период, поради което правилно вноските са доначислени. Съгласно чл. 6, ал. 8 КСО окончателният размер на месечния осигурителен доход на самоосигуряващите се лица се определя за периода, през който е упражнявана трудовата дейност през предходната година, въз основа на доходите, декларирани в справка към годишната данъчна декларация и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход за съответната година. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО. Направен е окончателния извод, че органите на НОИ правилно са приложили цитираните законови текстове.
Монтанският окръжен съд не е постановил решението си въз основа на правни норми, които противоречат на Конституцията.
Съгласно чл. 9, ал. 1 КЗОО, сега чл. 6, ал. 2 КСО, осигурителните вноски се начисляват върху осигурителния доход, който включва всички възнаграждения и други доходи от трудова дейност. Начисляването на осигурителните вноски върху целия осигурителен доход, представляващ общия доход на осигуреното лице, отговаря на конституционните принципи за равенство и справедливост, отразени в абзац четвърти на преамбюла на Конституцията. Иначе би се стигнало до нарушение на тези конституционни принципи, защото получаващият по-голям доход ще прави по-малки осигурителните вноски от този, който реализира по–малък доход. В тази връзка е решение № 5 от 29.06.2000 г. по конст. д. № 4/2000 г. на Конституционния съд.
В цитираните разпоредби на КЗОО, респ. КСО се съдържа основно понятие в осигурителното право, а именно „осигурителен доход”. Текстовете на чл. 9, ал. 1 КЗОО, сега чл. 6, ал. 2 КСО дават легалната дефиниция на осигурителен доход, която е относима към всички групи задължително осигурени лица. В основата на осигурителния доход е трудовата дейност на осигуреното лице, независимо от правоотношението, в изпълнение на което е извършена. Волята на законодателя е да се сумират всички доходи, с които се е увеличил патримониума на лицето, в резултат на положения от него труд. В този смисъл конкретния размер на задължението за осигуряване е функция от финансовите резултати от доходоносната трудова дейност. Свързването на осигурителния доход с трудовата дейност отговаря на същността на задължителното обществено осигуряване и на принципа на равнопоставеност на осигурените лица, прокламиран в чл. 3,т. 3 КСО.
Според чл. 6, ал. 7 КСО осигурителните вноски на лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1 от кодекса, към които спада и касаторката, са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между максималния и минималния месечен размер на дохода, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. Съгласно ал. 8 на чл. 6 КСО окончателният размер на месечния осигурителен доход на тези лица се определя за периода, през който е упражнявана трудовата дейност през предходната година, въз основа на доходите, декларирани в годишната данъчна декларация по ЗОДФЛ и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Окончателната осигурителна вноска се дължи върху годишния осигурителен доход, определен като разлика между декларирания доход и сбора от доходите, върху които са внасяни авансо осигурителни вноски. Цитираната нормативна уредба има за цел да обезпечи регулярно погасяване на задълженията към ДОО и равномерно разпределение на осигурителната тежест. При съобразяване на целта и духа на закона ежемесечните осигурителни вноски на самоосигуряващите се лица могат да се третират само като авансово внесени, защото по смисъла на чл. 6, ал. 2 КСО вноски се дължат върху целия осигурителен доход, получен за съответния период от календарната година.
В ал. 14 на чл. 6 КСО само регламентира начина на утвърждаване на справката по ал. 8 от същия кодекс.
Нормите на чл. 6а КСО уреждат взаимодействието между органите на Националния осигурителен институт и на данъчната администрация, което е необходимо при съвместната им дейност, а не е противоконституционно.
Текстовете на чл. 5, ал. 6 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2000 г. и за 2001 г. регламентират размера на осигурителната вноска за лицата, които се осигуряват сами и нейното разпределение. В чл. 8, т. 1 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване се определя размера на месечния осигурителен доход за 2002 г., който за самоосигуряващите се лица е 170 лв. В такъв смисъл са и текстовете на чл. 8, т. 2 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2003 г. и за 2004 г. В тях се конкретизират минималните размери на минималния месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващи се лица.
Разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от Конституцията прогласява като основно право на гражданите правото на обществено осигуряване и социално подпомагане, без да указва реда, начина, принципите и системата за неговото осъществяване и практическо прилагане. За реализиране на това, по своята същност, социално право трябва да се погрижи държавата. Това е нейно задължение, което се предопределя от преамбюла на Конституцията, където е обявена за „социално държава”. Нейно задължение е да уреди тези основни обществени отношения във връзка с реалното прилагане на прогласеното от Конституцията право. Законодателят е този, който преценява по целесъобразност каква система за обществено осигуряване да приеме и въз основа на какви принцип то да се осъществява в съответствие с конституционните норми. В тази връзка е решение № 5 от 29.06.2000 г. по конст. д. № 4/2000 г. на Конституционния съд. Цитираната правна материя е уредена в Кодекса за социално осигуряване. Законите за бюджета на държавното обществено осигуряване представляват финансовата рамка, в която заложени както приходите, така и разходите. Именно приходната му част е тази, която практически гарантира прогласеното в чл. 51, ал. 1 от Конституцията право. Ето защо в посочените по-горе текстове на Закона за бюджета на ДОО не може да се говори за противоконституционност.
Несигурността, която съпровожда работата на лицата със свободни професии, не освобождава държавата от задължението да им обезпечава прогласеното конституционно право на гражданите на обществено осигуряване и социално подпомагане, произтичащо и от преамбюла на Конституцията на Р. Б. за създаване на „социална държава”. Присъщата характеристика на упражняваната напълно автономна и изцяло на свой риск и своя сметка трудова дейност на самоосигуряващите се лица не може да бъде основание за възвеждане на диференцираното им третиране от осигурителното законодателство.
Като има предвид изложеното в настоящите мотиви и вече изразяваното от Конституционния съд становище в негови решения № 5 от 29.06.2000 г. по конст. д. № 4/2000 г., № 14 от 23.11.2000 г. по конст. д, № 11 от 29.07.1992 г. по конст. д. № 18/1992 г.. № 12/2000 г., настоящият състав на ВАС не намира основание за упражняване на правомощието си по чл. 10, ал. 1 ЗВАС отм. .
Водим от горното и на основание чл. 40, ал. 1 ЗВАС, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решението от 31.05.2006 г. по адм. д. № 41/2006 г. по описа на Монтанския окръжен съд, гражданска колегия. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ И. Т. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Н. М./п/ Р. П. Д.Л.