Производството е по чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.
Образувано е по жалба на Г.Г против заповед № ЧР-05-66/13.03.2017 г. на министъра на правосъдието.
С обжалваната заповед, издадена от министъра на правосъдието, на основание чл. 10, ал. 2, т. 5, чл. 13, ал. 1, чл. 19, ал. 2 и ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС (ЗАКОН ЗЗД ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА И З. П. С.) във връзка с чл. 36, ал. 6, т. 4 от ЗМВР (ЗАКОН ЗЗД МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ) и докладна записка рег. № 91-00-31/13.03.2017 г. по описа на Министерство на правосъдието, е прекратено служебното правоотношение на Г.Г – главен директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ поради несъвместимост с изискванията за назначаване, считано от датата на връчване на заповедта.
Г.Г, чрез пълномощника си, поддържа, че оспорената заповед е издадена при липса на мотиви, отсъствие на посочените фактически и правни основания в заповедта и неотносимост към служебното й правоотношение и при неправилно приложение по аналогия на посочените в нея правни разпоредби от ЗМВР (ЗАКОН ЗЗД МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ), по съображения развити в жалбата и пледоарията по същество на спора.
Ответникът – министърът на правосъдието, чрез процесуални си представител, изразява становище, че оспорената заповед е законосъобразна, не страда от пороците по чл. 146, т. 1- 5 АПК, визирани от оспорващата, поради което счита, че следва да се отхвърли жалбата като неоснователна.
Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени доводите и възраженията на страните, данните по административната преписка, приема следното:
Жалбата на Г.Г е процесуално допустима, като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване административен акт. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения:
Г.Г е назначена на длъжността главен директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието със заповед № ЧР-05-81/27.04.2016 г., на министъра на правосъдието, на основание чл. 10, ал. 2, т. 5,...