Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:М. Д. ЧЛЕНОВЕ:С. Б. А. А. при секретар И. К. и с участието на прокурора М. Т. докладваното от съдиятаА. А. по адм. дело № 5529/2021

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на М. С. против решение № 22 от 11.03.2021г., постановено по адм. д. № 228/2020г. по описа на Административен съд Разград, с което е отхвърлена жалбата му против мълчаливия отказ на Кмета на О. И. в качеството му на длъжностното лице по гражданско състояние, да впише извършено от него припознаване на малолетното дете С. В..

Касаторът твърди, че решението е неправилно, по съображения, които следва да се квалифицират като такива за нарушение на материалния закон - касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Изтъква, че детето няма установен произход от бащата и че са били налице предпоставките на чл.64 и чл.65 за извършване на припознаването. Иска отмяна на съдебното решение и връщане на преписката на административния орган за вписване на исканото припознаване.

О. К. на община Исперих не взема становище.

Ответниците Г. Г., С. В. чрез законния си представител Г. Г. и Дирекция „Социално подпомагане“ гр. Исперих не вмезат становище.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, в законоустановения срок и е процесуално допустима. По същество е неоснователна.

Производството пред Административен съд Разград е образувано по жалба срещу мълчаливия отказ на Кмета на О. И. в качеството му на длъжностното лице по гражданско състояние, да впише извършено от М. С. припознаване на малолетното дете С. В..

Административното производство е започнало по заявление за припознаване от 13.08.2020г., с което касаторът е припознал за свое детето С. В., [дата на раждане] , с вписана майка Г. Г.; с нотариална заверка на подписа майката е подтвърдила, че заявителят е баща на детето. В приложеното удостоверение за раждане на детето е вписана само майката, а баща не е посочен. Не са постъпили възражения от Дирекция „Социално подпомагане“.

Установено е в хода на административното производство, че детето е било осиновено от Г. Г., съгласно Решение №182/28.10.2019г., постановено по гр. д. №305/2019г. по описа на Разградски окръжен съд, след което е съставен нов акт за раждане. По делото за осиновяване е приложено Удостоверение за раждане на детето С. М., в което са записани както майка, така и баща.

От правна страна съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 64, 65 и 71 СК чл. 50, ал. 1 и ал. 5 ЗГР и на чл. 36, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от Наредба № РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. Приел е, че припознаване не може да се извърши, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с предположението по чл. 61 СК или с припознаване. В случая, според съда, на база първоначалното удостоверение за раждане, е налице установен произход, който не е оборен, поради което е налице пречка да се впише заявеното от жалбоподателя припознаване.

Решението е правилно, като при постановяването му е спазен материалният закон.

Припознаването е едностранен, формален и неотменим акт, за който е необходимо припознатият да няма установен произход. За да породи припознаването действие, то следва да бъде вписано в акта за раждане.

На първо място, правилни са съображенията на Административен съд Разград, че припознаване може да се извърши само на свое дете – чл. 64 СК. В този случай правният акт на припознаването почива на житейския факт на бащинството. Целта на правната норма на чл.64 СК е да гарантира произходът от действителния баща на детето, на което законът не признава такъв произход по смисъла на чл. 61 СК. По делото няма спор, че касаторът не е биологичният баща на детето; напротив, произходът от такъв баща е установен. Това е достатъчно основание за отказ да се впише припознаването.

Второ, макар осиновяването да прекратява правата и задълженията, произтичащи от родствените връзки между детето и биологичните му родители, то не заличава житейската истина, че детето е родено от конкретен и в случая установен баща. Извършеното осиновяване само от майка и липсата на вписан баща в акта за раждане не откриват път към припознаване на детето в конкретния случай. Касаторът, който иска да е родител на осиновено само от майка дете, може да го осинови по предвидения в закона ред, в случай, че са налице законовите предпоставки за това. Да се допусне припознаване на детето от лице, за което е известно, че не е негов баща, би означавало да се заобиколят разпоредбите на закона относно осиновяването.

В решението си от 08.12.2016 г., пето отделение на ЕСПЧ - дело Л.Д. И П.K. срещу България (Жалби № 7949/11 и 45522/13), съдът развива подробни съображения, че основната цел на чл. 8 от Конвенцията е да защити лицето от произволна намеса на държавните органи. Към това отрицателно задължение могат да се прибавят и присъщите положителни задължения за действителното зачитане на личния живот. И в двата случая трябва да се има предвид справедливия баланс между конкуриращите се интереси на лицето и на обществото като цяло; по същия начин, и по двата случая, държавата се ползва с определена свобода на преценка (Mizzi c. Malte, no 26111/02, §§ 105-106, Rуїaсski, §§ 60-61 и Nylund, цитирано по-горе).

В същото решение съдът отново се спира на това, че държавата следва да има възможност за преценка, когато отказва да признае припознаването, като сочи два основни отправни пункта за обхвата на преценката. Така, когато делото е свързано с особено важен аспект от съществуването или самоличността на едно лице, обхватът на преценка на държавата обикновено е ограничен. Когато обаче делото повдига деликатни морални или етични въпроси, обхватът на свобода на преценката е по-обширен. Също така обхватът на свобода на преценката е обширен като цяло, когато държавата трябва да балансира между конкуриращи се лични и обществени интереси, както и между различни права, защитавани от Конвенцията /A.L.c. Pologne, no 28609/08, § 68, 18 февруари 2014 г., и Mandet c.France, no 30955/12, § 52, 14 януари 2016 г./ Именно такъв е настоящият случай, в който касаторът цели не да припознае свое дете, а да стане негов родител по по-облекчен ред, от този за осиновяването.

По изложените съображения решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски не се претендират и не се присъждат.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 22 от 11.03.2021г., постановено по адм. д. № 228/2020г. по описа на Административен съд Разград.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Марио Димитров

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ Светлана Борисова

/п/ Аглика Адамова