О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3106

гр. София, 17.06.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети април две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 3675/2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. П. Д.-Д., Р. Д. Л. и Б. Н. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 344 от 27.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2283/2023 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260392 от 28.02.2023 г., постановено по гр. д. № 4355/2019 г. на Софийския градски съд, с което по предявения от Н. П. А., А. П. А., Н. И. С. и К. И. Г. против касаторите иск с правна квалификация чл. 42, б. „б“ ЗН е прогласено за нищожно саморъчно завещание с вписана дата 16.07.2018 г., депозирано при нотариус А. Л. на 16.07.2018 г., рег. в АВп с вх. № 603 от 18.07.2018 г., обявено при нотариус А. Л. на 04.09.2018 г., рег. в АВп с вх. № 781 от 05.09.2018 г., съставено от името на И. К. Г., починал на 22.07.2018 г.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Дали притежаването на качеството на наследник по искове за прогласяване на нищожност и/или унищожаемост на завещание, е въпрос по допустимостта на исковата молба и съдебното производство, или е въпрос по съществото на спора; 2. Относно доказателственото значение на актовете за гражданско състояние, съставени при приложението на Закон за лицата, в сила от 1908 г.; 3. За допустимите от процесуалния закон доказателствени средства за установяване на родствена връзка, произхождение на едно лице от друго в контекста на приетия като доказателство по делото акт за раждане 03-737/25 г. на И. К. И. и при липса на данни за неговото изгубване или унищожаване; 4. Относно установяване на родствена връзка, произхождение на едно лице от друго в контекста на приетия като доказателство по делото акт за раждане 03-737/25 г. на И. К. И., при липса на данни за неговото вписване в книгите за гражданското състояние; 5. Относно отношенията на осиновения с родителите по рождение в контекста на изменението на разпоредбата на чл. 81 /отм./ ЗЛС от 1961 г.; Прекратява ли се съществуващата връзка на осиновеното дете с неговите родители по произход въз основа на изменението на чл. 81, ал. 2 /отм./ ЗЛС, и 6. За задълженията на въззивния съд по чл. 12 и чл. 235 ГПК да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответните страни по жалбата са подали писмени отговори, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с исковата молба са предявени обективно и субективно съединени, при условията на евентуалност, искове по чл. 42, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН и по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН за проглясяване за нищожно, респ. за унищожаването, на посоченото саморъчно завещание с твърдения, че ищците са наследници по закон на И. К. Г. и че депозираното на 16.07.2018 г. пред нотариус А. Л. от негово име саморъчно завещание не е в необходимата форма и не е подписано от наследодателя им. Освен това са изложени твърдения, че към този момент наследодателят бил в тежко психофизическо състояние в резултат на напредналата му неизлечима болест и приеманите от него медикаменти, поради което не могъл да разбира и ръководи действията си. Относно доводите на ответниците, свързани с редовността на исковата молба, респ. за допустимостта на първоинстанционното решение, въззивният съд е посочил, че между процесуалноправната легитимация и материалноправната легитимация няма съвпадение. Първата следва от правното твърдение на ищеца и в този смисъл, проверявайки дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, съдът трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. С оглед на това е прието, че надлежен ищец в настоящия случай е този, който твърди родство с наследодателя И. К. Г., съответно наследяване по закон. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по съществото на спора, който съдът изследва с решението си, т. е. той обосновава основателността на иска, но не и неговата допустимост. Относно спорния по делото въпрос дали ищците имат качеството на наследници по закон на наследодателя И. К. Г. и по конкретно дали наследодателката на А. П. А. и Н. П. А. – С. К. А., е еднокръвна сестра на наследодателя И. К. Г., а наследодателят на Н. И. С. и К. И. С. - И. К. И., е негов едноутробен брат са изложени съображения, че съгласно акт за раждане № 1-11 от 02.01.1931 г. С. К. А., с рождена фамилия И., е [дата на раждане] от майка Т. П. Г., по мъж К. И., като съдът е приел, че лицето, вписано като майка с имена Т. П. Г., е индентично с името Т. П. Г.. Като баща на детето е вписано лице с имена К. И. Г., което съдът е приел за идентично с лицето К. И. И., тъй като съгласно направената отметка майката Т. П. Г. е „по мъж К. И.“, а дадените имена на детето са С. К. И.. Отделно от това, произходът й не се опровергава от извлечението от регистрите на населението за [улица] от 1947 г., където К. И. И. е отбелязан като домакин, И. К. И. - съпруга и С. К. И. - дъщеря. Предвид това съдът е приел, че втората съпруга на К. И. И., с която той е сключил брак през 1940 г., не е рождена майка на С. К. И.. Прието за недоказано е и обстоятелството, че С. К. И. е била осиновена от втората съпруга на К. И., на която е вписана като дъщеря в акт за женитба № 2387 от 04.05.1948 г., но независимо от това е посочил, че то не променя отношенията й с нейната майка по рождение Т. П. Г., тъй като съгласно чл. 49 от Закона за извънбрачните деца и осиновяването /отм./ осиновеният запазва всичките си права и длъжности спрямо семейството, към което принадлежи по рождение. Това законодателно разрешение е възприето и в чл. 81, ал. 3 /отм./ от Закона за лицата и семейството и не се дерогира със Семейния кодекс от 1968 г. - чл. 105 ПЗР се отнася до заварени висящи производства по осиновяване, а не за приключили такива.

По отношение произхода на И. К. И. е посочено, че по делото е представен документ, именуван в началото на текста „акт за раждане на И. К. И.“, съставен на 28.12.1925 г., със съставител К. Ц. - помощник кмет и длъжностно лице по гражданското състояние на трето районно кметство при Софийската община, с който се удостоверява, че в кметството се е явил К. И. И. и е обявил раждане на едно дете от мъжки пол, като заявил, че се е родило в неговото жилище на 27.12.1925 г. „от него и съпругата му В. И.“. Доводите на ответниците за липсата на роднинска връзка между Т. Г. и И. И. поради удостовереното, позовавайки се на чл. 53 от Закона за лицата /отм./, са приети за неоснователни, тъй като съгласно тази разпоредба с акт за раждане се доказва само законното произхождение на детето. По смисъла на отменения Закон за лицата законно произхождение на детето е произхождение на детето от бащата. В този смисъл е разпоредбата и на чл. 55 от Закона за лицата /отм./, според който предпоставките за ползването от звание „законно дете“ са ползването от детето на името на бащата и приемането и грижата на бащата като за свое дете. В този смисъл се употребява изразът „законно произхождение на детето“ и в чл. 46 и чл. 52 от същия закон. С оглед на това е прието, че актът за раждане е задължителен способ за установяване на произхождението на детето от бащата, а произходът на детето от майката може да се установи с всички доказателствени средства, още повече, че актът за раждане, който установява произхода, следва да бъде вписан в книгите за гражданско състояние, а върху представения акт за раждане такова вписване не е отбелязано - в горния ляв ъгъл на документа е отбелязано единствено число „737“ без пояснения какво означава. В тази връзка по делото е представено и свидетелство за свето кръщение от 31 януари 1926 г., което удостоверява приемане на свето кръщение от дете от мъжки пол с кръщелно име И., родено на 27.12.1925 г., в което свидетелство са отбелязани като родители К. И. И. и законната му съпруга Т. П. Г.. Посочено е, че свидетелството за свето кръщение е документ, издаден от свещеник в Българската екзархия, удостоверяващ приемане от лице на православно вероизповедание, като по време на неговото издаване - 31.01.1926 г., Ц. Б. е било подчинено на С. С. на Б. Ц. съгласно чл. 39 от Т. К. и чл. 1 от Екзархийския устав. Този документ сам по себе си не удостоверява произхода на И. К. И., но удостоверява неговото явяване с лицата К. И. И. и законната му съпруга Т. П. Г., както и тяхното изявление пред свещеника, че са родители на това лице. Самият свещеник не е компетентен да удостовери произхода на лицето, приело свето кръщение, но е компетентен да удостовери изявлението на лицата, които са го довели за кръщение, че са негови „православни родители“. Наличието на неправилно отразяване имената на майката в представения акт за раждане от 28.12.1925 г. се установява и от съпоставката му с други доказателства по делото. В нито един от останалите документи, удостоверяващи произхода на И. К. И. и брачните отношения между неговите родители, не се сочи като негов родител лицето В. И.. Съпружеските отношения между К. И. И. и Т. П. /П./ Г. се установяват от свидетелство за венчание № 35 от 28 декември 1924 г. и отделно от това, в представеното по делото извлечение от регистъра на населението за адрес в [населено място], [улица] като лица в едно домакинство са вписани К. И. И. - „глава“, Т. К. И. - „съпруга“, И. К. И., [дата на раждане] - „син“, и С. К. И., [дата на раждане] - „дъщеря“. Изложеното е мотивирало съда да приеме, че в акта за раждане на И. К. И. от 28.12.1925 г. е била допусната грешка при изписването на имената на майката. Косвено това се установява и от съдържанието на акта за женитба № 725 от 05.03.1940 г., удостоверяващ повторна женитба на К. И. И. с И. З. Н., в който документ като майка на К. И. е вписана В. И. И.. Съвпадението на имената на майката на К. И. и имената, отбелязани в акта за раждане от 28.12.1925 г., води до извода, че при съставяне на акта за раждане, като негова майка погрешно е била вписана В. И., която е майка на К. И. и баба на новороденото дете И. К. И.. Въз основа на това въззивният съд е приел, че Т. П. Г. е майка на И. К. И..

По отношение произхода на И. К. Г. е посочено, че съгласно акт за раждане № 27 от 03.01.1943 г. на 28.12.1942 г. се е родило незаконно /според тогавашната правна уредба/ дете от мъжки пол от майка Т. П. Г. и баща неизвестен, на което според правилото на чл. 145 от действалия тогава Закон за лицата е дадено име И. Т. П.. Върху същия акт за раждане има бележка, според която с нотариална декларация от 24.10.1949 г. подписаният К. Г. декларира, че роденото на 28.12.1943 г. дете на име И. Т. П., родено извънбрачно от майка Т. П., е негово дете, родено от извънбрачното му съжителство с майката, на което декларатор бил бащата, като „следва да се запише като дете мое законно и да носи моето име за баща“. Обстоятелствата от съдържанието на декларацията, вписани като бележка към акта за раждане, косвено се установяват от мотивите на решение № 707 от 14.12.1938 г. на Епархийския духовен съд по бракоразводно дело № 321/1938 г. между К. Ив. И. и Т. П. Г., където едно от фактическите основания за разтрогване на брака между съпрузите са били интимни отношения между Т. П. Г. и „д-р Кр. Г.“, отбелязан в мотивите на въззивното решение на Светия синод като „лекаря Г.“. С тази декларация от 24.10.1949 г., отбелязана в регистъра на 28.10.1949 г., К. И. Г. е извършил по реда на чл. 67, ал. 1 /отм./ ЗЛС припознаване на детето на Т. П. Г. - И. Т. П., като съгласно чл. 6 /отм./ ЗЛС след припознаването И. Т. П. е бил вписан като И. К. Г.. Въз основа на това въззивният съд е приел, че Т. П. Г. е майка на И. К. Г.. По посочените съображения е направен извод, че И. К. И. и С. К. А. са едноутробни брат и сестра на наследодателя И. К. Г., и ищците, които са техни деца, са негови наследници по закон по право на заместване на основание чл. 10, ал. 2, вр. чл. 8, ал. 1 ЗН.

По иска с правна квалификация чл. 42, б. „б“ ЗН, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗН, саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания. Липсата на който и да е от посочените реквизити води до нищожност на завещателното разпореждане. При оспорване на саморъчно завещание тежестта на доказване на изискванията за неговата действителност пада върху страната, която се ползва от него - в случая ответниците, които следва да установят неговата автентичност и то по несъмнен начин, т. е. чрез пълно и пряко доказване. Съдът е приел, че в случая такова доказване не е проведено, тъй като пред първоинстанционният съд са приети единична и две тричленни съдебно-почеркови експертизи за установяване авторството на завещанието, като според заключението на първоначалната експертиза, изготвена от вещото лице Д., която съдът е кредитирал като обективно дадена, текстът на документа не е изпълнен от И. К. Г. и подписът на втора страница не е положен от това лице, а ръкописният текст и подписите са положени от друго лице със стремеж към имитация. При изготвяне на заключението експертът е използвал като сравнителен материал образци от почерк и подпис, съдържащи се в СДВР - отдел „Документи за самоличност“ и в съдебни производства, водени в СРС, СГС и ВКС, както и образците от подписите, представения към делото инвестиционен проект, за чието авторство не съществува съмнение. В съдебно заседание вещото лице е заявило, че е ползвало сравнителен материал в по-голям обем по години, за да проследи писмено-двигателния навик на лицето, а при напреднала възраст да установи има ли възрастови изменения върху почерка. С оглед на това доводите на ответниците, досежно използваните от вещото лице сравнителни образци и по-конкретно за тяхната автентичност са приети за теоснователни. Поради оспорване на експертизата от страна на ответниците е прието заключение на изготвена тричленна съдебно-почеркова експертиза, изготвена от вещите лица Л., М. и Д., което съдът също е кредитирал като обективно дадено и съобразено с представения по делото доказателствен материал, според което текстът на саморъчното завещание не е изпълнен от И. К. Г., а подписът на втора страница на завещанието и подписът под ръкописния текст „16.07.2018 г.“ не са положени от това лице. Относно доводите на ответната страна, за липсата на компетентност при вещите лица с твърдения, че вещото лице Л. не е имал такова качество поради невписването му в списъка на вещите лица, а вещото лице Д. е посочена като юрист в списъка на вещите лица са изложени съображения, че невключването на едно от вещите лица в списъка на вещите лица по време на изготвяне на експертизата не е основание да се приеме, че вещото лице е некомпетентно и не притежава необходимите специални знания и подготовка. Вещо лице не се „създава“ с включването му в списъка на вещите лица по чл. 396 ал. 1 ЗСВ, а с придобиването на съответните знания, специализация, професионална подготовка и опит. Съгласно чл. 396, ал. 2 ЗСВ правомощие на съда е при необходимост да назначи вещо лице, което не е в списъка на вещите лица, още повече, че в конкретния случай, при изготвяне и изслушване на експертизата вещото лице Л. е направил искане за включването му в списъка на вещите лица и от 2021 г. е включен в него. Вещото лице Д. е вписана в списъка на вещите лица като експерт-криминалист, като посочването на нейното юридическо образование не е обстоятелство, което изключва компетентността й като експерт-криминалист. Относно доводите за неизвършване на оглед на документа от трите вещи лица е посочено, че такъв оглед е извършен от вещото лице Л. и при него са направени необходимите фотоснимки, по които впоследствие е било извършено криминалистическото изследване на почерка. С оглед на това същите са приети за неоснователни. Възивният съд е посочил, че в нарушение на чл. 201 ГПК първоинстанционният съд е допуснал нова тричленна съдебно - почеркова експертиза, изготвена от вещите лица Ц., Х. и А., които в проведеното на 31.10.2022 г. открито съдебно заседание са заявили, че не могат да кажат със сигурност дали И. К. Г. е изпълнил ръкописния текст на оспореното саморъчно завещание. В заключение, основавайки се на заключенията на единичната и първоначалната тричленна експертиза, въззивният съд е приел, че ръкописният текст и подписите на втора страница на завещанието не са положени от наследодателя И. К. Г., което води до нищожност на направеното завещателно разпореждане, поради неспазване на формата, предвидена в чл. 25, ал. 1 ЗН, респ. за основателност на предявения иск по чл. 42, б. „б“ ЗН.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение с оглед приетото от съда, че ищците в първоинстанционното производство са наследници по закон на И. К. Г., т. е. фактическите им твърдения в исковата молба и действителното правно положение съвпадат. Наред с това липсва противоречие на въззивното решение с посочената от касаторите практика на ВКС - решение № 153 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 46/32/2008 г., І г. о., отнасящо се до хипотеза, при която предмет на иска по чл. 42 ЗН е бил валидността на заещание, от което се ползва ответникът, а правото на иск за ищеца произтича от предходно завещание в негова полза, което е оспорено и прието за невалидно, с оглед на което съдът е приел, че в този случай искът не може да бъде отхвърлен като неоснователен, тъй като на практика това означава да се признае, че завещанието на ответника е валидно, какъвто извод не би могъл да бъде направен по съображения за невалидност на завещанието на ищцата, а производството по него следва да се прекрати. Този въпрос би имал значение в случай, че искът бе отхвърлен поради липсата на наследствено правоприемство, като в тази хипотеза касаторите не биха имали интерес да го повдигат.

Следващите три въпроса са общо формулирани по начин, непозволяващ даването на коткретни принципни отговори, тъй като същите са предпоставени от конкретна преценка на доказателствата по делото и поради това не отгговарят на общото изикване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Неотносимо към настоящата хипотеза е и посоченото във връзка с третия въпрос решение № 500 от 01.07.2004 г. по гр. д. № 19/2004 г. на ВКС, І г. о., при която актът за раждане не е могло да бъде представен, въпреки положените от страната усилия, и относно нейния произход от наследодателя са били представени единствено акт за смърт и удостоверение за наследници, като е прието, че при спор това не е достатъчно за установяване произхода на лицето, доколкото актът за смърт доказва с обвързваща доказателствена сила само фактът на смъртта на едно лице, а удостоверението за наследници в частта, касаеща основаното на определена родствена връзка наследствено правоприемство, не съставлява официален документ по смисъла на чл. 143 ГПК. Посочено е, че ако по делото бъдат представени преки доказателства /акт за раждане или свидетелство за Свято кръщение/, доказателствената тежест по оборване удостоверителната сила на тези преки доказателства би била на оспорващата произхода страна. Във връзка с тези въпроси касаторите се позовават на основанието за допускане на кационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да са изложени доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за обосноваване на тяхното значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. Освен това следва да се отбележи, че поставянето на четвъртия въпрос не е мотивирано от ксаторите със значението на вписването на актовете за раждане в книгите за гражданското състояние съгласно чл. 53 от Закона за лицата /отм./, а с направен от тях довод, че това се дължи на по-късното примане на Правилник за водене регистрите на гражданското състояние (ДВ, бр. 73 от 02.07.1929 г.), което според съдебната практика по приложението на тази разпоредба е ирелевантно. В цитираното по-горе решение № 500 от 01.07.2004 г. по гр. д. № 19/2004 г. на ВКС, І г. о., е посочено, че за да има предвиденото в закона доказателствено значение, актът за раждане следва да бъде вписан в книгите по гражданско състояние, като спазването на това изискване не е обусловено от приемането на правилник. В допълнение следва да се посочи, че за уважаването на иска по чл. 42, б. „б“ ЗН е достатъчно той да бъде предявен и само от един от наследниците на завещателя.

Петият поставен въпрос не предпоставя изхода на спора, тъй като се отнася до един съпътстващ мотив на съда за постановяване на решението, който е приел, че по делото не е доказано наличието на осиновяване на С. К. И. от втората съпруга на К. И.. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

По отношение на последния въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация А. А., Н. С. и К. Г. сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на по 2700 лв. Разноски в полза на ответника Н. А. не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 344 от 27.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2283/2023 г. на Софийския апелативен съд.

О с ъ ж д а Й. П. Д.-Д., Р. Д. Л. и Б. Н. К. да заплатят на А. П. А. сумата 2700 лв. /две хилляди и седемстотин лева/ разноски.

О с ъ ж д а Й. П. Д.-Д., Р. Д. Л. и Б. Н. К. да заплатят на Н. И. С. сумата 2700 лв. /две хилляди и седемстотин лева/ разноски.

О с ъ ж д а Й. П. Д.-Д., Р. Д. Л. и Б. Н. К. да заплатят на К. И. Г. сумата 2700 лв. /две хилляди и седемстотин лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: