О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60729

София, 08.11.2021 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А.Бгр. дело № 1340 по описа за 2021 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез юрисконсулт И. Н., срещу въззивно решение № 260050/30.10.2020 г., постановено от Русенски окръжен съд по въззивно търг. д. № 336/2020 г.

Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон – въззивният съд погрешно е счел, че с обявяването на договора за кредит за недействителен, поръчителят се освобождава от поетото солидарно задължение.

Насрещната страна Т. Й. М., чрез назначения по делото особен представител адв. В. Р., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Евентуално поддържа неоснователност на касационната жалба.

Р. П. П. е обикновен другар на ответника по иска Т. Й. М.. Решението, с което искът по отношение на Р. П. е уважен, е влязло в сила. Спорът пред ВКС е между ищеца по делото “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и ответника Т. М.. Между него и Р. П. спор за наличие на солидарност в техните задължения към ищеца, пред ВКС не стои. Насрещна страна по касационната жалба на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е само Т. М.. Р. П. изобщо не е страна по спора пред ВКС. Тя е имала също възможност, но не е обжалвала въззивното решение, с което искът против М. е отхвърлен. Неправилно администриращият съд е връчил копие от касационната жалба на страната. Депозираното от нея становище не може да се обсъжда от касационната инстанция.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

“Агенция за събиране на вземания“ ЕАД предявило искове против Р. П. и Т. Й. М. за приемане на установено, че двамата солидарно му дължат сумата от 18 200,05 лв., представляваща частично претендира главница по договор за потребителски паричен кредит за периода от 04.03.2018 г. до 14.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 12.12.2019 г. до окончателното издължаване.

В. Р окръжен съд, като отменил частично решението на първостепенния Русенски районен съд, приел за установено, че Т. Й. М. не дължи солидарно на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 18 200,05 лв., представляваща частично претендира главница по договор за потребителски паричен кредит за периода от 04.03.2018 г. до 14.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 12.12.2019 г. до окончателното издължаване. О. А да му заплати сторените по делото съдебноделоводни разноски.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 23.02.2016 г. между Р. П., в качеството й на кредитополучател, и “УниК. К. Ф“ ЕАД, в качеството му на кредитор, е сключен договор за потребителки кредит за сумата от 50 000 лева, преведена по сметка на кредитополучателя същия ден. Дългът по кредита следвало да бъде погасен чрез 72 месечни анюитетни вноски. Обшият размер на възнаградителната лихва за кредитора бил уговорен на 11 533,04 лв, а ГПР по кредита – 8,71 %. Не се спори, че договорът и Общите условия на кредитиращото дружество са подписани от страните по делото. Вземането на банката към кредитополучателя е цедирано на ищеца “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Цесионерът е изпратил по пощата и чрез ЧСИ уведомления до главния длъжник и поръчителя на посочените по договора техни адреси. На 12.12.2019 г. Агенцията е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Образувано е ч. гр. д. № 883/2019 на РС – Русе. Издадена е заповед за изпълнение за следните суми: 18 200,05 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното издължаване; 3106,82 лв. – обезщетение за забава за периода 19.05.2017 г. – 12.02.2019 г.; 426,15 лв. – държавна такса; 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение; Заповедта е връчена на длъжниците при условията на чл. 47, ал. 5, на заявителя е указано да предяви иск за установяване на вземането си.

Съдът приел, че договорът за протребителски кредит нарушава няколко разпоредби от ЗПК (ЗАКОН ЗЗД ПОТРЕБИТЕЛСКИЯ КРЕДИТ) – относно изискването по чл. 10, ал. 1 договорът да е отпечатан с шрифт не по-малък от 12; относно изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 за посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите; неяснотата относно включените в ГПР компоненти, което от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин. Направил извод, че договорът е недействителен по силата на чл. 22 ЗПК. Потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, на осн. чл. 23 ЗПК.

Съдът установил, че Т. Й. М. подписал договора в качеството на поръчител и също подписал Общите условия. Съгласно чл. 13 от същите, поръчителят поема задължение към дружеството да бъде солидарно отговорен за изпълнението на всички настоящи и бъдещи, условни и безусловни задължения на кредитополучателя, които възникват по силата на Общите условия. Въззивната инстанция приела за неоснователни възраженията на ищеца, че не е валиден договор за поръчителство, а задължението на Т. М. произтичало направо от договора за потребителски кредит, като имал качеството на съдлъжник с Р. П.. Съдът изложил съображения, че съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД поръчителство може да съществува само за действително задължение и щом договорът за потребителски кредит е недействителен, то същият не може да породи действително задължение, за което отговорност да носи поръчителя. Сама по себе си недействителността на договора за потребителски кредит не влече след себе си недействителност и на договора за поръчителство, но последното не би могло д породи своето действие, защото е налице необходимо условие задължението, за което се поръчителства, да е действително. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда една своеобразна санкция по отношение на търговеца, който е действал недобросъвестно, който не е положил грижата на добрия търговец и е нарушил правата на потребителя, гарантирани в специален закон. Като пряка последица от недействителността на договора, задължението на поръчителя не би могло да възникне.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с въпроса дали обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен на основание чл. 22 ЗПК и прилагане на разпоредбите на чл. 23 ЗПК, при наличието на поръчителство по недействителния договор, поръчителят остава ли задължен солидарно с кредитополучателя за чистата стойност на кредита.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, доколкото питането по същество е свързано с тълкуването на чл. 138, ал. 2 ЗЗД, а то е еднозначно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд; не се твърдят причини за осъвременяване или промяна на съдебната практика, а и настоящият съдебен състав не намира подобно основание. Вземането на банката по чл. 23 ЗПК не е в изпълнение на договора, който е обезпечен от поръчителя, а е на плоскостта на неоснователното обогатяване - връщане на даденото при липса на основание (аналогичен на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД). Няма никакво съмнение в съдебната практика, а и сам касаторът не поддържа нещо различно, че съгласно чл. 22 ЗПК целият договор е признат за нищожен, а не негови отделни клаузи, имащи за предмет лихвите и таксите. Задължението по чл. 23 ЗПК е за реституиране на даденото по едно недействително правоотношение и няма как да бъде обезпечено чрез договорно поръчителство по самия договор – това изрично е запретено от чл. 138, ал. 2 ЗЗД, а и нещо различно не е уредено в ЗПК. По същия начин по всеки друг нищожен договор страните се дължат връщане на даденото по него и задължението по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (в общата хипотеза) не е обезпечено от поръчителя на недействителния договор. Няма как и да е другояче - изискуемостта, забавата, погасителните срокове са различни в хипотезите на изпълнение по договорно правоотношение и при неоснователно обогатяване. Поръчителството обезпечава чуждо задължение, има акцесорен характер, произхожда от факта, че предметът на поръчителството е идентичен с предмета на главния дълг и е функция на друго главно правоотношение, макар, че може да се поръчителства за по-малко и при по-леки условия от главния дълг. По правило поръчителят се задължава да изпълни главния дълг, ако длъжникът не го изпълни, т. е. съществуването на главната сделка е предпоставка и за съществуването на поръчителството. Поръчителят обаче не отговаря за главното задължение, ако кредиторът не е предявил иска си срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа; отговорността му остава само, когато е дал изрично съгласие за това. Нормата на чл. 23 от ЗПК е проявление на водещия в облигационното право принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване и на практика урежда извъндоговорно основание за връщане на главницата; проявление е на общата норма на чл. 34 от ЗЗД, че когато един договор бъде обявен за недействителен, всеки е длъжен да върне на другата страна, това което реално е получил по него.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Ответникът по касационната жалба Т. Й. М. е представляван от назначения му от първостепенния съд особен представител адв. В. Р., която е изготвила отговор по касационната жалба с подробни и аргументирани съображения относно допускането на жалбата до касационно обжалване, както и основателността на самата жалба. На нея следва да бъде определено възнаграждение, което съдът, предвид извършената работа, фактическата и правна сложност на делото, определя в размер на 380 лв., което да бъде платено от касатора.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 260050/30.10.2020 г., постановено от Русенски окръжен съд по въззивно търг. д. № 336/2020 г.

ОСЪЖДА “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да заплати на адвокат В. Р., [населено място], [улица], в качеството й на особен представител на Т. Й. М., сумата в размер на 380 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред Върховен касационен съд, на осн. чл. 47, ал. 6 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: