Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на Министерството на вътрешните работи срещу въззивно решение № 12538/22.12.2020. по в. гр. д. № 1690/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, ХII с-в, с което е потвърдено решение № 8562/13.12.2019 г. по гр. д. № 16654/2017 г. на Софийски градски съд, I ГО, 13-ти състав, с което Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на Б. Й. А. на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на неправомерно използване на специални разузнавателни средства за срок от 60 дни, считано от 28.09.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.12.2017г. до окончателното изплащане на сумата.

В жалбата се поддържа, че в случая не е налице пасивна материалноправна и процесуална легитимация на МВР по предявения от А. иск, тъй като към датата на образуване на делото Главна дирекция „Борба с организираната престъпност”, по искане на която незаконосъобразно са използвани СРС, е била самостоятелно юридическо лице по силата на чл. 38, т. 2, вр. чл. 37 ЗМВР, поради което тя била надлежен ответник по иска чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ. Оспорва се и изводът на въззивния съд, че използваните срещу ищеца СРС са били незаконни, както и че прилагането им е причинило вреди. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите относно пасивната легитимация по иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ; откъде произтича правото на Националното бюро по контрол на специалните разузнавателни средства, в качеството му на орган на изпълнителната власт, да осъществява контрол върху акта на правораздавателния орган (съдебно разрешение за използване на СРС), който не подлежи нито на съдебна, нито на каквато и да е друга проверка за законосъбразност; имал ли е право председателят на Софийски окръжен съд да се произнесе по подаденото към него искане, съобразно приложимата към онзи момент норма на чл. 15 ЗСРС.

В срока за отговор насрещната страна Б. Й. А. възразява срещу допускането на касационно обжалване и излага становище за неоснователност на касационната жалба по същество.

Настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО, счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото по въпроса за процесуаалната легитимация на ответника по делото не се установява „вероятна недопустимост“ на въззивното решение, а въпросът за правомощията на НБКСРС и въпросът за подсъдността на искането за издаване на разрешение за използване на СРС, не обуславят изхода на спора по делото.

Съгласно практиката на ВКС надлежно легитимиран като процесуален субституент на държавата по иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ е органът, поискал разрешение за използване на специални разузнавателни средства, когато разрешението е издадено (решение № 203 от 27.02.2019 г. по гр. д. №5061/2017 г., III г. о.). При условие, че органът поискал разрешението е престанал да съществува като юридическо лице, процесуално легитимиран да участва в производството е неговият правоприемник. В случая искането за разрешаване на СРС е направено на 28.09.2011г. от директора на ГДБОП. Тази дирекция обаче е закрита като юридическо лице през 2013г. и неин правоприемник е МВР по силата на пар.14 ЗДАНС (ПРЗ към ЗИД - ДВ бр. 52/13г.) и пар. 94 ЗДАНС (ПРЗ към ЗИД - ДВ бр.14/15г.). Доводът на касатора, че надлежен ответник е сега действащата ГДБОП, е неоснователен, защото ЗМВР не урежда правоприемство между закритата ГДБОП (през 2013г.) и сега действащата ГДБОП (създадена през 2015г.).

Съгласно практиката на ВКС, използваните СРС са незаконни дори когато разрешението е издадено надлежно - по законов ред, но обвинението е било неоснователно (решение №166/18г. на ІV ГО), защото са били нарушени основни права и свободи на гражданите. В случая е безспорно, че срещу ищеца са били използвани неоснователно СРС - нито има повдигнато обвинение за извършено престъпление, нито има постановена осъдителна присъда. Следователно незаконно са били ограничени и нарушени, чрез използването на процесуална принуда, основни конституционни права на ищеца. Когато се установи, че неоснователно ползвани СРС са с ненадлежно разрешение - това би имало значение за размера на отговорността за причинените неимуществени вреди (решение №166/18г. на ІV ГО).

Решението на въззивния съд съответства на практиката на ВКС, а въпросът за правомощията на НБКСРС и въпросът за подсъдността на искането за издаване на разрешение за използване на СРС, не обуславят изхода на спора по делото. Актовете на Националното бюро за контрол на специални разузнавателни средства, с които се констатира неправомерно използване на специални разузнавателни средства, не обвързват съда, защото правните изводи, резултат от тълкуване и прилагане на закона, са правомощие на съда (решение № 166/18г. на ІV ГО).

Не е релевантен за производството по чл. 2, ал.1, т.7 ЗОДОВ и въпросът за нарушената подсъдност при издаване на разрешението за ползване на СРС, защото държавата не отговаря по ЗОДОВ за формираното вътрешно убеждение на съдията (решение №166/18г. на ІV ГО и решение №203/19г. на ІІІ ГО).

Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, посочени от касатора. Липсва хипотезата на „вероятна недопустимост“ по чл. 280, ал.2 ГПК, и липсва общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. р. №1/10г. на ОСГТК.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 12538/22.12.2020. по в. гр. д. № 1690/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, ХII с-в.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: