Р Е Ш Е Н И Е
№ 12
гр.София, 11.02.2022 г.
Върховният касационен съд на Р. Б.
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и четвърти януари две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Ерик Василев
при секретаря К. П. и прокурора
като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 2032/ 2021 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 60716/ 29.10.2021 г., постановено по настоящето дело, по жалба на С. Г. Б. e допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 260159 от 24.09.2020 г. по гр. д.№ 10185/ 2019 г., поправено с решение по същото дело № 261487/ 05.03.2021 г. и изменено в частта за разноските с определение по същото дело № 264378/ 05.03.2021 г., с което по предявени искове от С. Г. Б. против „У. Б. АД, гр.София, е прогласена отчасти нищожността на част от съдържанието на клаузата на т.11.1.3. от раздел II. Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит, сключен на 27.12.2007 г., по отношение на думите „освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 (един) процент.“, като неравноправна на основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.143 ЗЗП, отхвърлен е искът за прогласяване на нищожността на клаузата в цялост, изцяло е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против „У. Б. АД, гр.София, иск, квалифициран по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, за плащане на сумата 4 350 евро, представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва по договор за кредит, № TR 70990725, сключен на 27.12.2007 г., за периода от 27.01.2008 г. до 27.05.2013 г., отказано е произнасяне по същество по претенция за заплащане на законна мораторна лихва върху главницата от 4 350 евро от 11.02.2013 г. до окончателното й изплащане и С. Г. Б. е осъдена да заплати на „У. Б. АД 2 300 лв разноски в първоинстанционното производство и 1 898,28 лв разноски във въззивното производство.
Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да изгради собствени изводи по съществото на спора, като даде отговор в мотивите на акта си на всички доводи и възражения на страните, а не да извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд; и за задължението на въззивния съд при извършване на тълкуване на договор, предмет на правен спор, да съобрази критериите по чл.20 ЗЗД при установяване на действителната воля на страните по договора, без да променя формираната при сключването му воля на договарящите и като отчете обстоятелствата при сключването и поведението на страните.
По първия въпрос е налице трайно установена практика, според която въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои - за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните /срв. решение № 60134/ 08.11.2021 г. по гр. д.№ 1062/ 2021 г., І г. о. и цитираните в него други актове по същия въпрос/. Въззивната инстанция, въпреки ограничението по чл. 269 ГПК, остава съд по съществото на материалноправния спор, поради което, след самостоятелен анализ, следва да направи собствени фактически и правни изводи, в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му /решение № 270/ 19.02.2015 г. по гр. д.N 7175/ 2014 г., ІV г. о./. Въззивният съд не е контролно - отменителна инстанция, която извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд.
По втория въпрос също е налице трайно установена практика /срв. решение № 46/ 07.03.2018 г. по гр. д.№ 2489/ 2017 г., ІV г. о. и цитираните в него/, според която при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните.
С оглед този отговор на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, въззивното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Въззивният съд не е изложил надлежни мотиви по спора, а е разглеждал законосъобразността на изводите на първата инстанция и не е подложил на тълкуване договора, по чието изпълнение страните спорят, при изискуемия от съдебната практика стандарт. С оглед на това въззивното решение следва да бъде отменено, а спорът - да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция, тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия (арг. чл.293 ал.3 ГПК).
От фактическа страна по делото е установено, че на 27.12.2007 г. между „У. Б. АД, гр.София, наричано за краткост кредитор, и С. Г. Б., наричана кредитополучател, бил сключен договор за банков кредит № TR 70990725. С договора кредиторът се задължил да предостави на кредитополучателя банков кредит в размер на 28 000 евро за закупуване на недвижим имот. В чл.4 било посочено как се определя годишният лихвен процент за съответния период на олихвяване - по редовен дълг т.11.1.3. – за кредити, изплащани чрез анюитетни /равни всеки месец/ погасителни вноски, за период от 27.01.2008 г. до 27.12.2037 г. с погасителен план при 1М E. 4,809% и надбавка 1,141% или годишен лихвен процент 6,55%. В раздел ІІ от договора /озаглавен „Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит № TR 70990725 от 27.12.2007 г.“/, т.11.1, било предвидено, че кредитополучателят заплаща на кредитора лихви, изчислявани при годишна база – 360/360 дни за кредити, издължавани чрез анюитетни погасителни вноски, като дългът по заемната сметка се олихвявал с годишен лихвен процент, формиран от базисен лихвен процент плюс надбавка, определени в размер по т.4 за съответния период на олихвяване. В т.11.1.1 било предвидено, че приложимият към съответния период на олихвяване от действието на този договор базисен лихвен процент за различните валути се определя от Управителния съвет на банката или оторизиран от него орган и/или лица въз основа на конкретно посочения индекс, установен в т. 10.3. и т. 10.4. от условията на банката по кредити на физически лица, неразделна част от този договор. Съгласно т.11.1.2. с промяната на действащия към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент от Управителния съвет на банката или оторизиран от него орган и/или лица, лихвените условия по раздел I, т.4.1. до 4.5. от договора се считали автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които били задължителни за страните по договора. А в т.11.1.3. било предвидено, че при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец, включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната анюитетна вноска/, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя, освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най – малко с един пункт. Кредитополучателят давал съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1а., определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключване на договора или от размера, формиран след промяна по реда на настоящата точка. Кредиторът следвало да уведоми кредитополучателя в едноседмичен срок на адреса за кореспонденция, посочен в искането за отпускане на кредит и/или по реда, установен в Условията по кредити на физически лица.
В чл.10 от Условия по ипотечни кредити на физически лица на „У. Б. АД било предвидено, че кредитополучателят заплаща във връзка със сключения договор за кредит и ползването на кредита разходи, включително лихви, такси и комисионни, или други разходи. Конкретният размер на дължимите лихви и комисионни се определял и издължавал в размера и при условията, уговорени в договора за кредит и приложимите от банката към датата на начисляването и изискуемостта им лихвени условия. Съгласно чл.10.3. за базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилагал утвърденият от Управителния съвет на банката или оторизиран от него да го определи орган и/или служители на банката лихвен процент за кредити в съответната валута, като за кредити в евро това е едномесечният EURIBOR – равен на индекса, закръглен до третия десетичен знак, публикуван на страница „EURIBOR” в 11.00 часа централноевропейско време два работни дни преди първия работен ден от всеки месец. При кредити, изплащани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент за съответния лихвен период се фиксирал в размер към датата на договора за кредит и оставал такъв до нарастване с +/- 1,00 %, съответно до поредна аналогична промяна спрямо предходно извършената.
С протокол № 38/ 14.10.2008 г. Управителният съвет на „У. Б. АД взел решение цената на всеки банков кредит да се определя като сбор от променлив базов лихвен процент, формиран от приложимия към периода на олихвяването договорен лихвен индекс или друг договорен лихвен индекс и премия, определяна по размер от нула базови пункта до плюс 200 базови пункта според стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари, към който базов лихвен процент да се прибавя фиксирана договорена надбавка. С Протокол № 40/ 22.10.2008 г. било взето решение за увеличение със 100 базисни пункта на прилаганите лихвени проценти по всички кредити на физически лица, отпуснати с договори, в които съществува клауза, даваща право на такова увеличение. С Протокол № 14/ 01.04.2009 г. било взето решение за повишаване на премията, като компонент на базовия лихвен процент по кредитите на физически лица и за замразяване на нивата на индексите, считано от същата дата. С Протокол № 25/05.06.2009 г. било взето решение за повишаване на премията като компонент на базовия лихвен процент по кредитите на физически лица в лева със 100 базисни пункта, считано от юни 2009 г.
От заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, приети по делото, е видно, че по време на действието на договора банката едностранно е изменяла размера на базисния лихвен процент, а ищцата е плащала редовно анюитетите по кредита съгласно погасителен план и измененията на годишния лихвен процент. Последният бил формиран на база едномесечния EURIBOR + премия + надбавка от 1,741 процента. Премията била включена в размера на базовия лихвен процент от 28.11.2008 г., като размерът й в последствие бил завишаван в периода 02.04.2009 г. - 01.08.2012 г. до 3 и 4 процента. Дължимите лихви за периода от 27.01.2008 г. до 27.05.2013 г. били в размер 4 522,92 евро, а ищцата платила 8 883,79 евро, или разлика от 4 360,87 евро. От момента на подписване на договора за кредит стойностите на едномесечния EURIBOR до 27.05.2013 г. следвали тенденции на понижаване. Лихвеният процент по кредита не бил променян от банката при всяка промяна на 1 – месечния EURIBOR. За период 28.11.2008 г. до 26.02.2013 г. той бил формиран с включване на непосочена в договора и общите условия премия, което води до увеличаване на кредита с 25,3 процента. Базовият лихвен процент по договора бил определян от органите на банката при липса на записана в договорите или общите условия формула или публично обявена информация относно конкретните фактори и как те се отразяват върху вземане на съответното конкретно решение за изменение на процента.
От свидетелските показания е видно, че ищцата не била запозната с отделните клаузи на договора до дена на подписването му. Тя имала възражения и несъгласия по някои от тях, но банковият служител заявил, че бланката не подлежи на договаряне и че ако не бъде подписана кредитът няма да бъде отпуснат.
При тези фактически установявания предявените искове са основателни.
Клаузата на т.11.1.3. има следното съдържание:
При кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец, включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната анюитетна вноска/, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя, освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най – малко с един пункт. Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1а., определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключване на договора или от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка. Кредиторът уведомява кредитополучателя в едноседмичен срок на адреса за кореспонденция, посочен в искането за отпускане на кредит и/или по реда, установен в Условията по кредити на физически лица.
Ищцата претендира не пълната нищожност на клаузата, като неравноправно уговорена в потребителски договор, а частична такава, досежно следните условия: че годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя, освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най – малко с един пункт /в изр. 1/; … определен съгласно предходната точка …. без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключване на договора или от размера, формиран след промяна по реда на настоящата точка /в изр.2/; … и/или по реда, установен в Условията по кредити на физически лица /в изр.3/.
Клаузата на т.11.1.3 от договора за кредит не е индивидуално уговорена между кредитора и кредитополучателя. Тя е била изготвена предварително и ищцата не е имала възможност да влияе върху съдържанието й /чл.146 ал.2 ЗЗП/. С нея се осигурява възможност за увеличаване на годишния лихвен процент само при неговото увеличаване с повече от един пункт. Не е предвидена възможност при промяна на пазарните условия, водещи до понижаване на базисния лихвен процент, лихвата да бъде намалена. Целият риск от промяна на пазарните условия е възложен върху потребителя, а банката не е поела никакъв риск. Това поставя кредитополучателят в неравнопоставено положение спрямо банката, уговорката е в негова вреда като потребител и води до съществено неравновесие в отношенията между страните. Нищожността й следва да бъде обявена само в частите, в които това е поискано, на основание чл.146 ал.1 ЗЗП.
Неоснователно ответникът поддържа, че ищцата не е доказала, че клаузата не е индивидуално уговорена. Ищцата не носи доказателствена тежест за твърдяния от нея отрицателен факт, обратно, съгласно изричната разпоредба на чл.146 ал.4 ЗЗП търговецът носи тежестта да докаже положителния факт, че спорната клауза е индивидуално договорена. Доказателства за осъществяване на такъв факт по делото няма.
Неоснователни са доводите на ответника, че клаузата не подлежи на преценка за неравноправност на основание чл.145 ал.2 ЗЗП, тъй като касае основания предмет на договора. Това би било валидно само ако тази клауза е ясно и разбираемо формулирана, т. е. за средно информирания и образован потребител да е било възможно да осъзнае последиците от приложението й. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици /решение № 231/ 06.03.2018 г. по т. д.№ 875/ 2017 г., I т. о./. В случая клаузата на т.11.1.3 не отговаря на тези изисквания, тъй като едновременно постулира непроменливост на лихвата, дава право на банката едностранно да я увеличава въз основа на неясни за потребителя критерии, не дава възможност лихвата да бъде намалена и възлага целия риск от промяната в тежест на кредитополучателя. Затова тя подлежи на преценка като неравноправна. Решението по т. д.2481/ 2017 г., ВКС, ІІ т. о., на което ответникът се позовава, не дава различно разрешение. То приема, че произтичащата от чл.146 ал.1 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от базов лихвен процент с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка. Въпрос на всеки отделен договор обаче е дали възнаграждението на кредитора е уговорено във фиксиран или в променлив базов лихвен процент.
Неоснователно също така ответникът поддържа, че не е налице нито една от изрично изброените хипотези по чл.143 ал.2 ЗЗП за обявяване на клаузата за нищожна. Неравноправността на клаузата следва от чл.143 ал.1 ЗЗП.
Неоснователно ответникът поддържа, че страните по договора са уговорили в т.4.1 фиксиран лихвен процент. Този му довод е в противоречие с останалите му твърдения в хода на производството, че въпросният процент е минимален, а не фиксиран. Не съответства на довода и поведението на банката в хода на изпълнението на договора. Ако лихвеният процент е бил уговорен като фиксиран, то остава неясно защо нееднократно управителният съвет на банката е вземал решение за повишаване на премията като компонент на базовия лихвен процент по кредитите на физически лица в лева. Това поведение съвсем ясно показва, че банката е разбирала значението на понижаващия се E. за размера на лихвите, които физическите лица – страни по договори за банков кредит й дължат. За да не понижи тези лихви, органите на банката са ги задържали на високо ниво въз основа на непредвидени в него механизми – чрез „повишаване на премията като компонент на базовия лихвен процент“. Понятието „премия“ като компонент на базовия лихвен процент не е разписано в договора, ищцата не се е съгласявала с подобен механизъм, поради което действията на банката са неправомерни. Те, освен че са в разрез с разпоредбата на чл.20а ЗЗД, са показателни по отношение на това какъв годишен лихвен процент страните са имали предвид при сключване на договора. Уговорения годишен лихвен процент е двукомпонентен и се състои от променлива /1М E., 4,809 % към датата на сключване на договора/ и константа /надбавка – 1.741 %/. За никаква премия няма указания в договора и следователно дължимата лихва е следвало да бъде променяна съгласно измененията на E.. Обстоятелството, че е съставен погасителен план за 360 месеца не е доказателство за фиксиране на лихвения процент. Такъв план се съставя при всеки договор за кредит, изплащан на анюитети, без това да е било пречка в банковата практика впоследствие дължимите лихви да се увеличават едностранно, като кредитополучателите само са уведомявани за това с изготвяне на нов погасителен план. В конкретния случай в самия погасителен план, който е неразделна част от договора между страните, се съдържа следната уговорка: „Представеният погасителен план е примерен и е изготвен при лихвен процент, действащ към датата на изготвянето му, формиран като базисен лихвен процент /лихвен индекс/, завишен с надбавка. Лихвеният процент се променя/остава постоянен в зависимост от избрания от клиента план за погасяване при условия, предвидени в договора за кредит. “. Подчертаването, че планът е примерен, опровергава довода за уговорен фиксиран лихвен процент.
Неоснователен е и доводът, че наличието на съгласие за уговаряне на „минимален“ лихвен процент следвало и от клаузата на т.10.5 от Общите условия на банката. Тази клауза също изрично предвижда „фиксиран“, а не минимален лихвен процент. Разликата между двете понятия е съществена – едното е константа, а другото – променлива, макар само в посока увеличение. Или е уговорено едното, или другото, не е възможно страните да се съгласили за двете едновременно. Но аргументът е неоснователен и по същество, защото клаузите в договора, които се различават от общите условия, имат приоритет /чл.298 ал.3 ТЗ/ и се прилага уговореното в договора, а не общите условия.
С оглед изложеното основателен е и искът по чл.55 ЗЗД. Предвид недействителността на клаузата, фиксираща лихвения процент освен в случай на увеличаването на EURIBOR с повече от 1 пункт, за ответника не е съществувало валидно правно основание да получи плащане на лихви в повече от дължимите според курса на месечния EURIBOR. Тези суми са платени при начална липса на основание и подлежат на връщане от ответника на ищцата. Установи се от заключението на вещото лице по повторната експертиза, че дължимите лихви за периода от 27.01.2008 г. - 27.05.2013 г. са в размер 4 522,92 евро. Платените от ищцата суми за лихви за същия период са в размер на 8 883,79 евро, като разликата между платената сума за лихви и дължимата сума за лихви е 4 360,87 евро. Ищцата обаче е претендирала 4 350 евро и с оглед принципа на диспозитивното начало само толкова може да й бъде присъдено.
Неоснователно е възражението на ответника за погасяване на вземанията по давност. Те са с източник неоснователно обогатяване и срокът за погасяването им е 5 години. Изискуемостта е от момента на даването, оттогава тече и давностния срок /ППВС № 1/ 1979 г./. Исковата молба е постъпила в съда на 18.06.2013 г. и давността по исковете за връщане на недължимо платени суми за лихви би текла само ако има надвзети суми до 17.06.2008 г. Съгласно заключението на вещото лице по повторната експертиза обаче, до 27.12.2008 г. по договора няма надвзети суми за лихви, цялата надвзета сума от 4 360,87 евро е след тази дата. Искът е предявен в рамките на давностния срок, исковата молба прекъсва и спира течението на давността, поради което възражението за изтекла давност е неоснователно.
Неправилно е и допълнителното решение на въззивния съд, с което отказва да присъди законната лихва от датата на исковата молба. Тя е претендирана надлежно и няма основание това искане да не бъде уважено.
С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде отменено изцяло и спорът да се реши съобразно изводите на настоящата инстанция, като на ищцата бъдат присъдени направените в производството разноски.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Софийски градски съд № 260159 от 24.09.2020 г. по гр. д.№ 10185/ 2019 г., поправено с решение по същото дело № 261487/ 05.03.2021 г. и изменено в частта за разноските с определение по същото дело № 264378/ 05.03.2021 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗЗД УСТАНОВЕНО по предявения от С. Г. Б. против „У. Б. АД, гр.София, иск, че клаузата на т.11.1.3 от договор за банков кредит № TR 70990725/ 28.12.2007 г., сключен между „У. Б. АД, гр.София, и С. Г. Б., е нищожна досежно следните условия: годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя, освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най – малко с един пункт /в изр.1/; … определен съгласно предходната точка …. без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключване на договора или от размера, формиран след промяна по реда на настоящата точка /в изр.2/; … и/или по реда, установен в Условията по кредити на физически лица /в изр.3/, на основание чл.146 ал.1 ЗЗП.
ОСЪЖДА „У. Б. АД, гр.София, пл. „С. Н. № 7, ЕИК 831919536, да заплати на С. Г. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], 4 350 /четири хиляди триста и петдесет/ евро - платена без основание сума за възнаградителна лихва по договор за кредит № TR 70990725/ 27.12.2007 г., законната лихва върху тази сума от 18.06.2013 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 8 146,94 лв (осем хиляди сто четиридесет и шест лева, деветдесет и четири стотинки) разноски за производството във всички инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: