- 14 -
РЕШЕНИЕ
№ 329
гр. София, 17.06.2025 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 29.01.2025 (двадесет и девети януари две хиляди двадесет и пета) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Николай И.
при участието на секретаря Д. А. като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 4565 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15 697/05.07.2023 година, подадена от ЗД „Б. И.“ АД [населено място], срещу решение № 810/13.06.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, седми състав, постановено по гр. д. № 21/2023 година.
С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 111/27.10.2022 година на Окръжен съд София, І-ви първоинстанционен състав, постановено по т. д. № 106/2021 година в частта му, с която ЗД „Б. И.“ АД [населено място] е осъдено, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 497 от КЗ, да заплати на И. А. А. сумата от 20 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него, вследствие на реализирано на 19.03.2020 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 02.03.2021 година до окончателното плащане.
В подадената от ЗД „Б. И.“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от И. А. А. срещу „Б. И.“ АД [населено място] искове да бъдат отхвърлени.
Ответникът по подадената касационна жалба И. А. А. е подал отговор на същата с вх. № 20 337/12.09.2023 година, с който жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
ЗД „Б. И.“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 29.06.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 15 697/05.07.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 4009/13.09.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за значението на наличието на причинна връзка между действията на увреждащия и настъпилите вреди за осъществяване на непозволено увреждане, като основание за търсене на отговорност на застрахования водач за риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите, а оттам и за възможността за ангажиране на функционалната отговорност на застрахователя по този застрахователен риск, а също така и за това налице ли е такова непозволено увреждане, когато се касае до „случайно деяние“ по смисъла на чл. 15 от НК.
По така поставените въпроси съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира следното:
Съгласно чл. 429, ал. 1 от КЗ с договора за застраховка „гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие, както и може да се задължи да покрие в същите рамки отговорността на застрахования за неизпълнение на негово договорно задължение. Затова тази застраховка няма за предмет конкретно имуществено или неимуществено благо, както е при останалите имуществени и лични застраховки. При нея покритият от застрахователният риск се състои в опасността да се осъществят факти, които да доведат до възникване на отговорността на застрахования за вреди причинени на трети лица, различни от него и застрахователя. След реализирането на този риск застрахователят заплаща на увреденото лице обезщетение за претърпените вреди до размера на застрахователната сума като по този начин осигурява защита на застрахования срещу риска да отговаря за възникналото имуществено задължение с цялото си имущество, а от друга страна гарантира получаването на обезщетение от увреденото лице дори и в случаите, когато застрахования не разполага с достатъчно имущество за това.
Поради това, че управлението на моторни превозни е дейност представляваща източник на повишена опасност, законодателят изисква собствениците на такива средства са имат задължителна застраховка „гражданска отговорност“ по всяко време. Обектът на тази задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите е определен в чл. 477, ал. 1 от КЗ, като от него следва, че застрахователното събитие при нея е възникването на отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства. Тази отговорност, както и при общата застраховка „гражданска отговорност“ възниква в момента, в който бъдат осъществени всички правно релевантни факти, които са предвидени като основание за възникване на отговорността и от който увредените лица имат правото да претендират обезщетение както за претърпените от тях вреди-вече настъпили и бъдещи такива.
От посоченото следва, че да възникне отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“, включително и по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите трябва да е възникнала отговорност на застрахования за причинени от него на трето лице вреди и за последното да е възникнало вземане за обезщетение за вредите по отношение на застрахования. Това тълкуване не се различава от даденото в т. 9 от ППВС № 7/1977 година от 04.10.1978 година такова което определя като обект на застраховката „гражданска отговорност“-задължителна и договорна-имуществото на застрахования срещу искове и принудително изпълнение, което трети лица могат да насочат срещу него за реализиране на своите вземания и права. За да бъдат предявени такива искове или да се предприеме принудително изпълнение срещу имуществото на застрахования третите лица, предприели тези действия, трябва да имат вземания срещу застрахованото лице, т. е. за него да е възникнала отговорността той да обезщети причинените от него вреди, което следва и от посоченото в т. 8 от Постановлението, че заплащането на застрахователната сума, при тази застраховка, има обезщетителен характер. Предвид на това отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ изисква възникнала отговорност на застрахования към трети лица за причинени от него на трети лица имуществени или неимуществени вреди като тази отговорност може да възникне както на деликтно-чл. 429, ал. 1, т. 1 от КЗ, така и на договорно основание-чл. 429, ал. 1, т. 2 от КЗ. В случаите на задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите отговорността на застрахования спрямо третите лица възниква на деликтно основание. Затова, независимо дали се касае до отговорност за непозволено увреждане на физическо лице-чл. 45 от ЗЗД или такава на юридическо лице-чл. 49 от ЗЗД, трябва да са се осъществили всички елементи от състава на деликта, така както са посочени в първата от цитираните разпоредби. Част от тези елементи са противоправното действие или бездействие на делинквента (застрахования) и причинени на трето лице вреди (имуществени и/или неимуществени). Сами по себе си тези елементи не са достатъчни за да възникне отговорност за обезщетение на вредите, а за това е необходимо да съществува и причинна връзка между тези вреди и действието или бездействието на делинквента, което изрично е посочено в т. 2 от ППВС № 7/1959. Такава връзка е налице, ако след мисленото премахване на поведението на делинквента от цялата съвкупност от факти, предшестващи настъпването на вредите, се установи че същите не биха настъпили, ако не беше извършено противоправното действие, а в случай на бездействие, ако беше извършено изискуемото се действие. В този случай действието или бездействието на делинквента обуславя настъпването на вредите и е необходимо условие за това. Обратно, ако и след това премахване на действието или бездействието на делинквента вредите биха настъпили и без него причинна връзка не е налице.
Наред с това причинната връзка е налице и тогава, когато вредите закономерно следват от поведението на делинквента.
Горепосочените три елемента на увреждането не се презумират, а следва да бъдат доказани от третото увредено лице, при условията на главно и пълно доказване. Що се касае до четвъртия от елементите на непозволеното увреждане, а именно вината, той се предполага по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. Касае се до оборима презумпция, която подлежи на оборване от застрахования.
Дори и да са причинени вреди на трето лице делинквента (застрахованият), съответно неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност“, няма да носят отговорност спрямо увреденото лице в случаите, когато вредите са причинени вследствие на неизбежна отбрана (чл. 46, ал. 1 от ЗЗД) или крайна необходимост. В последния случай задължението по чл. 46, ал. 2 от ЗЗД за обезщетяване на вредите се възлага на лицето предизвикало състоянието на крайна необходимост или на лицето, чиито по-ценни блага са спасени-т. 2 от ППВС № 4/30.10.1975 година. Отговорност за причинените вреди не възниква и когато те са причинени от непреодолима сила-събитие от извънреден характер, което е непреодолимо по естеството си, макар и хипотетично да е могло да се предвиди или пък в резултат на случайно събитие-обективно обстоятелство или невиновно действие на трето лице, което застрахованият не може да предвиди, а поради това и да предприеме мерки за предотвратяване или ограничаване на последиците от него, от което пък следва и неговата непредотвратимост. Случайното събитие не е равнозначно на случайното деяние по смисъла на чл. 15 от НК, съгласно който не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици от същото. С последната разпоредба обаче се изключва вината като елемент на непозволеното увреждане, поради което и в този случай застрахованият няма да носи отговорност за причинените вреди.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно по следните съображения:
Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения за това, че в първата инстанция била изслушана съдебноавтотехническа експертиза, която се кредитирала от въззивната инстанция като обективна и компетентна. От същата се установявало, че на 19.03.2020 година, към 18.30 часа, в зоната на населено място [населено място], [община], по [улица], в посока от [населено място], към [населено място] се бил движил мотоциклет „К.“ с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от И. А. А., със скорост около 115.00 км/ч. Асфалтовото покритие, към този момент било сухо, времето било ясно, а видимостта нормална. Мотоциклетът приближавал към „Т” образно кръстовище, регулирано с пътни знаци, при което от дясната му страна се намирала [улица], пред кръстовището по която се намирал пътен знак „Б2“-„Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство“. Платното за движение по [улица]било двупосочно, с по една лента за движение в двете посоки, като дясната, по отношение посоката на движение на мотоциклета била с широчина 5.10 метра, а лявата-5.20 метра, отделени една от друга посредством единична прекъсната линия „M3“. В същото време и условия на движение, от [улица]излизал лек автомобил „П. 306“ с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от П. Д. Р., който навлязъл в платното за движение по [улица]и се насочил в посока към [населено място], като разположил автомобила си в дясната лента за движение в тази посока.
В момента, в който лекият автомобил приключвал маневрата за ляв завой, в лявата му габаритна част, с предната си гума се ударил мотоциклет „К.“. От удара мотоциклетистът изгубил контрол над управлението на мотоциклета, отделил се от него и се установил около лявата част на лекия автомобил, който се установил на място. Мотоциклетът паднал на лявата си страна и продължил движението си плъзгайки се по асфалтовото покритие, като се установил в мястото, в което било описан в протокола за оглед на местопроизшествие. Скоростта на мотоциклет „К.“, модел “Н. 210Р“ с рег. № .... в момента на удара била 115.00 км/ч. Към момента на възникване на възможност за взаимна видимост двете моторни превозни средства отстоели на 217.00 метра. Към момента на навлизане на лекият автомобил в платното за движение по [улица], мотоциклетът бил на 145.00 метра от мястото на удара и на около 156.00 метра от лек автомобил „П.” (145 +11м.) Това показвало, че към момента на навлизане на лек автомобил „П.“ в платното за движение по [улица]съществувала директна видимост между двамата водачи. Причината за настъпването на ПТП следвало да се търси, според вещото лице в: 1.) субективните действия на водачът на мотоциклет „К.“ с рег. [рег. номер на МПС] -И. А. А., който при движение в зоната на пътнотранспортното произшествие, по пътно платно с двупосочно движение с две ленти за движение, бил навлязъл и се е движил в лентата за насрещно движение, като при възникване на опасност за движението не бил направил всичко възможно да намали скоростта или да спре и 2.) поведението на водача на лекия автомобил „П.“, който не бил осигурил предимство на движещия се мотоциклет, въпреки, че бил длъжен да го стори съобразно правилата за движение. Ето защо, деликт от застрахования при ЗД „Б. И.“ АД [населено място] водач на автомобил, бил осъществен, но при съществен принос и от увредения мотоциклетист.
Така или иначе, обаче, налице била основателност на иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ предвид заключението на вещото лице, прието в първата инстанция. Второ оплакване във въззивната жалба било относно приложението на чл. 52 от ЗЗД, т. е. дали обезщетението за болки и страдания било справедливо по смисъла на този законов текст. Трайната съдебна практика била категорична, че „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД не била абстрактно понятие, а се изпълвала със съдържание и смисъл при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхождало конкретно към случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следвало да се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приемал, че съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив. Такива факти и обстоятелства били например: а.) характерът и вида на уврежданията; б.) последиците им върху здравето на увредения/увредената, включително и в дългосрочен план; в.) интензитетът на болките и страданията, конкретно установими по всяко дело; г.) отражението на вредите върху ежедневието на ищеца/ищцата; д.) социалноикономическата обстановка в страната към датата на причиняване на деликта – като една отправна точка за присъждане на справедливо обезщетение и в обществен смисъл с оглед общата икономическа ситуация с държавата; е.) възрастта на пострадалия/пострадалата и т. н. Затова значение имали датата на застрахователното събитие-19.03.2020 година, както и действащите към този момент лимити на отговорност на застрахователите по КЗ; б.) възрастта на А. към датата на застрахователното събитие-на 22 години; в.) икономическата обстановка и конюнктура в страната през 2020 година; г.) брой, степен и характер на увредите, както и отразяването им върху бита на пострадалия, включително и в дългосрочен аспект; д.) общият лечебен и възстановителен период след пътнотранспортното произшествие и т. н. Установявало се от съдебномедицинската експертиза, приета в първата инстанция, че от произшествието А. бил получил обширно разкъсване на кожата в седалищната област и разкъсване на седалищната мускулатура вляво е оформянето на тъканен джоб в зоната е размери около 20.00 сантиметра, което увреждане било наложило оперативно лечение. Преценено по своята медикобиологична характеристика това увреждане било причинило на пострадалия трайно затруднение на движението на левия долен крайник за срок по-голям от 30 дни.
Освен това А. получил травматично разкъсване на ануса, което увреждане му било причинило постоянно разстройство на здравето неопасно за живота; множествени разкъсноконтузни рани в областта на тазовото дъно (перинеума); повърхностни рани в лявата половина на гърба е размери около 15.00-20.00 сантиметра на 0,50 сантиметра, т. е. мекотъканни увреждания. Отразената в окончателната диагноза фрактура на ос кокцигис (фрактура на опашната кост) не се потвърждавала с нищо в приложената по делото медицинска документация. В епикризата не било отразено на пострадалия да било правено рентгенографско изследване на костите на таза, чрез което единствено можело да бъде доказана такава фрактура. Следвало да се има предвид (съгласно заключението на вещото лице), че областта на тазовото дъно и ануса били богато инервирани и всички травми в тази област били изключително силно болезнени, като пострадалият бил изпитвал значителни болки и страдания за продължителен период от време повече от тридесет дни, като интензитетът на болката постепенно бил намалявал. Анатомичната локализация на травматичните увреждания, както и тяхната морфология добре отговаряли да били получени по механизма на конкретното пътнотранспортно произшествие.
По повод уврежданията пострадалият е бил подложен на оперативно лечение, като продължителността му, предвид тежестта на травмата била около тридесет дни. По делото в първата инстанция била разпитана свидетелката З. К. К., живееща на семейни начала с А. и тя била заявила, че на 19.03.2020 година той участвал в пътен инцидент с мотор. Той бил на мотора, но след това щетите били доста големи след този инцидент-и физическите, и психическите щети. За инцидента научила от сестра му, която пътувала с автомобила си, някъде около десет минути след него. Сестра му била видяла локви кръв по пътя и човека, който се бил обадил на линейката и нищо друго. Тя се била обадила по телефона на свидетелката и казала: „Нещо е станало с бати“. Казала, че ще кара зад линейката, някакъв човек казал, че карат И. към Спешно отделение-Б., но после станало ясно, че заради това, че бил тежък случай, щели да го карат към Окръжна болница-София. Лежал в болницата около десетина дни. Физическото му състояние било доста тежко-първо счупена опашна кост, ожулвания по целия гръб, от колата се било забило около 20.00 см желязо вътре в него и абсолютно целия анус отзад бил разкъсан. От докторите разбрала, че са му били направили нов анус, защото абсолютно всичко било разкъсано. Той станал доста по-затворен, като бил получил психически увреждания, а именно-леки паник атаки, не можел да спи много, както и от болката след изписването му, не можел да стои, бил постоянно по корем. Не можел да се храни добре, не можел да спи, не можел да ходи въобще до тоалетна, къпели го. За него се грижели свидетелката и майка му. Близо два месеца, А. не можел да ходи въобще, помагано му било за абсолютно всичко-от хранене до къпане, дори за ходене до тоалетна, след това било започнало леко раздвижване-да опитва да сяда повече, общо взето отнело четири-пет месеца, докато напълно се бил възстановил и да можел дори да се изкъпе.
След инцидента, не искал да се качва нито на коли, нито на мотори, имал и белези, и като цяло всичко много му се било отразило на самочувствието. Тези обстоятелства давали основание на въззивният съдебен състав да приеме, че обезщетението било определено от първостепенния съд в справедлив (по смисъла на чл. 52 от ЗЗД) размер. При събраните от съда гласни показания и данните от съдебномедицинската експертиза, обезщетението от 40 000.00 лева било адекватно и в състояние да обезщети болките и страданията, претърпени от А. във връзка с пътнотранспортното произшествие. Другият спорен въпрос бил относно това дали била приложена правилно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и ако да-дали то било правило определено на 50.00 %. Въззивният съд намирал, че с основание съпричиняването било определено на 50.00 %, поради еднаквия принос на водача на лекия автомобил и пострадалия. Мотоциклетистът се бил движил с превишена и несъобразена за конкретните пътни условия скорост и ако не било това, можел да спре навреме и да предотврати пътнотранспортното произшествие. Затова и с основание, бил определен такъв принос на пострадалия, като той не следвало да се завишава с по-висока съпричинителна квота.
Съставът на Софийския апелативен съд е основал решението си, в частта му относно механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие, на заключението на изслушаната по делото съдебноавтотехническа експертиза с вещо лице А. П. Д.. Видно от същата преди настъпването на произшествието И. А. А. е управлявал мотоциклет „К.“ с рег. [рег. номер на МПС] по [улица]в [населено място], [община] около 18.30 часа на 19.03.2020 година. Посоката на движение на мотоциклета е била от [населено място] към [населено място], като при това А. е трябвало да премине през „Т” образното кръстовище на [улица]с [улица]. На същото движещите се по [улица]са били с предимство пред навлизащите в кръстовището от [улица], като на последната бил поставен пътен знак „Б2“-„Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство“. Именно по последната улица се движел лек автомобил „П. 306“ с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от П. Д. Р.. При навлизане на кръстовището водачът на лекия автомобил предприел маневра „завой наляво“ за навлизане на платното за движение на [улица], предназначено за движение в посока от [населено място] към [населено място], като по този начин траекторията му на движение е пресякла тази на мотоциклета. Платното за движение на [улица]било двупосочно, с по една лента за движение в двете посоки, като тази за движение на мотоциклета била с ширина от 5.10 метра, а тази, в която трябвало да продължи движението си лекия автомобил била 5.20 метра, като двете били разделени с единична прекъсната линия „М3“. От това следва, че общата ширина на двете ленти е около 10.30 метра, като ударът между мотоциклета и автомобила е настъпил на около 7.00 до 8.00 метра в дясно от левия край на платното за движение в посока [населено място].
От това следва, че в момента на удара лявата габаритна част на лек автомобил „П. 306“ с рег. [рег. номер на МПС] се е намирала около средната част на лентата за движение в посока към [населено място], т. е. автомобилът е приключвал маневрата „завой наляво“. В този момент в лявата му габаритна част с предната си гума се ударил мотоциклет „К.“ с рег. [рег. номер на МПС] . Вследствие на удара водачът на мотоциклета изгубил контрол над управлението му, отделил се от него и се установил около лявата част на автомобила, който се установил на място. Мотоциклетът паднал на лявата си страна и продължил движението си по асфалтовото покритие и се установил в лентата на движение към [населено място], на около 80.00 метра от мястото на удара (видно от скицата по заключението). Както е конкретизирало вещото лице, ударът е бил в лявата странична габаритна част на автомобила, в областта на прага, като е бил страничен и приплъзващ.
Видно от горепосоченото заключение взаимната видимост между двете превозни средства е била налице в момента, когато те са били на около 217.00 метра едно от друго, като при навлизането на лек автомобил „П. 306“ с рег. [рег. номер на МПС] в [улица]мотоциклетът е бил на около 156.00 метра от лекия автомобил и на около 145.00 метра от мястото на удара. Мотоциклетът се е движил със скорост от 115 км/ч, което се равнява на 32.00 м/сек. При тази скорост разстоянието от 145.00 метра е било изминато от А. за 4.53 секунди. За това време, от момента на навлизането на [улица]до момента на удара лекият автомобил е изминал 12.00 метра, което се равнява на движение със средна скорост от 9.50 км/ч (12.00 метра делено на 4.53 секунди = около 2.65 метра за секунда, а последните умножени по 3600.00 секунди = 9540.00 метра или 9.54 км/ч.). Същевременно лекият автомобил е ускорявал като към момента на удара скоростта му е била около 19.00 км/ч, което се равнява на 5.28 метра в секунда. От изминатото от лекия автомобил разстояние следва, че към момента на удара той е преминал през лентата за движение на мотоциклета, която е била с ширина от 5.10 метра, като е изминал и известно разстояние в лентата за движение в посока [населено място] като вече е приключвал маневрата „завой наляво“, което е видно и от механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие. Затова, ако мотоциклетът се намираше в своята лента за движение, в посока към [населено място], то независимо от това, че същият се е движил със скорост от 115.00 км/ч, вместо с максимално разрешената такава от 50.00 км/ч, двете превозни средства щяха да се разминат без да настъпи удар между тях.
От така установения механизъм на настъпване на пътнотранспортното произшествие следва извода, че основната причина за настъпване на произшествието е навлизането на мотоциклета в лентата за насрещно движение. Навлизането на лекия автомобил от [улица]на [улица], движещите се по която са били с предимство и по която се е движел мотоциклета, не в пряка причинна връзка с настъпването на произшествието. В този случай евентуалните нарушения от страна на водача на лекия автомобил на правилата на чл. 50, ал. 1 от ЗДвП и чл. 45, ал. 2 и чл. 46, ал. 2 от ППЗДвП, не са в причинна връзка с произшествието, доколкото пресичането от автомобила на траекторията на движение на мотоциклета не е довело до настъпването на същото. До неговото настъпване не е довела и скоростта, с която се е движел мотоциклета-115 км/ч, при разрешена такава от 50.00 км/ч. Както вече се посочи по-горе и при тази скорост разминаването между двете превозни средства е възможно, ако не е налице навлизането на мотоциклета в лентата за насрещно движение. Същевременно това навлизане не може да се разглежда като спасителна маневра на водача на мотоциклет „К.“ с рег. [рег. номер на МПС] . Изискванията една маневра да се счита за такава са посочени в ТР № 106/31.10.1983 година, постановено по тълк. д. № 90/1982 година на ОСНК на ВКС, решение № 15/17.02.2011 година, постановено по н. д. № 525/2010 година и решение № 155/26.09.2018 година, постановено по н. д. № 547/2018 година, двете на ВКС, НК, ІІ н. о. Съгласно същите спасителна маневра е действие на водач на моторното превозно средство изразяващо се в изменение на посоката на движение на същото в опасната зона за спиране за предотвратяване настъпването на произшествие. Маневрата се извършва при внезапно възникнала опасност от неправомерното поведение на участници в движението, на самия водач или на природни сили, при условията на чл. 13, ал. 1 от НК. Опасността трябва да е внезапна, пряка и непосредствена и да не може да бъде предотвратена по начините, предвидени в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. В случая опасната зона за спиране на мотоциклета при движение със скорост от 115.00 км/ч е 117.00 метра, поради което произшествието е могло да бъде избегнато, както чрез предприемане на действия по аварийно спиране, така и чрез намаляване на скоростта на мотоциклета, като И. А. А. не е предприел нито едно от тези действия. Затова навлизането му в лентата за насрещно движение не може да бъде счетено за предприета от него спасителна маневра за избягване на внезапна, пряка и непосредствена опасност за настъпване на пътнотранспортно произшествие, създадена от водача на лек автомобил „П. 306“ с рег. [рег. номер на МПС] .
С оглед на горното не са установени действия на водача на лек автомобил „П. 306“ с рег. [рег. номер на МПС] , а именно П. Д. Р., които да са довели до настъпване на пътнотранспортното произшествие между този автомобил и мотоциклет „К.“ с рег. [рег. номер на МПС] , при което е бил увреден И. А. А.. Във връзка с това е и посоченото в заключението на изслушаната по делото съдебноавтотехническа експертиза с вещо лице А. П. Д., че от техническа гледна точка причините за настъпилото пътнотранспортно произшествие трябва да се търсят в субективните действия на водача на мотоциклет „К.“ с рег. [рег. номер на МПС] -И. А. А.-който при движение в зоната на произшествието по пътно платно с двупосочно движение с две ленти за движение е навлязъл и се е движил в лентата за насрещно движение, а също така и при възникване на опасност за движението не е направил всичко възможно да намали скоростта или да спре. Не могат да бъдат възприети направените от А. оспорвания на заключението на автотехническата експертиза, тъй като ако ударът между двете превозни средства беше не страничен, а челен или под прав или близък до него ъгъл за мотоциклета, той не би се приплъзнал по пътното платно и не би спрял там където е намерен.
Наред това при такъв удар последствията за А. биха били съвсем различни от тези, настъпили в конкретния случай, с оглед на внезапното спиране на движещия се с голяма скорост (115.00 км/ч) мотоциклет и инерционните сили, които са продължавали да действат по отношение на тялото на водача. Това твърдение на И. А. А. се опровергава и от установеното посредством заключението на съдебноавтотехническата експертиза място на удара. В тази си част заключението се основава и на данните от протокола за оглед на местопроизшествието по д. п. № 105/2020 година по описа на РУ на МВР Б.. В последния е посочено, че в дясната лента за движение (в посока на огледа от [населено място] към [населено място]) и в района на кръстовището с [улица]и входа на завод „Г.“ се наблюдават капковидни зацапвания от червена материя, метални елементи сиви на цвят и земна маса.
Същите започват по дължина от 148.00 метра от мястото на ориентира и завършват на 152.00 метра и измерени по ширина на 7.40 метра от левия край на пътното платно. Съвкупността от тези елементи на пътното платно се получава при удара между двете превозни средства и сочи неговото място, а евентуалното наличие само на петна от кръв на други места от платното не означава, че ударът е настъпил там, доколкото такива се получават при последващото придвижване на А. след произшествието. Видно от скицата на произшествието по заключението на вещото лице съвкупността от елементи сочеща мястото на удара се позиционира в платното на [улица], предназначена за движение в посока към [населено място], т. е. в лентата за движение на лекия автомобил и то малко след края кръстовището с [улица]в посока към [населено място].
Предвид изложеното не са установени противоправни действия на водача на лек автомобил „П. 306“ с рег. [рег. номер на МПС] -П. Д. Р., които да са в причинна връзка и да са довели до настъпването на пътнотранспортното произшествие на 19.03.2020 година с мотоциклет „К.“ с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от И. А. А., при което е бил увреден последния. Липсата на такива действия и на причинна връзка с настъпилите увреждания на А. е пречка за ангажиране на отговорността на Р. за обезщетение за тези вреди, а оттам и за отговорността на застрахователя му за риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите. Поради това предявеният от А. срещу ЗД „Б. И.“ АД [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 497 от КЗ за обезщетяване на тези вреди следва да бъде отхвърлен. Затова обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд, с което този иск е потвърден следва да бъде отменено и да се постанови друго в посочения смисъл.
С оглед изхода на делото И. А. А. ще трябва да заплати на ЗД „Б. И.“ АД [населено място] сумата от 8070.00 лева, представляваща направени по делото разноски пред всички съдебни инстанции.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 810/13.06.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, седми състав, постановено по гр. д. № 21/2023 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. А. А. от [населено място], ул. „.......“ № ..., ет. ..., ап. ..., с ЕГН [ЕГН] и адрес за кореспонденция [населено място], [улица], офис № .., чрез адвокат Т. И. П. от САК срещу ЗД „Б. И.“ АД [населено място], [улица], иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 497 от КЗ за сумата от 20 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него, вследствие на реализирано на 19.03.2020 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 02.03.2021 година до окончателното плащане.
ОСЪЖДА И. А. А. от [населено място], ул. „....“ № 12, ет. ..., ап. с ЕГН [ЕГН] и адрес за кореспонденция [населено място], [улица], офис № ., чрез адвокат Т. И. П. от САК да заплати на ЗД „Б. И.“ АД [населено място], [улица] сумата от 8070.00 лева, представляваща направени по делото разноски пред всички съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.