О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3081

София, 16.06.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като изслуша докладваното от съдията Найденова гр. д. № 627/2024 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Р. Н., представляван от адв. М. З., срещу решение № 351 от 31.10.2023 г. по въззивно гр. д. № 287/2023 г. на ОС - Кюстендил, с което, в резултат на потвърждаване на обжалваното първоинстационно решение № 26005 от 16.02.2023 г. по гр. д. № 2104/2020 г. на РС-Кюстендил, се признава за установено по отношение на касатора, че ищците М. А. Н. и И. П. Н. са собственици на находящите се в [населено място], общ. К., поземлени имоти с идентификатори по КККР, одобрени със заповед № РД-18-1235/13.06.2018 г., както следва:

- земеделски имот с идентификатор № *** и площ от 1 497 кв. м., номер по предходен план - *, подробно описан в диспозитива на решението, на основание сделка по нотариален акт за покупко-продажба № 82, том III, дело № 1329/1995 г.; и

- земеделски имот с идентификатор. № *** и площ от 1 803 кв. м., номер по предходен план - *, подробно описан в диспозитива на решението, на оригинерно основание - придобивна давност в периода от 07.06.1995 г. до 23.06.2020 г.

Според доводите в касационната жалба въззивното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Ответниците М. и И. Н., чрез пълномощника си адв. П. В., оспорват касационната жалба в писмен отговор, с възражения за необоснованост на оплакванията на касатора и за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима.

С въззивното решение е упражнен инстанционен контрол върху постановеното второ решение по първоинстационно по гр. д. № 2104/2020 г. на РС-Кюстендил, а именно решение № 26005 от 16.02.2023 г., с което са били разгледани по същество предявените от ищците срещу ответника В. Р. Н. установителни искове за собственост по чл.124, ал.1 ГПК за горепосочените два поземлени имота (с първото си решение № 260438 от 30.07.2021 г. първоинстанционният съд е остави тези искове без разглеждане, в тази част решението е отменено от въззивния съд и делото върнато за разглеждането им). Първото първоинстанционно решение в друга част, в която исковете за собственост по чл.108 ЗС в установителната им част за същите два гореописани поземлени имота, предявени от ищците срещу другия ответник М. Г. К. (чийто праводател е ответника В. Р. Н.) са били уважени на същите придобивни основания за ищците, решението е влязло в сила.

Съгласно възприетите в обжалваното решение мотиви за уважаване на предявените положителни установителни искове за собственост срещу ответника В. Р. Н., съдът е установил, че на 05.09.1980 г. в Кюстендилския районен съд е съставен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, даден в замяна срещу включен в блок на ДЗС имот, с който ответникът Н. е признат за собственик на място, намиращо се в м. „С. б.“ в землището на [населено място] с площ 3.8 дка. Същият този имот ответникът продава на ищеца М. Н., в брак към този момент с И. Н., сделката обективирана в нотариален акт № 82, том III, дело № 1329/1995 г., за сумата 341 530 лв., получена от продавача в брой. Изслушаното по делото вещо лице дава заключение, че на основание §4к, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ за процесната м. „С. б.“ са изработени помощен план и план на новообразуваните имоти, одобрен със заповед № 356/17.12.2008 г. По този план имот стар пл. № * е разделен на три новообразувани имота с пл. № *, № * и № *. Имотът - предмет на сделката от 1995 г., според вещото лице, съответства на тези имоти /сега с идентификатори ***, *** и ***/, както и на имот стар пл. № * /сега ***/, като общата им площ сумарно надхвърля посочената в титула за собственост на ищците с 704 кв. м. Установено е, че за имоти с идентификатори, завършващи на .* и .*, ответникът Н. разполага с издаден констативен нотариален акт за собственост след извършена обстоятелствена проверка от 2020 г., както и че по отношение на тези два имота /част от прехвърления със сделката от 1995 г./ претенциите на ищците са отхвърлени с влязло в сила съдебно решение. Същите тези два имота ответникът през 2020 г. продава на М. К., като исковете за собственост на настоящите ищци срещу В. Н. и М. К. за тези два имота, са отхвърлени с влязло в сила решение.

За процесните имоти с идентификатори, завършващи на .* и .*, въззивният съдебен състав е приел, че от изслушаните свидетелски показания не се установява ответникът Н. да е упражнявал след 1995/96 г. в необходимия давностен срок непрекъснато, явно и несмущавано владение. При обсъждане показанията на свидетелите /А., А., Н./ е прието, че ответникът Н. е упражнявал владение след 1995 г. върху имотите с жилищна сграда и гараж, т. е. върху имотите с идентификатори завършващи на .* и .*, за което се акцентира на показанията на свидетеля А.. Показанията на свид. Р. Н. /син на ищците/, преценени при условията на чл. 172 ГПК и кредитирани като неопровергани от останалия доказателствен материал, е приетоза установено, владението на неговите родители над процесните имоти. Отчетено е също така, че показанията се основават на лични и непосредствени впечатления, като същите датират от периода 1995 г. до смущаване на владението през юни 2020 г.

Съобразно тези констатации, от правна страна въззивният съд е приел, че ищците установяват поддържаните от тях придобивни основания сделка и давностно владение, а възражението на ответника е неоснователно поради недоказване факта на осъществяваното от него владение, периода на фактическата власт и несъмненото намерение за своене на процесните имоти, а такова е установено само за имотите с идентификатори, завършващи на .* и .*. Изводът за неосъществявано от последния владение върху процесните имоти е базиран на направената от съда съвкупна преценка на събраните по делото гласни доказателства, които е оценено да не установяват нито период на упражнявана фактическа власт, нито намерение за своене именно на тези площи след продажбата им на ищците - изхождайки и от местоположението на обитаваните сгради, които са в имоти, за които е призната собствеността на ответника Н. преди прехвърлянето им на другия ответник К. и съответстват на правата му с оглед идентификацията посредством експертното заключение на в. л.В.С. и съдържащите се в гласните доказателства данни.

Също така като неоснователни са отхвърлени възраженията на ответника Н. относно вписването на нотариалния акт от 1995 г. и неплащане на цената по съображения, че вписването в случая няма значение, доколкото ищците придобиват права от самия ищец, а изявлението за получаване на продажната цена в нотариалния акт има доказателствената стойност на частен свидетелстващ документ, изходящ от самия ответник. Съответно и възражението на въззивника Н. за нарушаване правото му на защита е счетено за неоснователно, при направената констатация, че същият е бил редовно призован след връщане от въззивната инстанция на делото за разглеждане от районния съд - и то само в частта, в която производството е било прекратено поради липса на правен интерес, респ. не са събирани от КнРС /първоинстанционния съд/ други доказателства извън надлежно поисканите и ссъбрани, съответно и обсъдени, в предходното решение на КнРС с № 260438 от 30.07.2021г.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се твърди, че са налице предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване, без да е конкретно посочено кои са те. Сочи се, че окръжният съд се е произнесъл по съществен за изхода на делото процесуалноправен въпрос, а именно: „Може ли съдебно решение да бъде постановено само на основание на свидетелски показания на един единствен свидетел на страната на ищците, който е роднина от първа степен /родители-син/, които съдът следва да цени при условията на чл. 172 ГПК и съответно да не ги кредитира изцяло, ако няма налични и други доказателства в същата насока?“. Аргументира се тезата, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота представените доказателства и от двете страни, вследствие на което неправилно и необосновано е формирал изводите си относно осъществяваното владение върху спорните поземлени имоти. В заключение се заявява абстрактно, че въззивното решение е в противоречие на законоустановените норми относно придобивната давност. От това съдържание на изложението, вкл. и от касационната жалба, следва извод, че не са удовлетворени законовите условия за произнасяне от страна на касационната инстанция по наличието на някоя от установените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване. В жалбата и изложението към нея липсват конкретно аргументирани твърдения, според които посоченият въпрос да бъдат подведени под съдържанието на визираните в тези разпоредби хипотези, които законът от своя страна въздига в необходимо условие за касационно разглеждане на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, поради което за касационният състав не съществува възможност за произнасяне на някое от основанията чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане до касационен контрол. Изискването за точно и мотивирано изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК е съотносимо и към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд не следва да допуска касационно обжалване, когато липсва надлежно и аргументирано становище относно предпоставките за допускане на делото до касационно разглеждане по същество, което становище да определи рамките на произнасяне от страна на касационната инстанция и това следва пряко от залегналия в чл. 6 ГПК основополагащ за гражданското съдопроизводство принцип на диспозитивното начало.

При извършената проверка за наличие на основанията по чл.280, ал.2 ГПК - която касационният съд прави служебно, дори и да няма такова оплакване от касатора, съгласно разясненията по посоченото ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не се установяват белези, които да повдигат съмнение за нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на решението. Същото е постановено от законен състав, в пределите на неговата компетентност, има белезите на съдебен акт по чл.235-236 ГПК. Не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да са нарушени основни правни принципи, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика, наличието на които пороци би обосновало извод за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно възприетото в практиката на Върховния касационен съд, не съществува забрана въз основа на показания на свидетел да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Преценката следва да бъде мотивирана с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му /в този смисъл решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., решение № 428 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 843/2009 г., I г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о. и др./. В случая съдът е аргументирал позицията си кои показания и за кои факти кредитира, с което е изпълнил задължението си като съд по същество на спора и не е нарушил принципи на процеса, а обосноваността на направените изводи може да извършва едва в производството по чл. 290 ГПК, но не във фазата по чл.288 ГПК.

При този изход на делото, касаторът няма право на разноски, насрещната страна няма искане за разноски пред касационната инстанция.

С оглед изложеното, на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ г. о., ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 351 от 31.10.2023 г. по въззивно гр. д. № 287/2023 г. на ОС - Кюстендил.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: