Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на М. А. В. против решение № 2570 от 14.04.2015 г. по адм. дело № 192 /2015 г. на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата й против заповед рег. № з-414 / 02.12.2014 г., издадена от полицейски орган при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), с която на основание чл. 72, ал.1, т. 1 от ЗМВР (ЗАКОН ЗЗД МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ) (ЗМВР) е постановено задържането й за срок от 24 часа. Жалбоподателката поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който оспорената заповед да бъде отменена. Претендира и направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.
Ответникът оспорва касационната жалба. Претендира и присъждане на възнаграждение за юрисконсулт.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото Върховният административен съд, пето отделение, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:
Решението на Административен съд София - град е постановено в съответствие с материалния закон.
Правилно съдът приема, че не са налице основания за отмяна на атакуваната заповед. Същата е издадена от полицейски орган по смисъла на чл. 57, ал. 1 от ЗМВР в границите на предоставената му съгласно чл. 72, ал.1 от ЗМВР компетентност. Като служител на отдел „ПВОО“- СДВР (акцията по задържането на жалбоподателката е проведена от служители на тези отдел съгласно писмо рег. № 12031/ 21.03.2015 г.) органът, издал заповедта разполага с правомощие да задължи лице, за което има данни, че е съпричастно към престъпление (чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР). Обстоятелството, че в заповедта не са посочени трите имена на служителя, който я е подписал, не опорочава акта за задържане, тъй като не променя качеството на издателя като полицейски орган. По тази съображения правилно е прието, че заповедта е издадена от компетентен орган, а доводите на жалбоподателката в обратния смисъл са неоснователни.
Аргументирано е и заключението на съдебния състав, че заповедта е постановена при спазване на установената в чл. 74, ал. 1 от ЗМВР писмена форма, като съдържа изброените в текста реквизити. Посочено е правното основание за издаване на заповедта - чл. 72, ал.1, т. 1 от ЗМВР, както и възможната съпричастност на жалбоподателката към извършено престъпление по чл. 254а от НК. По същността си това са правното и фактическо основание за издаване на заповедта. Фактическите съображения в заповедта се допълват и от данните в писмо рег. № 12031/ 21.03.2015 г. на началника на 03 сектор ОПВОО – СДВР и в постановление от 03.12.2014 г. за привличане на В. като обвиняем за престъпление по чл. 254а, ал. 1 от НК. Тези документи, независимо че следват заповедта за задържане, също обосновават прилагането на административната мярка с оглед Тълкувателно решение № 16/ 1975 г. на ОСГК на ВС.
Обстоятелството, че в заповедта не е посочено пред кой орган и в какъв срок актът може да се оспори, не представлява съществено нарушение на формата, тъй като не засяга направето волеизавление. Това указание в административния акт има отношение към правото на обжалване, чието упражняване е гарантирано с нормата на чл. 140 от АПК.
Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че формалните изисквания на закона са изпълнени. Ето защо изводите на първоинстанционния съд в този смисъл следва да бъдат споделени, а доводите на касатора за допуснати съществени нарушения във формата акт, приети за неоснователни.
Възражението на жалбоподателката за допуснати при издаване на заповедта съществени нарушения на административнопроизводствените правила също е неоснователно. Обстоятелството, че заповедта е издадена след като лицето фактически е задържано, не обоснова съществено нарушение на процедурата, тъй като фактическото ограничаване на правата е в изпълнение на волеизявлението на административния орган да ограничи правото на свободно придвижване на лицето. Освен това по – късното издаване и връчване на акта не препятства и упражняване на правото на жалбоподателката на защита, тъй като същата е легитимирана да оспори и фактическото (без съответна заповед) задържане. Останалите съображения, свързани с накърняване правото на задържаната на защита също са неоснователни, тъй като се опровергават от представената по делото и подписана от жалбоподателката на 03.12.2014 г. декларация, в която същата заявява, че е запозната с правата си.
Доводът на жалбоподателката, че задържането й надхвърля посочения в заповедта период се опровергава от посочените в акта час и датата на освобождаване, удостоверени с подписа на задържаната, според които срокът за задържане не надвишава 24 часа.
Правилно е и заключението на първоинстанционния съд, че административният акт е постановен в съответствие с материалноправните изисквания на закона. Разпоредбата на чл. 72, ал.1, т. 1 от ЗМВР овластява полицейските органи да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. За прилагане на тази принудителна административна мярка не се изискват категорични доказателства, установяващи участието на лицето в престъпен акт. Достатъчно е наличие на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъпление или да е съпричастен към него.
В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона Административен съд София – град приема, че посочените по-горе изисквания са изпълнени. Установено е, че на 02.12.2014 г. служители на отдел „ПВОО“ – СДВР провеждат акция, при която намират и изземват от дома на В. наркотични вещества. Образувано досъдебно производство 317/2014 г. по описа на СДВР, по което В. е привлечена като обвиняем за престъпление по чл. 254а, ал.1 от НК. По тези причини последната е задържана в поделенията на МВР.
При тези факти правилно е преценено, че предпоставките на чл. 72, ал. 1, т.1 от ЗМВР са осъществени. Посочените по - горе данни дават основание да се предположи, че жалбоподателката може да има участие в извършеното престъпление от общ характер, поради което за да се съдейства за разкриването на престъплението и да се избегне опасността от укриване на извършителя, спрямо В. е приложена принудителната административна мярка по чл. 72, ал.1, т. 1 от ЗМВР и същата е задържана за 24 часа в поделенията на МВР. Принудителната административна мярка е приложена спрямо жалбоподателката в съответствие нормативните изисквания, като ограничаването на правото на свободно придвижване е само с оглед постигане на предвидени в закона цели: да се съдейства за разкриване на престъпление и да се осуети възможността за укриване на извършителя. Ето защо като достига до заключение в този смисъл и по тези съображения отхвърля жалбата против административния акт, съдът постановява решение, което кореспондира със закона.
Касационният довод за необоснованост на съдебния акт също е неоснователен.
Решението е постановено в съответствие със събраните доказателства. Представените писмо и постановление за привличане на В. като обвиняем за престъпление по чл. 254а, ал.1 от НК, независимо че са постановени по-късно, съдържат непротиворечива информация за предприетите от полицейските органи действия по разследване на престъпление и извършената по тази причина в дома на В. проверка, при която са открити наркотични вещества. Всичко това сочи В. като възможен участник в извършването на разследваното престъпление. Изброените доказателства обосновават заключението на първоинстанционния съд, че правото на органа да приложи принудителната административна мярка е упражнено в рамките, установени от закона.
Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на обжалваното решение не са допуснати посочените от касатора нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Оспореният съдебен акт е постановен в съответствие с материалния закон и се обоснова от представените доказателства. Не са налице основания за неговата отмяна и същият следва да бъде оставен в сила.
С оглед изложеното, направеното искане и след преценка, че представляващият ответната страна юрисконсулт представа отговор на касационната жалба, без да се явява в съдебно заседание, на основание чл. 9, ал.1 от Наредба №1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът намира, че жалбоподателката следва да заплати на СДВР сумата 300.00 лв. възнаграждение за юрисконсулт в настоящото производство.
По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2570 от 14.04.2015 г. по адм. дело № 192/ 2015г. на Административен съд София – град.
ОСЪЖДА М. А. В. от [населено място] да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи, [населено място] сумата 300.00 (триста) лева юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.