Р Е Ш Е Н И Е№ 319гр. София, 12.06.2025 годинаВ И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, трети състав, в публично съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Емилия Донкова

Е. П.

при участието на секретаря Д. Т. като изслуша докладваното от съдия Петрова гр. д. № 5461 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. Г. Л., представляван от адвокат П. от САК, против решение от 10.08.2023 г. по гр. д. № 5632/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 12.02.2019 г. по гр. д. № 38118/2016 г. на Софийски районен съд, с което е установено в отношенията между страните, по иск предявен от Н. Д. И. и Р. Д. И. на основание чл. 54, ал. 2 от ЗКИР във вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ответникът Ю. Г. Л. не е собственик на частта от имота с идентификатор № *** и с площ от 1151 кв. м. по скица № 15-507603-18.10.2016 г. /неразделна част от решението на СРС/, която част навлиза в имота на ищците с идентификатор № ***, начертана върху одобрената с отменената заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на АГКК скица № 15-301339-22.06.2016 г. /неразделна част от решението/, както следва: 1, 30 м. - считано от югоизточния ъгъл на имота на ищците, който ъгъл е част от общата граница с имота на ответника, и с посока на линията към уличната регулация, вървяща по черната имотна югоизточна граница; 1, 20 м считано от определена точка на общата граница на имотите на страните с посока към уличната регулация на имота на ищците, но не по черната северозападна имотна граница, а в имота и по такъв начин, че линията, свързваща върховете на посочените линии от 1, 30 м и 1, 20 м., е с дължина 16, 34 м. и с приблизителна площ от 20, 50 кв. м.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

В открито съдебно заседание процесуалният представител на касатора адвокат П. поддържа жалбата, моли обжалваното решение да бъде отменено и развива съображения за неправилност на въззивното решение поради необсъждане на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза. Моли да на касатора да бъдат присъдени направените по делото разноски.

В съдебно заседание се явява лично жалбоподателят Ю. Л., който поддържа, че между имотите на страните е погрешно поставена ограда, която навлиза в неговия имот, а не минава по регулационната линия.

Ответниците по касационната жалба Н. Д. И. и Р. Д. И. не вземат становище по касационната жалба и не се явяват и представляват в открито съдебно заседание.

По делото са постъпили писмени бележки от Ю. Л., чрез адвокат П. от САК, с които се поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като не е съобразил приетата по делото СТЕ и е постановил едно необосновано решение. Моли обжалваното решение да бъде отменено, както и потвърденото първоинстанционно решение и предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен.

С определение № 5528 от 28.11.2024 г. , постановено по чл. 288 от ГПК, касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд в решението си да изложи собствени мотиви по съществото на спора, както и да даде отговор на доводите и възражения на страните, а не да извършва единствено оценка на изводите на първоинстанционния съд.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

Отговор на правния въпрос, предпоставил достъпа до касационно обжалване, е даден с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, в чиято т. 19 е разяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Във въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на твърдяните факти и събраните доказателства, прави своите изводи по съществото на спора и достига до свое собствено решение по отношение на иска. Въззивната инстанция дължи изготвянето на собствени мотиви, отразяващи самостоятелните й решаващи изводи, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.

Тези разяснения на закона са допълнени с приетото с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 , съгласно което, след отчитане на приетите през 2007 г. законодателни изменения в правната уредба на въззивното производство е посочено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Посочено е, че ограниченията на въззива засягат възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, но това не променя характеристиките на въззивната инстанция като решаваща такава. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при изясняването на който въззивната инстанция е ограничена от разпоредбата на чл.269 от ГПК. В посочения смисъл е и формираната практика на ВКС при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС , например решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други, в които трайно се застъпва разбирането, че въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, че съобразявайки ограниченията на чл.269 от ГПК дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона.

Следва да се съобрази още, че предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд по реда на чл.272 от ГПК не изчерпва задължението на въззивната инстанция за мотивиране на решението. Трайна е създадената практика на ВКС , че правилността на първоинстанционното решение, което е предпоставка за прилагане на разпоредбата на чл.272 от ГПК, не освобождава въззивната инстанция от правомощието да изложи собствени фактически и правни мотиви и да формира собствени изводи и да постанови решение по същество, като обсъди и оплакванията във въззивната жалба, възраженията и доводите на страните, поддържани пред въззивната инстанция. В този смисъл са решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г., ІV г. о на ВКС и други.

По съществото на жалбата:

Предявен е иск за установяване, че ответникът не е собственик на посочена част от недвижим имот. В исковата молба и уточнението към нея от 27.11.2018 г. ищците са навели твърдение, че са придобили правото на собственост върху своя имот, в това число и върху спорната част, по силата на покупко - продажба и дарение, евентуално по силата на давностно владение.

В исковата молба ищците са изложили твърдения, че с ответника са собственици на два съседни имота и имат спор за това, кой е собственик на част от поземления имот, представляващ по твърдения в исковата молба, южна част от имота им, владяна от тях и отграничена с ограда от имота на ответника.

С решението на първата инстанция е прието, че ищците са съсобственици на поземлен имот, представляващ УПИ *-*, кв.35 по плана на [населено място], а по одобрената кадастрална карта и регистър представляващ ПИ с идентификатор № *** и с площ от 1 069 кв. м. Прието е, че няма спор, че ответникът е собственик на УПИ *-*, кв.35 по плана на [населено място], който по КККР е с идентификатор № ***. Прието е още, че двата поземлени имоти имат обща граница - тази в дъното на имотите, стояща симетрично срещу лицата им на уличната регулация и представляваща югозападната граница на имота на ищците и североизточната граница на имота на ответника.

Първоинстанционният съд, след като е съобразил представените по делото заповед на АГКК № РД-18-19/05.08.2014 г. , представените скици по делото е приел извод, че заповедта от 2014 г. не е съобразена със заповед № 4200/26.07.1977 г., с която са одобрени регулационен и кадастрален план за процесните имоти, според която регулационните и имотни граници съвпадат и общата граница е изцяло права линия, а не стъпаловидна крива, каквато е образувана след издаване на заповедта от 2014 г. Приел е, че регулационният и кадастрален план от 1977 г. е запазил общата права линия на границата между процесните имоти /не стъпаловидна/, каквато е била границата и по предходния кадастрален и регулационен план от 1960 г., което е видно също от приложена към исковата молба скица. Съдът е посочил, че липсват данни за промяна на регулационната, съответно на имотната граница, с оглед на което е направен извод, че ответникът не разполага с легитимиращ го документ като собственик на спорната част между двата имота, идентифицирана по горепосочения начин.

Във въззивното производство е назначена и приета техническа експертиза, която проследява регулационния статут на имотите и положението на границата помежду им по регулация и по кадастрална карта. Вещото лице установява, че действащият регулационен план е от 1977 г. Имотът на ищците е парцел *-*, очертан със зелено на скицата на л. 100 и е по т. 7-8-4-5-6-7, а на ответника е парцел *-* по т. 1-2-3-4-8-9-1, очертан в синьо. Граничната дворищнорегулационна линия между двата парцела е по цифрите 7-8-4. По същата линия е кадастралната граница по кадастралния план от 1954 г. и по първия регулационен план от 1960 г. Според вещото лице затова не е имало нужда от уреждане на сметки по регулация. Тази граница според вещото лице не е била материализирана. По действащата кадастрална карта, одобрена 2014 г., имотът на ищците ПИ *** е с границите по т. 10-9-8-4-5-6-7-10, а имотът на ответника ПИ *** е с очертания по т. 1-2-3-4-8-9-1, като неговите граници напълно съвпадат с парцелните. Границата между имотите по кадастрална карта е по цифрите 10-9-8-4 на скицата (тя не е права линия, а стъпаловидна и навлиза в имота на ищците). Вещото лице взема предвид и неодобрения кадастрален план, поддържан до влизане в сила на КК, в който е отразена материализирана ограда по т. 10-9-3, която съществува и понастоящем. По този начин вещото лице е очертало спорната реална част по цифрите 9-3-4-8-9 с площ 20 кв. м.

В съдебно заседание вещото лице устно уточнява, че спорът идва именно от неодобрения кадастрален план, който е съществувал към 1984 г., и според който границата навлиза от юг в парцел *-*/на ответника/. В този неодобрен кадастрален план е заснета материализираната ограда, която навлиза в имота на ответника. Според вещото лице кадастралните регулациони линии минават по зелената линия на скицата, изготвена от вещото лице, линията по точки 7-8-4.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявеният иск, въззивният съд на основание чл.272 от ГПК е препратил към мотивите на първата съдебна инстанция. Посочил е, че решението е правилно, оплакванията против него - неоснователни. Посочил е, че районният съд е обсъдил събраните доказателства, включително експертно заключение на СТЕ и същите правилно са анализирани. С тези мотиви Софийски градски съд е потвърдил обжалвания първоинстанционен акт.

Предвид дадения отговор на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е неправилно.

Въззивното решение е постановено в противоречие с горецитираната практика на ВКС по обуславящия правен въпрос за изхода на делото и е неправилно. Основателни са оплакванията в касационната жалба, че при постановяване на решението са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, отразили се върху обосноваността и законосъобразността на изводите на въззивния съд по съществото на правния спор.

По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което настоящата инстанция се произнася по съществото на спора.

Правилно въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционният съд за това, че страните са собственици на съседни имоти в [населено място] – съответно ищците са съсобственици на поземлен имот, представляващ УПИ *-*, кв.35 по плана на [населено място], понастоящем ПИ с идентификатор № *** и с площ от 1 069 кв. м. , а ответникът - на УПИ *-*, кв.35 , понастоящем с идентификатор № ***. Правилно е възприет извод, че двата поземлени имоти имат обща граница и че е налице спор за собственост за част от поземлен имот, намиращ се по общата между имчотите на страните граница.

Правилно още съдът е приел, че за ищеца е налице интерес от защита на неговите собствени права чрез предявяване на отрицателен установителен иск за собственост. В своето определение от 28.11.2024г по чл.288 от ГПК настоящият състав е изложил съображения за това, че въпреки дадената квалификация на иска, съдилищата са разгледали отрицателен установителен иск за собственост, който е допустим с оглед наведените от ищците твърдения за това, че владеят спорната част от имота.

Неправилно въззивният състав е сформирал своите изводи за принадлежността на правото на собственост върху спорната гранична част между двата имота без да обсъди и съобрази приетото заключение на съдебно-техническа експертиза. Заключението на съдебно-техническата експертиза е прието от въззивната инстанция, поради което неправилно въззивният състав е посочил, че същото е обсъдено и ценено от първоинстанционния съд. Заклюбението на СТЕ е следвало да бъде коментирано от въззивния съд при сформирането на неговия извод за основателност или неоснователност на предявения иск за собственост върху недвижим имот.

Съобразно това неоспорено експертно заключение спорната част, обозначена с цифри 9-3-4-8-9, с площ от 20кв. м. е част от имота на ответника. Съгласно заключението на вещото лице границата между двата съседни имота винаги е минавала по линията, означена с цифри 7-8-4 по изготвената скица от вещото лице. По тази линия е минавала границата по кадастрален план от 1954г, върху който е одобрен РП от 1960/1967 г. По тази линия минава границата и по действащия регулационен план от 1977 г., както и по действащата кадастрална карта . Разминаването в местоположението на границата е поради грешно нанасяне единствено в неодобрен кадастрален план, съгласно който имотната граница/кадастралната/ между двама имота е по материализирана на място граница по цифри 10-9-3.

С оглед така даденото заключение съдебният състав приема за установен извода, че собственик на процесните 20 кв. м. се явява ответника. Собственикът на парцел *-*, кв.35 или поземлен имот *** е собственик и на процесната спорна част. Спорните 20кв. м. са част от имота на ответника съгласно всички действали и действащи кадастрални и регулационни планове за тази територия. Липсват доказателства ответникът да се е разпоредил с тази част от своя имот или да е загубил правото си на собственост върху същата или процесните 20 кв. м. да са били придадени към друг имот. От 1954 г. вътрешната регулационната линия съвпада с имотните граници за двата имота и между съседните имоти на страните по делото няма сметки за уреждансе по регулация.

От събраните по делото доказателства се установява, че претенцията на ищците се обосновава на неодобрен кадастрален план, който не е послужил за основа на подробен устройствен план и нанасянето на граници и имоти в който не променя титулярството на правото на собственост.

Изводът, който може да се направи е, че имотните и регулационните граници между двата съседни имота съвпадат и не са променяни през годините и съобразно тях на спорната част собственик се явява ответникът.

В уточнение към исковата молба от 27.11.2018 г. ищците навеждат твърдение, че са придобили право на собственост върху процесния имот по сделка освен чрез покупко-продажба и дарение и по давност. Твърдението за придобиване по давност на спорната част от имота не е доказано. По делото ответниците не установяват десетгодишен срок на владение върху имот, годен за придобиване по давност. Не се установява по делото ищците да държат и да своят спорната част от имота, като тяхната фактическа власт да е спокойна и явна и това фактическо състояние да е продължило законоустановения срок от време. На следващо място – двата имота са регулирани от 1960 г. и не се установят основанията на чл.59, ал.2 от ЗТСУ/отм/ и чл.200, ал.2 от ЗУТ за придобиване по давност на реални части от урегулирани недвижими имоти. Ищците не са ангажирали доказателства за установяване верността на това свое твърдение, поради което следва да се приеме, че не са придобили по давност спорната сега част от недвижим имот.

С оглед изложените мотиви съдебният състав приема, че предявеният иск за установяване в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на процесните 20 квадратни метра, представляващи правоъгълник, описан в исковата молба , е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По тези съображения следва да се отмени въззивното решение и потвърденото с него решение от 12.02.2019 г. по гр. д. № 38118/2016 г. по описа на Софийски районен съд и вместо това да се постанови отхвърляне на предявеният иск за установяване, че ответникът не е собственик на процесния имот.

При този изход на спора касаторът има право на сторените разноски по делото. Същият доказва реално направени такива в размер на 4 071лв, която сума следва да бъде възложена върху ответниците по касационната жалба - ищци по делото.

Водим от горното , Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

РЕШИ :

ОТМЕНЯ решение от 10.08.2023 г. по гр. д. № 5632/2019 г. на Софийски градски съд, с което потвърдено решение от 12.02.2019 г., постановено по гр. д. № 38118/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 88 състав, изцяло, и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Д. И. ЕГН [ЕГН] и Р. Д. И. с ЕГН [ЕГН] против Ю. Г. Л. с ЕГН [ЕГН] иск за установяване в техните отношения, че Ю. Г. Л. не е собственик на частта от имота с идентификатор № *** и с площ от 1151 кв. м. по скица № 15-507603-18.10.2016 г. /неразделна част от решението на СРС/, която част навлиза в имота на ищците с идентификатор № ***, начертана върху одобрената с отменената заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на АГКК скица № 15-301339-22.06.2016 г. /неразделна част от решението/, както следва: 1, 30 м. - считано от югоизточния ъгъл на имота на ищците, който ъгъл е част от общата граница с имота на ответника, и с посока на линията към уличната регулация, вървяща по черната имотна югоизточна граница; 1, 20 м считано от определена точка на общата граница на имотите на страните с посока към уличната регулация на имота на ищците, но не по черната северозападна имотна граница, а в имота и по такъв начин, че линията, свързваща върховете на посочените линии от 1, 30 м и 1, 20 м., е с дължина 16, 34 м. и с приблизителна площ от 20, 50 кв. м.

ОСЪЖДА Н. Д. И. с ЕГН [ЕГН] и Р. Д. И. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на Ю. Г. Л. с ЕГН [ЕГН] сумата 4071/четири хиляда седемдесет и един /лева, разноски по делото, на осн. чл.81 вр. чл.78, ал.3 от ГПК.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: