О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3058

София, 12.06.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 15 април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр. дело № 2883 /2024 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Столична община срещу въззивно решение № 2300 от 18.04.2024 г., постановено по гр. д.№ 9376/2023 г. на СГС, с което е потвърдено решение № 20089906 от 08.05.2023 г. по гр. д. № 31501/2019 г. по описа на Софийски районен съд. С последното е признато за установено по отношение на Столична община на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът Б. Г. А. е собственик на основание изтекла придобивна давност в периода 1996 г.–04.06.2019 г. на недвижим имот с идентификатор ***(предходен идентификатор ***) с площ 780,00 кв. м., по предходен план-имот с пл.№ ***, кв.***, парцел ***-за ЖС, по плана на [населено място], местност “Л. - З.”.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението, тъй като към настоящия момент имота е част от друг имот в резултат на изменения в КК, че поради това ищецът не е могъл да владее и придобие по давност част от поземлен имот към момента на постановяване на решението. Твърди се неправилност на решението, тъй като не е установено от коя дата през 1996 г. е установено владението, което е от значение тъй като, течението на придобивната давност за държавни и общински имоти е спряно, считано от 01.06.2006 г. и е важно колко дни са необходими за довършване срока на владението с оглед отмяната на пар.2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.) и отмяната му с Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б. (обн. ДВ, бр. 18/04.03.2022 г.)

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по два въпроса, които ще се разгледат по-долу.

Ответникът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като решението е правилно, а поставените въпроси са неотносими за изхода от спора.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено следното:

Предявен е положителен установителен иск от Б. А. срещу ответника Столична община за установяване правото му на собственост на основание придобивна давност в резултат на владение в периода от 16.04.1996 г. до датата на подаването на искова молба /04.06.2019 г./ върху недвижим имот с идентификатор ***, представляващ по предходен план-имот с пл.№ ***, кв.***, парцел ***-за ЖС, по плана на [населено място], местност “Л. - З.”, като в хода на производството е уточнено, че предмет на спора е имот идентификатор ***и с площ 780,00 кв. м.

Твърденията на ищеца са, че закупил на 16.04.1996 г. съседния на процесния имот с пл.№ ***и тогава завладял и процесния пл.№ ***, изградил в него доста постройки, захранил го с електричество, което заплаща. Уточнява, че процесния имот бил закупен от баща му Г. А., цената била платена, но сделката не била оформена в нотариална форма.

От приетата СТЕ се установява, че процесния имот е с бивш пл.№ ***, нанесен в КККР като един имот с идентификатор ***, а от запад граничи с купения от ищеца имот с идентификатор ***, идентичен с имот ***. Изменение на регулационния план отрежда северната част от УПИ *** - от кв.***- за жилищно строителство с площ 82 кв. м. за [улица]. Тази част е заснета в КК като имот ***, който не е предмет на спора. Останалата част от УПИ *** - от кв.***остава отредена за жилищно строителство. Видно от скица от 10.09.2019 г., към момента на предявяване на иска процесният имот е пл. № ***с площ 780 кв. м., който с молба-уточнение, е посочен с тази индивидуализация. Към октомври 2020 г. е изменена КК и процесния имот е заснет като част от ПИ с идентификатор ***, целия с площ 1357 кв. м. Така е установена идентичност между бивш имот пл. № ***, имот с идентификатор ***и процесният имот с идентификатор ***към момента на предявяване на иска, който сега попада в източната част на новосъздаден поземлен имот с идентификатор ***,

Безспорно е, че имот пл. номер ***в кв. *** по плана на [населено място], е отчужден със Заповед № РД-40-1300/24.10.1989 на Столичен народен съвет, в полза на държавата за мероприятие “училище” на основание чл. 95 и чл. 98, вр. с чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗТСУ. Определено е обезщетение на собствениците – трети лца и е предоставено 4-стайно жилище. Представени са съобщения за извършеното отчуждаване, връчени на собствениците на имота, като няма данни да са подадени жалби.

Съдът е приел, че е установено упражнявано от ищеца давностно владение върху процесния имот от показанията си свидетелят К. Н. Д. и В. И. Г.. Според тези показания, ищецът живее в къща с двор, където преди са гледани много животни. През 1996 година ищецът почерпил, защото закупил съседното място, което преди това не било негово. Първия свидетел знае, че за мястото ищецът платил пари на ръка, а за другия си имот имал нотариален акт. Сочат, че имотът от 1996 година насам е ограден, има и постройки, с които предполага, че имотът е закупен. Според показанията на втория свидетел, двата имота са оградени и са в един общ двор, в който има изградени от ищеца постройки - къща, гаражи, бараки, а някога ищецът гледал и животни там. Вещото лице установява, че всички общо шест постройки са полуразрушени като от състоянието им може да се заключи, че са на повече от 30 години.

Първата инстанция е уважила иска, като е приела, че владението е безспорно установено от 1996 г., а след обявяване на пар.2 от Закона за допълнение на Закона за собствеността за противоконстиуционен давност тече за периода от 01.01.2017 г. до 22.02.2018 г., през който е изтекъл последния ден от десет годишния срок.

Въззивната инстанция е приела, че на осн. § 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА, обн. ДВ бр. 49 от 30.05.1995 г, погрешно посочен като „Закона за трансформация на собствеността на държавата в общинска собственост“ от влизането му в сила на 17.09.1991 г. процесният имот, като отреден за жилищно строителство е станал общинска собственост, което е потвърдено с чл. 2, ал. 1, т. 4 от Закона за общинската собственост в редакцията й съобразно изменението, обнародвано в ДВ, бр. 96/05.11.1999 предвид отреждането му за обществено благоустройствено мероприятие – жилищно строителство и благоустройствени мероприятия от отчуждаването му в полза на държавата през 1989 г.

Въззивният съд се е позовал на нормата на чл. 86 ЗС, в редакцията й, след изменението, публ. с ДВ. бр.33/96 год. в сила от 31.05.1996 год., като е тълкувал нормата в смисъл, че ограничава придобиването по давност само на вещи и вещни права със статут на публична държавна или публична общинска собственост, т. е., че забраната се отнася само за публичната общинска собственост и не се отнася за имотите частна общинска собственост. Така е приел, че давността за ищеца е започнала да тече, считано от 01.06.1996 г. и с §1 от ЗД на ЗС /ДВ. бр. 46/2006 г./ давностният срок за придобиване на недвижими имоти - общинска собственост е спрян нормативно, считано от 31.05.2006 г. до 31.12.2017 г., а накрая - с §2 ЗИЗС (ДВ, бр.7/19.01.2018 г., в сила от 31.12.2017 г.) до 31.12.2022 г Приложил е Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б. (обн. ДВ, бр. 18/04.03.2022 г.), с което са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.) и предвид отмяната пар.2, предвиждащ обратно действие на спиране течението на давността, е приел, че в периода 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г. е изтекъл последния ден от десет годишния срок. Позовал се е на Решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

Касаторът се позовава на осонванието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Това основание е налице, когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени, или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или противоречива.

Формулирани са два въпроса:

1.Счита ли се за владение и съответно тече ли срока по чл. 79, ал.1 ЗС в полза на лице, което е установило фактическо държане върху част от имот, която част в по-късен момент се обособява като самостоятелен имот, т. е. не е съществувал като самостоятелен обект към момента на презюмираното владение.

2.В хипотезата на придобиване на имот-частна общинска собственост по давност приложимо ли е Решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о.

Първия въпрос е неопределящ за изхода от спора, тъй като процесния имот е бил заснет като самостоятелен имот в казастралния план като имот пл.№ ***и в последствие в КК дори след изменението й. Обстоятелството, че от него е отделена реална част, отредена за улица не препятства по принцип придобиване по давност на останалата част, заснета като отделен имот. Тъй като въпросът не кореспондира на данните по делото и не е определяж за изхода от спора, по него не се допуска касационно обжалване.

Вторият въпрос също не отговаря на изискването за допускане до касация. С цитираното решение е даден отговор по друг въпрос – за правомощията на въззивната инстанция, а не за това как се прилага във времето нормата на пар.1 ЗДЗС. Отделно от това, този въпрос е неопределящ за изхода от спора, защото решенията на тричленни състави на ВКС по отделни казуси не са задължителна съдебна практика. Затова и по втория въпрос не се допуска касационно обжалване.

Настоящата инстанция обаче намира, че е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт. Една от формите на очевидна неправилност на решението е налице, когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма.

В случая е налице очевидна неправилност поради неприлагане на относима към спора императивна правна норма – чл. 7, ал.1 от Закона за общинската собственост в първоначалната му редакция. Тази норма не е тълкувана във вр. с чл. 86 ЗС в редакцията от ДВ бр. 33/1996 г. С нормата на чл. 86 ЗС в редакция /ДВ бр. 33/1996г. в сила от 01.01996г. се забранява придобиването по давност на публична държавна и общинска собственост. Не е посочено дали забраната се отнася и за двата вида общинска собственост, но при буквално тълкуване се налага този извод. С нормата на чл. 7, ал.1 ЗОС, в сила от 01.06.1996г. е въведена законова забрана за придобиване по давност на имоти „общинска собственост“. Поради това, че и в тази норма не е конкретизирано забраната за коя от двата вида общинска собственост, се приема, че се отнася и за двата вида - публична и частна. Този извод се налага и от изменението на нормата на чл. 7, ал.1 ЗОС, публикувано в ДВ бр. 96/05.11.1999 г., с което е установена забрана за придобиване по давност само на имоти - публична общинска собственост. Така от 09.11.1999 г. законовата забраната за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост отпада, но е установено спиране течението на давността считано от 01.06.2006 г. със Закона за допълнение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г.

Като е приел, че давността за придобиване по давност на процесния имот е започнала да тече от 01.06.1996 г., а не от влизане в сила на изменението на чл. 7, ал.1 ЗОС, публикувано в ДВ бр. 96/05.11.1999 г. и е изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., въззивният съд не е приложил императивна норма - чл.7, ал.1 ЗОС в първоначалната редакция, забраняваща придобиване по давност и на двата вида общинска собственост. Поради това следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2300 от 18.04.2024 г., постановено по гр. д.№ 9376/2023 г. на Софийски градски съд по касационна жалба, подадена от Столична община.

Указва на Столична община да внесе държавна такса в размер на 169.40 лв. за разглеждане на касационната жалба по същество и да представи квитанцията по делото в едноседмичен срок от получаване на съобщението. При неизпълнение на указанието, касационната жалба ще бъде върната.

След внасяне на определената държавна такса делото да се докладва за насрочване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: