Дело C‑184/10
Mathilde Grasser
срещу
Freistaat Bayern
(Преюдициално запитване, отправено от Bayerischer Verwaltungsgerichtshof)
„Директива 91/439/ЕИО — Взаимно признаване на свидетелствата за управление на моторни превозни средства — Свидетелство за управление на моторни превозни средства, издадено от държава членка в нарушение на условието за пребиваване — Отказ за признаване от приемащата държава членка, основан единствено на нарушение на условието за пребиваване“
Резюме на решението
Транспорт — Автомобилен транспорт — Свидетелство за управление на моторни превозни средства — Директива 91/439 — Взаимно признаване на свидетелствата за управление на моторни превозни средства — Отказ на приемаща държава членка да признае свидетелство за управление, издадено от друга държава членка — Отказ, основан единствено на обстоятелството, че притежателят не е пребивавал на територията на другата държава при издаването на свидетелството за управление
(член 1, параграф 2, член 7, параграф 1, буква б) и член 8, параграфи 2 и 4 от Директива 91/439 на Съвета, изменена с Директива 2008/65)
Член 1, параграф 2, член 7, параграф 1, буква б) и член 8, параграфи 2 и 4 от Директива 91/439 относно свидетелствата за управление на моторни превозни средства, изменена с Директива 2008/65, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат приемаща държава членка да откаже да признае на нейна територия свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, ако въз основа на данните, вписани в това свидетелство, се установи, че не е било спазено условието за обичайно пребиваване, предвидено в член 7, параграф 1, буква б) от тази директива. В това отношение обстоятелството, че приемащата държава членка не е предприела спрямо притежателя на свидетелството каквито и да било мерки по смисъла на член 8, параграф 2 от посочената директива, е без значение.
Директива 91/439 не прави каквато и да било разлика с оглед на условието за пребиваване на кандидат за свидетелство за управление между издаване за първи път и издаване след отнемане на предишно свидетелство. И в двата случая за издаването е необходимо лицето да има обичайно пребиваване на територията на държавата членка, издаваща свидетелството, или да представи доказателства, че учи там най-малко от шест месеца.
Условието за пребиваване има особено значение и при издаването за първи път на свидетелство за управление. Всъщност, ако в този случай посоченото условие не е изпълнено, би било трудно и дори невъзможно компетентните органи на държавата членка на издаване да проверят дали са спазени другите условия, наложени от Директива 91/439. При липсата на такава проверка е възможно притежателят на така издаденото свидетелство за управление да не притежава по-специално необходимите способности и годност за управление, поради което да застрашава безопасността на движението по пътищата. От друга страна, съществува опасност да се постави под въпрос принципът, установен в член 7, параграф 5 от Директива 91/439, че никой не може да притежава свидетелство за управление от повече от една държава членка.
(вж. точки 29—31 и 33 и диспозитива)
РЕШЕНИЕ НА СЪДА (втори състав)
19 май 2011 година(*)
„Директива 91/439/ЕИО — Взаимно признаване на свидетелствата за управление на моторни превозни средства — Свидетелство за управление на моторни превозни средства, издадено от държава членка в нарушение на условието за пребиваване — Отказ за признаване от приемащата държава членка, основан единствено на нарушение на условието за пребиваване“
По дело C‑184/10
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Bayerischer Verwaltungsgerichtshof (Германия) с акт от 16 март 2010 г., постъпил в Съда на 14 април 2010 г., в рамките на производство по дело
Mathilde Grasser
срещу
Freistaat Bayern,
СЪДЪТ (втори състав),
състоящ се от: г‑н J. N. Cunha Rodrigues, председател на състав, г‑н A. Rosas (докладчик), г‑н U. Lõhmus, г‑н A. Ó Caoimh и г‑жа P. Lindh, съдии,
генерален адвокат: г‑н Y. Bot,
секретар: г‑н K. Malacek, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 9 февруари 2011 г.,
като има предвид становищата, представени:
–за г‑жа Grasser, от адв. M. Wandt, Rechtsanwalt,
–за Freistaat Bayern, от г‑н M. Niese, в качеството на представител,
–за германското правителство, от г‑н N. Graf Vitzthum и г‑н T. Henze, в качеството на представители,
–за Европейската комисия, от г‑н G. Braun и г‑жа N. Yerrell, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 31 март 2011 г.,
постанови настоящото
Решение
1Преюдициалното запитване се отнася до тълкуване на член 1, параграф 2, член 7, параграф 1, буква б) и член 8, параграфи 2 и 4 от Директива 91/439/ЕИО на Съвета от 29 юли 1991 година относно свидетелствата за управление на моторни превозни средства (ОВ L 237, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 2, стр. 62), изменена с Директива 2008/65/ЕО на Комисията от 27 юни 2008 година (ОВ L 168, стр. 36, наричана по-нататък „Директива 91/439“).
2Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Grasser — германска гражданка, която пребивава в Viereth-Trunstadt (Германия) и притежава издадено в Чешката република свидетелство за управление — и Freistaat Bayern във връзка с решение, съгласно което на г‑жа Grasser се отказва правото да се ползва от свидетелството си за управление на германска територия.
Правна уредба
Правна уредба на Съюза
3Съгласно четвъртото съображение от Директива 91/439 с оглед безопасността на движението по пътищата трябва да бъде установен минимум от изисквания за издаване на свидетелство за управление.
4Член 1, параграфи 1 и 2 от посочената директива гласи:
„1.Държавите членки въвеждат национално свидетелство за управление на основата на общностния образец, даден в приложение I [или Іа] в съответствие с разпоредбите на настоящата директива. […]
2.Свидетелствата за управление, издадени от държавите членки, се признават взаимно.“
5Съгласно член 7, параграф 1 от същата директива:
„Свидетелства за управление се издават, освен посоченото дотук, само на тези кандидати,
[…] б)които имат обичайно пребиваване на територията на държавата членка, издаваща свидетелството, или представят доказателства, че учат там най-малко от шест месеца.“
6Съгласно член 7, параграф 5 от Директива 91/439 никой не може да притежава свидетелство за управление от повече от една държава членка.
7Член 8, параграф 2 и параграф 4, първа алинея от Директива 91/439 предвижда:
„2.При спазване на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство, държавата членка по обичайно пребиваване може да прилага своята национална уредба относно ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на правото на управление на притежател на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, и при необходимост да смени свидетелството за управление именно с такава цел.
[…] 4.Всяка държава членка има право да откаже да признае валидността на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, на лице, спрямо което на територията на [първата] държава членка е приложена някоя от мерките, предвидени в параграф 2.“
8Член 9, първа алинея от посочената директива гласи:
„По смисъла на настоящата директива „обичайно“ пребиваване означава мястото, където дадено лице обикновено живее, тоест повече от 185 дни през календарна година, поради лични или трудови връзки или, ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее.“
9Член 12, параграф 3 от същата директива гласи:
„Държавите членки си помагат взаимно при прилагането на настоящата директива и при необходимост разменят информация относно регистрираните от тях свидетелства.“
Национална правна уредба
10Член 28, параграфи 1 и 4 от Наредбата относно достъпа на лицата до участие в движението по пътищата (Наредба относно свидетелствата за управление) (Verordnung über die Zulassung von Personen zum Straßenverkehr (Fahrerlaubnis-Verordnung) от 18 август 1998 г. (BGBl. 1998 I, стр. 2214) в редакцията ѝ след приемането на Наредбата от 7 януари 2009 г. (BGBl. 2009 I, стр. 29) гласи следното:
„1.На притежателите на валидни свидетелства за управление от [Европейския съюз] или от [Европейското икономическо пространство (EИП)], които обичайно пребивават в Германия по смисъла на член 7, параграф 1 или параграф 2, се разрешава — при спазване на ограниченията, предвидени в параграфи 2—4 — да управляват превозни средства в тази страна в рамките на разрешеното съгласно притежаваните от тях свидетелства за управление. […]
[…] 4.Разрешението, посочено в параграф 1, не се прилага за притежателите на свидетелство за управление от [Съюза] или от ЕИП,
[…] 2.когато съгласно посоченото върху свидетелството за управление или съгласно друга неоспорима информация, произхождаща от държавата членка на издаване, към датата на издаването на свидетелството за управление притежателят не е имал обичайно пребиваване на територията на страната, освен ако е придобил свидетелството за управление по време на предстой над шест месеца като ученик или студент по смисъла на член 7, параграф 2,
3.когато свидетелството за управление е било в Германия предмет на мярка за временно или окончателно отнемане, приета от съд, или на мярка за отнемане, приета от административен орган, която подлежи на незабавно изпълнение или е окончателна, на които е било отказано свидетелство за управление с окончателно решение или на които свидетелството за управление е било отнето не само защото междувременно те са се отказали от него,
[…] В случаите, посочени в първо изречение, точки 2 и 3, органът може да приеме констативен административен акт за липсата на право на управление на моторни превозни средства.“
Обстоятелства в основата на спора и преюдициалния въпрос
11Г‑жа Grasser, родена през 1955 г., с германско гражданство, пребиваваща в Viereth-Trunstadt, Германия, никога не е притежавала германско свидетелство за управление на моторни превозни средства.
12На 31 май 2006 г. г‑жа Grasser получава свидетелство за управление, издадено от община Plzeň (Чешка република), в което като място на пребиваване на притежателя на свидетелството е отбелязано „Viereth-Trunstadt, Spolková republika Německo“ („Viereth-Trunstadt, Федерална република Германия“).
13С писмо от 3 април 2009 г. германският орган, компетентен в областта на издаването на свидетелства за управление на моторни превозни средства (наричан по-нататък „органът“), поканва г‑жа Grasser да представи свидетелството си за управление, за да се отбележи в него, че тя няма право на управлява моторни превозни средства на германска територия, тъй като условието за пребиваване при издаването на това свидетелство не било спазено. Посоченият орган изслушва и заинтересованата, преди да приеме решение относно отнемането на правото ѝ на управление.
14Г‑жа Grasser иска от този орган да ѝ предостави право да използва чешкото си свидетелство за управление на германска територия, с мотива че никога не е нарушавала правилата за движение по пътищата. В противен случай тя иска да ѝ бъде издадено германско свидетелство за управление. Органът отхвърля исканията ѝ.
15С решение от 3 юни 2009 г. органът забранява на г‑жа Grasser да използва чешкото си свидетелство за управление в Германия и ѝ разпорежда да го представи, за да впише в него забраната. В противен случай свидетелството ѝ би подлежало на конфискуване.
16На 1 юли 2009 г. г‑жа Grasser сезира Verwaltungsgericht Bayreuth с жалба за отмяна на това решение от 3 юни 2009 г. Същият го отменя с решение от 22 септември 2009 г. Verwaltungsgericht Bayreuth приема, че нарушението на принципа на пребиваване само по себе си не може да представлява мотив, за да не се признае правото на управление на моторни превозни средства на германска територия. Според тази юрисдикция, за да се обоснове отказ на признаване на това право, освен неспазването на условието за пребиваване, срещу г‑жа Grasser би трябвало да има предприети мерки за отнемане, временно отнемане, отмяна или ограничаване на предишно свидетелство за управление.
17Freistaat Bayern обжалва това решение пред Bayerischer Verwaltungsgerichtshof, който решава да спре производството и да отправи до Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва ли член 1, параграф 2 и член 8, параграфи 2 и 4 от Директива 91/439/ЕИО да се тълкуват в смисъл, че приемаща държава членка има право да не признае свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, ако въз основа на данните, вписани в това свидетелство за управление, се установи нарушение на член 7, параграф 1, буква б) от тази директива, при положение че приемащата държава членка предварително не е наложила мярка по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 91/439/ЕИО спрямо притежателя на свидетелството за управление?“
По преюдициалния въпрос
18С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 1, параграф 2, член 7, параграф 1, буквa б), както и член 8, параграфи 2 и 4 от Директива 91/439 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат приемаща държава членка да откаже да признае на нейна територия свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, ако въз основа на данните, вписани в това свидетелство за управление, се установи, че не е било спазено условието за обичайно пребиваване, предвидено в член 7, параграф 1, буква б) от тази директива, но по отношение на притежателя на това свидетелство приемащата държава членка не е налагала каквито и да било мерки по смисъла на член 8, параграф 2 от посочената директива.
19Съгласно установената съдебна практика член 1, параграф 2 от Директива 91/439 предвижда взаимно признаване, без други формални изисквания, на свидетелствата за управление, издадени от държавите членки. Тази разпоредба налага на последните ясно и точно задължение, което не оставя каквато и да било свобода на преценка относно мерките, които трябва да бъдат приети за изпълнението му (Решение от 19 февруари 2009 г. по дело Schwarz, C‑321/07, Сборник, стр. I‑1113, точка 75 и цитираната съдебна практика).
20Държавата членка, издала свидетелството за управление, следва да провери дали е изпълнен минимумът от условия, предвиден от правото на Съюза, и по-специално условията относно пребиваването и годността за управление, предвидени в член 7, параграф 1 от посочената директива, и следователно дали е обосновано издаването на свидетелство за управление (Решение по дело Schwarz, посочено по-горе, точка 76 и цитираната съдебна практика).
21След като органите на дадена държава членка са издали свидетелство за управление съгласно член 1, параграф 1 от Директива 91/439, другите държави членки нямат право да проверяват спазването на условията за издаване, предвидени от тази директива. Всъщност притежаването на свидетелство за управление, издадено от държава членка, трябва да се счита за доказателство, че притежателят на това свидетелство е отговарял на посочените условия в деня, в който последното му е издадено (Решение по дело Schwarz, посочено по-горе, точка 77 и цитираната съдебна практика).
22Въпреки това от Решение от 26 юни 2008 г. по дело Wiedemann и Funk (C‑329/06 и C‑343/06, Сборник, стр. I‑4635), както и от Решение от 26 юни 2008 г. по дело Zerche и др. (C‑334/06—C‑336/06, Сборник, стр. I‑4691) е видно, че член 1, параграф 2, член 7, параграф 1 и член 8, параграфи 2 и 4 от Директива 91/439 трябва да се тълкуват в смисъл, че във всички случаи допускат държава членка да откаже да признае на територията си правото на управление на моторно превозно средство, произтичащо от свидетелство за управление, издадено след налагането на мярка за отнемане от друга държава членка (вж. в този смисъл Определение от 9 юли 2009 г. по дело Wierer, C‑445/08, точка 50).
23Всъщност държава членка може да откаже да признае на територията си правото на управление на моторно превозно средство, произтичащо от свидетелство за управление, издадено след налагане на мярка за отнемане от друга държава членка, ако въз основа на отбелязване в същото или на друга неоспорима информация, произхождаща от държавата членка на издаване, се установи, че при издаването на посоченото свидетелство неговият притежател, спрямо който на територията на първата държава членка е била наложена мярка за отнемане на предишно свидетелство, не е имал обичайно пребиваване на територията на държавата членка на издаване (вж. в този смисъл Решение по дело Wiedemann и Funk, посочено по-горе, точка 73, както и Решение по дело Zerche и др., посочено по-горе, точка 70).
24В този смисъл, тъй като условието за пребиваване явно не е било спазено от държавата членка на издаване, принципът за взаимно признаване на свидетелствата за управление не се поставя под въпрос.
25В писменото си становище г‑жа Grasser твърди, че за разлика от притежателите на свидетелства за управление, за които се отнасят посочените по-горе решения по дело Wiedemann и Funk и по дело Zerche и др. и по отношение на които са били приети мерки за отнемане на предишно свидетелство, тя никога по-рано не е притежавала свидетелство за управление и следователно спрямо нея никога не е налагана такава мярка. Поради това анализът по тези решения не можел да бъде отнесен към нейния случай и неспазването на условието за пребиваване не обосновавало непризнаването на чешкото ѝ свидетелство за управление.
26В това отношение следва да се напомни, че съгласно четвъртото съображение от Директива 91/439 законодателят на Съюза е приел, че с оглед безопасността на движението по пътищата трябва да бъде установен минимум от изисквания за издаване на свидетелство за управление. Сред този минимум от изисквания е установеното в член 7, параграф 1, буква б) от посочената директива изискване за пребиваване, съгласно което за издаването на свидетелство за управление е необходимо лицето да има обичайно пребиваване на територията на държавата членка, издаваща свидетелството, или да представи доказателства, че учи там най-малко от шест месеца.
27Съдът вече е приел, че условието за пребиваване допринася по-специално за борбата с „туризма за свидетелства за управление” при липсата на пълна хармонизация на правните уредби на държавите членки относно издаването на свидетелства за управление. Впрочем това условие е необходимо за контрола на спазването на условието за годност за управление (Решение по дело Wiedemann и Funk, посочено по-горе, точка 69, както и Решение по дело Zerche и др., посочено по-горе, точка 66).
28Освен това като предварително условие, което позволява да се провери дали даден кандидат отговаря на другите условия, наложени от Директива 91/439, условието за пребиваване, определящо държавата членка на издаване, има особено значение в сравнение с останалите наложени от тази директива условия (Решение по дело Wiedemann и Funk, посочено по-горе, точка 70, както и Решение по дело Zerche и др., посочено по-горе, точка 67).
29Както се посочва в точка 33 от заключението на генералния адвокат, споменатата директива не прави каквато и да било разлика с оглед условието за пребиваване на кандидат за свидетелство за управление между издаване за първи път и издаване след отнемане на предишно свидетелство. И в двата случая за издаването е необходимо лицето да има обичайно пребиваване на територията на държавата членка, издаваща свидетелството, или да представи доказателства, че учи там най-малко от шест месеца.
30Следва да се констатира, че условието за пребиваване има особено значение и при издаването за първи път на свидетелство за управление.
31Всъщност, ако в този случай посоченото условие не е изпълнено, би било трудно и дори невъзможно компетентните органи на държавата членка на издаване да проверят дали са спазени другите условия, наложени от Директива 91/439. При липсата на такава проверка е възможно притежателят на така издаденото свидетелство за управление да не притежава по-специално необходимите способности и годност за управление, поради което да застрашава безопасността на движението по пътищата. От друга страна, съществува опасност да се постави под въпрос принципът, установен в член 7, параграф 5 от Директива 91/439, че никой не може да притежава свидетелство за управление от повече от една държава членка.
32В това отношение обстоятелството, че приемащата държава членка не е предприела спрямо притежателя на свидетелството каквито и да било мерки по смисъла на член 8, параграф 2 от посочената директива, е без значение.
33С оглед на изложеното по-горе на отправения въпрос следва да се отговори, че член 1, параграф 2, член 7, параграф 1, буква б), както и член 8, параграфи 2 и 4 от Директива 91/439 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат приемаща държава членка да откаже да признае на нейна територия свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, ако въз основа на данните, вписани в това свидетелство, се установи, че не е било спазено условието за обичайно пребиваване, предвидено в член 7, параграф 1, буква б) от тази директива. В това отношение обстоятелството, че приемащата държава членка не е предприела спрямо притежателя на свидетелството каквито и да било мерки по смисъла на член 8, параграф 2 от посочената директива, е без значение.
По съдебните разноски
34С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:
Член 1, параграф 2, член 7, параграф 1, буквa б), както и член 8, параграфи 2 и 4 от Директива 91/439/ЕИО на Съвета от 29 юли 1991 година относно свидетелствата за управление на моторни превозни средства, изменена с Директива 2008/65/ЕО на Комисията от 27 юни 2008 година, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат приемаща държава членка да откаже да признае на нейна територия свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, ако въз основа на данните, вписани в това свидетелство, се установи, че не е било спазено условието за обичайно пребиваване, предвидено в член 7, параграф 1, буква б) от тази директива. В това отношение обстоятелството, че приемащата държава членка не е предприела спрямо притежателя на свидетелството каквито и да било мерки по смисъла на член 8, параграф 2 от посочената директива, е без значение.
Подписи
* Език на производството: немски.