Страни по делото Основания за решението Диспозитив

По дело C‑181/06

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 234 ЕО от Tribunal Administrativo e Fiscal do Porto (Португалия) с акт от 7 март 2006 г., постъпил в Съда на 7 април 2006 г., в производството по дело

Deutsche Lufthansa AG

срещу

ANA — Aeroportos de Portugal SA,

в присъствието на

Ministério Público,

СЪДЪТ (втори състав),

състоящ се от: г‑н C.W.A. Timmermans, председател на състав, г‑н P. Kūris (докладчик), г‑н J. Makarczyk, г‑н L. Bay Larsen и г‑н J.‑C. Bonichot, съдии,

генерален адвокат: г‑н J. Mazák,

секретар: г‑жа M. Ferreira, главен администратор,

предвид изложеното в хода на писменото производство и на съдебното заседание от 8 февруари 2007 г.,

като има предвид становищата, представени:

– за Deutsche Lufthansa AG, от адв. A. Moura Portugal, advogado,

– за португалското правителство, от г‑н L. Fernandes и г‑жа M. J. Viegas, в качеството на представители,

– за гръцкото правителство, от г‑н K. Georgiadis и г‑жа Z. Chatzipavlou, в качеството на представители,

– за Комисията на Европейските общности, от г‑н J. R. Vidal Puig, г‑н S. Noe и г‑н P. Guerra e Andrade, в качеството на представители,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в заседанието на 19 април 2007 г.,

постанови настоящото

Решение

1. Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6 и член 16, параграф 3 от Директива 96/67/ЕО на Съвета от 15 октомври 1996 година относно достъп до пазара на наземни услуги в летищата на Общността (ОВ L 272, стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 4, стр. 98).

2. Запитването е отправено в рамките на спор между Deutsche Lufthansa AG (наричано по-нататък „Lufthansa“) и ANA — Aeroportos de Portugal SA (наричана по-нататък „ANA“) във връзка с известие за определяне и събиране на такси за наземно администриране и надзор, издадено от ANA.

Правна уредба

Общностна правна уредба

3. Текстът на член 6, параграф 1 от Директива 96/67 гласи следното:

„Държавите-членки предприемат необходимите мерки в съответствие с условията, посочени в член 1, за да гарантират свободен достъп на доставчиците на наземно обслужване до пазара за предоставянето на наземно обслужване на трети страни

Държавите-членки имат правото да изискат доставчиците на наземно обслужване да са се установили в рамките на Общността.“

4. Член 16, параграф 3 от Директивата предвижда:

„Когато достъпът до инсталациите на летището е свързан със събиране на такса, последната трябва да бъде определена въз основа на адекватни, обективни, прозрачни и недискриминационни критерии.“

5. Приложението към директивата гласи:

„1. Администрацията на земята и надзорът са състоят от:

1.1. представителство и услуги по връзка с местните власти или който и да е друг орган, плащания в полза на ползвателите на летището и предоставяне на място за офиси за неговите представители;

1.2. контрол на натоварването, съобщения и комуникации;

1.3. работа с, съхраняване и администриране на устройства;

1.4. всякакви други услуги по надзор преди, по време на и след полет и каквито и да са други административни услуги, изисквани от използващ летището.“

Национална правна уредба

6. Декрет-закон № 102/90 от 21 март 1990 г., изменен с Декрет-закон № 280/99 от 26 юли 1999 г. ( Diário da Republica I, серия A, № 172 от 26 юли 1999 г., стр. 4678, наричан по-нататък „Декрет-закон № 280/99“), уточнява дължимите такси за извършването на всяка дейност в района на летището и предвижда в член 18, параграф 2, че в управлявания от ANA публичноправен сектор на летищна дейност размерът на таксите за наземни услуги се определя от ANA след предварително одобрение от Националния институт за гражданско въздухоплаване.

7. Член 3 от Декрет № 12/99 от 30 юли 1999 г. ( Diário da Republica I, серия B, № 176, от 30 юли 1999 г., стр. 4922), предвижда:

„Таксите, предвидени в член 17 от Декрет-закон № 102/90 от 21 март 1990 г., са разделени, с оглед на прилагането на член 18 от същия декрет-закон, в съответствие с естеството на предоставените услуги и на извършваната дейност, на:

а) такси за трафик;

б) такси за наземно обслужване („handling“);

в) такси за паркинг;

г) други такси с търговски характер.“

8. Таксите за наземно обслужване са уредени с член 10 и следващи от Декрет № 12/99. Те са единадесет на брой.

9. Член 10 от този декрет гласи:

„Такси за наземни услуги се дължат за упражняването на всяка дейност, която представлява част от изброените услуги в списъка към приложение I към Декрет-закон № 275/99 от 23 юли 1999 г., при следните условия:

1) Таксата за наземно администриране и надзор се дължи от доставчиците на наземно обслужване и се определя като процент от реализирания оборот.

2) Таксата за обслужване на пътници се дължи от доставчиците на наземно обслужване и от самообслужващите се ползватели на летище или на летателна площадка; тя се определя въз основа на периоди от време, изчислени почасово или за части от деня или от месеца, както и според броя на пунктовете за допускане и регистрация на пътници („check-in“).

3) Таксата за обслужване на багаж се дължи от доставчиците на наземно обслужване и от самообслужващите се ползватели на летище или на летателна площадка; тя се определя въз основа на периоди от време, изчислени почасовото или за части от деня или от месеца, както и според броя на пунктовете за допускане и регистрация на пътници („check-in“) или върху единица обработен багаж.

4) Таксата за обслужване на товари и поща се дължи:

а) от самообслужващите се ползватели на летище или на летателна площадка; тя се определя въз основа на единица трафик;

б) от доставчиците на наземно обслужване; тя се определя като процент от реализирания оборот.

5) Таксата за перонно обслужване се дължи:

а) от самообслужващите се ползватели на летище или на летателна площадка; тя се определя въз основа на единица трафик;

б) от доставчиците на наземно обслужване; тя се определя като процент от реализирания оборот.

6) Таксата за обслужване на въздухоплавателното средство се дължи от доставчиците на наземно обслужване и се определя като процент от реализирания оборот.

7) Таксата за обслужване с горива и масла се дължи от доставчиците на наземно обслужване и се определя като процент от реализирания оборот или се начислява за доставен хектолитър гориво и литър масло, като в този случай стойностите се закръглят до по-високата единица.

8) Таксата за поддръжка на въздухоплавателното средство се дължи от доставчиците на наземно обслужване и се определя като процент от реализирания оборот.

9) Таксата за операции по време на полет и администрация на екипажа се дължи от доставчиците на наземно обслужване и се определя като процент от реализирания оборот.

10) Таксата за транспорт на земята се дължи от доставчиците на наземно обслужване и се определя като процент от реализирания оборот.

11) Таксата за услугите по кетъринг („catering“) се дължи от доставчиците на наземно обслужване и се определя като процент от реализирания оборот.“

10. Член 11 от споменатия декрет предвижда:

„От ползвателите на всяко летище или летателна площадка, обявени за централизирани за извършване на наземно обслужване, може да се изисква заплащане на различна такса според периода на използване, обслужващата единица или обработената физическа единица.“

Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси

11. Lufthansa, дружество учредено съгласно германското право, чийто клон има седалище в летището на Лисабон (Португалия), оспорва по съдебен ред известието за определяне и събиране на такса за наземно администриране и надзор, издадено от ANA.

12. ANA предоставя на Lufthansa разрешение за извършване на наземни услуги на летище Francisco Sá Carneiro в Порто. В резултат на това за Lufthansa възниква задължение за плащане на такса в размер от 22 164 PTE [португалски ескуда], включително на данък добавена стойност (или 110,55 EUR).

13. Lufthansa поддържа пред националната юрисдикция, че разпоредбите на националното право, а именно член 10, параграф 1 от Декрет № 12/99 и член 18, параграф 2 от Декрет-закон № 280/99, нарушават Директива 96/67.

14. Tribunal Administrativo e Fiscal do Porto решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Може ли изискваната по силата на член 10, параграф 1 от Декрет № 12/99 от 30 юли 1999 г. такса за наземно администриране и надзор да се приеме за такса, „определена въз основа на адекватни, обективни, прозрачни и недискриминационни критерии“ съгласно изискването на член 16, параграф 3 от Директива 96/67/ЕО на Съвета от 15 октомври 1996 година относно достъп до пазара на наземни услуги в летищата на Общността?

2) Противоречи ли или несъвместимо ли е със свободния достъп до пазара на предоставянето на наземно обслужване на трети страни, установен с член 6 от Директива 96/67/ЕО на Съвета, изискването за плащане на такса за наземно администриране и надзор по силата на член 10, параграф 1 от Декрет № 12/99 от 30 юли 1999 г., на член 18, параграф 2 от Декрет-закон № 102/90 от 21 март 1999 г., съответ но изменен с Декрет-закон № 280/99 от 26 юли 1999 г., и на други национални разпоредби, които определят размера на тази такса?

3) Противоречи ли или несъвместимо ли е с осъществяването на вътрешния пазар и с принципите, посочени в член 3, параграф 1, буква в) ЕО и член 4 ЕО, изискването за плащане на такса за наземно администриране и надзор по силата на член 10, параграф 1 от Декрет № 12/99 от 30 юли 1999 г., на член 18, параграф 2 от Декрет-закон № 102/90 от 21 март 1999 г., съответно изменен с Декрет-закон № 280/99 от 26 юли 1999 г., и на други национални разпоредби, които определят размера на тази такса?

4) Може ли изискването за плащане на такса за наземно администриране и надзор по силата на член 10, параграф 1 от Декрет № 12/99 от 30 юли 1999 г., на член 18, параграф 2 от Декрет-закон № 102/90 от 21 март 1999 г., съответно изменен с Декрет-закон № 280/99 от 26 юли 1999 г., и на други национални разпоредби, които определят размера на тази такса, да се приеме за злоупотреба по смисъла на член 82 ЕО?“

По преюдициалните въпроси

15. В самото начало следва да се припомни, че съгласно текста на член 1, параграф 1, буква в) и параграф 2 от Директива 96/67 тя се прилага, считано от 1 януари 1999 г. само за летищата с годишен трафик, не по-малък от 3 милиона превозени пътници или 75 000 тона товари или не по-малък от 2 милиона превозени пътници или 50 000 тона товари през периода от шест месеца преди 1 април или 1 октомври за предходната година. Считано от 1 януари 2001 г., въпросната директива се прилага за всяко летище, намиращо се на територията на държава-членка и отворено за търговски трафик, чийто ежегоден трафик е не по-малък от 2 милиона превозени пътници или 50 000 тона товари.

16. От представените от националната юрисдикция факти обаче не личи ясно летището на Порто да е достигнало посочените по-горе прагове преди 2005 г. В противен случай това летище влиза в приложното поле на Директива 96/67 едва на 1 януари 2006 г. Изглежда обаче, че оспорваното от Lufthansa известие за определяне на такса се отнася за 2000 г.

17. Следователно препращащата юрисдикция следва да провери предварително дали Директива 96/67 се прилага за обстоятелствата по главното производство.

По първия и втория въпрос

18. С първия и втория си въпрос препращащата юрисдикция пита по същество дали член 6 и член 16, параграф 3 от Директива 96/67 не допускат национална правна уредба като тази по главното производство, която предвижда плащане на такса за наземно администриране и надзор от доставчиците на наземно обслужване на летищната администрация.

19. Съдът приема, че както от съображение 25 от Директива 96/67, така и от член 16, параграфи 1 и 3 от нея следва, че управляващата организация на дадено летище е оправомощена да събира такса за достъп до инсталациите на летището. Като такива следва да се считат инфраструктурите и оборудването, които са предоставени на разположение от летището. За сметка на това Съдът приема, че такава организация не може да събира такса за достъп до пазара за предоставянето на наземно обслужване в допълнение на таксата за използване на инсталациите на летището (вж. в този смисъл Решение от 16 октомври 2003 г. по дело Flughafen Hannover-Langenhagen, C‑363/01, Recueil, стр. I‑11893, точки 37—40, както и точки 44 и 60).

20. На първо място следва да се прецени дали такса като спорната по главното производство такса за наземно администриране и надзор следва да се приеме за такса, която се дължи за достъп до инсталациите на летището.

21. Португалското правителство поддържа, че въпросната такса се изисква за предоставянето на летищна обществена услуга в полза на гражданското въздухоплаване и за достъп до публичноправна собственост, за която ANA трябва да осигури добри условия за ползване.

22. По време на съдебното заседание португалските власти уточняват, от една страна, че съдържанието на таксата за наземно администриране и надзор, предвидена с Декрет № 12/99, не се различавало от това на таксата, спомената в приложението към Директива 96/67, и в никакъв случай не представлявало второ таксуване за услуги, за които вече е наложена такса, предвидена в същия декрет.

23. От друга страна, португалските власти за първи път споменават, че за ефективно използване на публичноправна собственост трябвало конкретно да бъдат считани потреблението на вода и електричество, както и разходите за почистване и охрана.

24. Във връзка с това препращащият съд следва да провери насрещните престации на оспорваната по главното производство такса, с оглед на наземното администриране и надзора, предвидени в точка 1 от приложението към Директива 96/67. След това, ако въпросната такса се дължи за съвкупността или за част от тези услуги и не представлява второ таксуване на услуги, за които вече е платена друга такса или друг налог, тя може да се приеме за такса за достъп до инсталациите на летището, а не за такса за достъп до пазара на наземни услуги.

25. Във всеки случай следва да се прецени, на второ място, дали спорната по главното производство такса отговаря на критериите, определени от член 16, параграф 3 от Директива 96/67.

26. Относно критериите адекватност и обективност препращащата юрисдикция следва да потърси връзката между разходите за дейността на ANA и размера на таксата, определена като процент от реализирания от Lufthansa оборот на летището Francisco Sá Carneiro на Порто.

27. Що се отнася до критерия прозрачност, той може да се счита за изпълнен само ако в националните разпоредби съществува ясно определение на предоставяните от ANA услуги и точно определение на начина на изчисляване на въпросната такса.

28. На последно място, що се отнася до критерия за недопускане на дискриминация, ако е установено, че спорната по главното производство такса се дължи само от доставчиците на наземни услуги, въпреки че както тези доставчици, така и самообслужващите се ползватели на наземни услуги използват същите инсталации на летището, също така е ясно, че ако единственото основание за това различно третиране се извлича от обстоятелството, че само въпросните доставчици реализират доход, това различно третиране трябва да бъде прието за дискриминационно.

29. Предвид гореизложените съображения на първия и на втория въпрос следва да се отговори, че общностното право не допуска национална правна уредба като предвидената в член 10, параграф 1 от Декрет № 12/99 и член 18, параграф 2 от Декрет-закон № 280/99, освен ако таксата за наземно администриране и надзор, която е предвидена от тези правни норми, не се дължи като насрещна престация за съвкупността или за част от услугите, определени в точка 1 от приложението към Директива 96/67, и не представлява второ таксуване на услуги, за които вече е платена друга такса или друг налог. В случай че при проверката на препращащата юрисдикция се установи, че спорната по главното производство такса представлява такса за достъп до инсталациите на летището, тази юрисдикция следва да провери дали въпросната такса отговаря на критериите за адекватност, обективност, прозрачност и недискриминация, както са определени от член 16, параграф 3 от Директива 96/67.

По третия въпрос

30. С третия си въпрос препращащата юрисдикция пита по същество дали плащането на спорната по главното производство такса противоречи на член 3 ЕО и на член 4 ЕО.

31. Във връзка с това е достатъчно да се посочи, че членове 3 ЕО и 4 ЕО определят целите и областите, за които се отнася дейността на Европейската общност, и не предвиждат задължения за държавите-членки или за публични или частни организации (вж. в този смисъл Решение от 3 октомври 2000 г. по дело Echirolles Distribution, C‑9/99, Recueil, стр. I‑8207, точка 22). Доколкото тези дейности са уточнени в други части от Договора за ЕО и в общностни актове за прилагане като Директива 96/67, на препращащата юрисдикция следва да се отговори само с оглед на тази директива.

По четвъртия въпрос

32. С четвъртия си въпрос препращащата юрисдикция пита по същество дали изискването на спорната по главното производство такса може да се приеме за злоупотреба с господстващо положение по смисъла на член 82 ЕО.

33. Съгласно постоянната съдебна практика актовете за препращане трябва да посочват точните причини, на които се дължат въпросите на препращащия съд относно тълкуването на общностното право и поради които той е намерил за уместно да отправи преюдициални въпроси до Съда (вж. Определение от 28 юни 2000 г. по дело Laguillaumie, C‑116/00, Recueil, стр. I‑4979, точка 16 и цитираната съдебна практика, както и Решение от 13 юли 2000 г. по дело Idéal tourisme, C‑36/99, Recueil, стр. I‑6049, точка 20). По този начин Съдът е приел, че е необходимо националният съд да предостави минимум информация относно основанията за избора на общностните разпоредби, за които иска тълкуване, както и относно връзката, която той прави между тези разпоредби и приложимото за спора в главното производство национално законодателство (Определение от 7 април 1995 г. по дело Grau Gomis и др., C‑167/94, Recueil, стр. I‑1023, точка 9).

34. Следва да се посочи, че актът за препращане не отговаря на тези изисквания.

35. В действителност не е възможно да се определи конкретният въпрос, който би могъл да се постави във връзка с тълкуването на член 82 ЕО. Изискването за точност относно фактическата и правната обстановка обаче се прилага особено в областта на конкуренцията, която се характеризира със сложни фактически и правни ситуации (Определение по дело Laguillaumie, посочено по-горе, точка 19 и цитираната съдебна практика).

36. Следователно четвъртият въпрос следва да се приеме за недопустим.

Относно разноските

37. С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред препращащата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

Общностното право не допуска национална правна уредба като предвидената в член 10, параграф 1 от Декрет № 12/99 от 30 юли 1999 г. и член 18, параграф 2 от Декрет-закон № 102/90 от 21 март 1990 г., изменен с Декрет-закон № 280/99 от 26 юли 1999 г., освен ако таксата за наземно администриране и надзор, предвидена с тези правни норми, не се дължи като насрещна престация за съвкупността или за част от услугите, определени в точка 1 от приложението към Директива 96/67/ЕО на Съвета от 15 октомври 1996 година относно достъп до пазара на наземни услуги в летищата на Общността, и не представлява второ таксуване на услуги, за които вече е платена друга такса или друг налог. В случай че при проверката на препращащата юрисдикция се установи, че спорната по главното производство такса представлява такса за достъп до инсталациите на летището, тази юрисдикция следва да провери дали въпросната такса отговаря на критериите за адекватност, обективност, прозрачност и недискриминация, както са определени в член 16, параграф 3 от Директива 96/67.