РЕШЕНИЕ НА СЪДА (девети състав)

27 ноември 2025 година ( *1 )

„Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Директива 93/13/ЕИО — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 — Последици от установяването на неравноправността на клауза — Нищожност на договора — Иск на доставчик за връщане на размера на кредита, предоставен въз основа на договор, обявен за нищожен — Режим на разпределяне на съдебните разноски — Диференцирани правила за изчисляване на съдебните такси в зависимост от качеството на ищеца — Принцип на ефективност — Задължение за съответстващо тълкуване“

По дело C‑746/24 [Gryczara] ( i )

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава, Полша) с акт от 25 октомври 2024 г., постъпил в Съда на 25 октомври 2024 г., в рамките на производство по дело

Bank Millennium SA

срещу

PR, СЪДЪТ (девети състав),

състоящ се от: M. Condinanzi, председател на състава, N. Jääskinen и R. Frendo (докладчик), съдии,

генерален адвокат: R. Norkus,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

като има предвид становищата, представени:

– за Bank Millennium S.A., от M. Hudyma, adwokat, и S. Dudzik и T. Spyra, radcowie prawni,

– за PR, от W. Budzewski, adwokat,

– за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

– за италианското правителство, от S. Fiorentino, в качеството на представител, подпомаган от C. De Nicola, procuratore dello Stato, и M. Cherubini и A. De Curtis, avvocati dello Stato,

– за Европейската комисия, от P. Kienapfel и A. Stobiecka-Kuik, в качеството на представители,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Решение

1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273), както и на принципа на ефективност.

2 Запитването е отправено в рамките на спор между банковата институция Bank Millennium SA и потребителя PR във връзка с предявен иск за връщане на размера на кредита, предоставен въз основа на договор, който е бил обявен за нищожен заради включените в него неравноправни клаузи.

Правна уредба

Правото на Съюза

3 Двадесет и четвърто съображение от Директива 93/13 гласи, че „съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“.

4 Член 6, параграф 1 от тази директива гласи:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

5 Член 7, параграф 1 от посочената директива предвижда:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

Полското право

Гражданският кодекс

6 Съгласно член 58, параграф 1 от Ustawa — Kodeks cywilny (Закон — Граждански кодекс) от 23 април 1964 г. (Dz. U., бр. 16, позиция 93), в приложимата му в главното производство редакция (наричан по-нататък „Гражданският кодекс“):

„Нищожна е правната сделка, която противоречи на закона или го заобикаля, освен ако приложима разпоредба не предвижда друга последица, и в частност че нищожните клаузи на правната сделка се заместват от съответните правила на закона“.

7 Член 3851, параграфи 1 и 2 от Гражданския кодекс предвижда:

„1.Клаузите на сключен с потребител договор, които не са договорени индивидуално, не обвързват потребителя, ако определят правата и задълженията му в противоречие с добрите нрави, като грубо нарушават неговите интереси (недопустими клаузи). Това не се отнася за клаузите, които определят главните задължения на страните, включително цената или възнаграждението, ако са формулирани еднозначно.

2.Ако клаузата не е обвързваща за потребителя в съответствие с параграф 1, страните остават обвързани от договора в останалата му част“.

8 Член 405 от този кодекс предвижда:

„Който без правно основание получи имуществена облага за сметка на другиго, е длъжен да я върне, а ако това не е възможно, да възстанови стойността ѝ“.

9 Член 410 от посочения кодекс гласи:

„1.Разпоредбите на предходните членове се прилагат и за даденото без основание.

2.Даденото е без основание, когато даващият не е имал задължение въобще или не е имал задължение към получателя или когато основанието за даденото е отпаднало или целта му не е осъществена, или също когато правната сделка, от която произтича задължението, е недействителна и не е станала действителна след изпълнението“.

10 Съгласно член 498 от същия кодекс:

„1.Когато две лица си дължат взаимно пари или родово определени вещи с еднакво качество, всяко от тях може да прихване вземането си с вземането на другата страна, ако и двете вземания са изискуеми и могат да бъдат предявени пред съд или друг държавен орган.

2.С прихващането двете насрещни вземания се погасяват до размера на по-малкото“.

Гражданският процесуален кодекс

11 Член 98, параграфи 1 и 3 от Ustawa — Kodeks postępowania cywilnego (Закон — Граждански процесуален кодекс) от 17 ноември 1964 г. (Dz. U., 1964 г., бр. 43, позиция 296), в приложимата му в главното производство редакция (наричан по-нататък „Гражданският процесуален кодекс“), гласи:

„(1)Загубилата делото страна е длъжна по искане на насрещната страна да ѝ заплати разноските, необходими за целесъобразното осъществяване на правата ѝ и целесъобразната ѝ защита (съдебни разноски).

[…] (3)Когато страната се представлява от адвокат, към необходимите ѝ съдебни разноски спадат адвокатското възнаграждение, но до размера на определените в специалните правила за това хонорари и разходи за един адвокат, съдебните такси и разноски, както и разноските за личното явяване на страната, ако съдът е изискал това“.

12 Член 100 от Гражданския процесуален кодекс предвижда:

„Ако искът е уважен само частично, всеки понася своите разноски или те се присъждат съразмерно. Независимо от това съдът може да възложи всички разноски в тежест на едната от страните, ако исканията на насрещната страна са отхвърлени само в незначителна част или когато определянето на дължимата ѝ сума е зависело от уреждането на взаимни задължения или от преценката на съда“.

13 Съгласно член 101 от този кодекс:

„Разноските се присъждат на ответника въпреки уважаването на иска, ако не е дал повод за завеждане на делото и с първото си процесуално действие е признал иска“.

14 Член 102 от посочения кодекс има следния текст:

„В случаите, в които има особено основание за това, съдът може да осъди загубилата страна да плати само част от разноските по делото или изобщо да не я осъди да заплаща разноски“.

15 Член 103, параграф 1 от същия кодекс гласи:

„Независимо от изхода на делото съдът може да възложи в тежест на всяка главна или встъпила страна онези разноски, които тя е причинила злонамерено или явно необосновано“.

Законът за съдебните такси и разноски по граждански дела

16 Член 13, параграф 2 от Ustawa o kosztach sądowych w sprawach cywilnych (Закон за съдебните такси и разноски по граждански дела) от 28 юли 2005 г. (Dz. U., бр. 167, позиция 1398), консолидирана редакция (Dz. U., 2022 г., позиция 1125, наричан по-нататък „Законът за съдебните такси и разноски“), предвижда:

„По дела за имуществени права, ако стойността на предмета на спора или стойността на предмета на обжалване е над 20000 [полски злоти (PLN) (около 4713 евро)], за исковата молба или жалбата се събира пропорционална такса в размер на 5 % от тази стойност, но не повече от 200000 PLN [около 47136 евро]“.

17 Съгласно член 13а от Закона за съдебните такси и разноски:

„По дела за вземания, които произтичат от банкови сделки, ако стойността на предмета на спора или стойността на предмета на обжалване е над 20000 PLN [около 4713 евро], от страна, която е потребител или физическо лице със семейно земеделско стопанство, се събира фиксирана такса в размер на 1000 PLN [около 236 евро]“.

Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос

18 На 27 юни 2008 г. PR и Bank Millennium сключват договор за кредит за сумата от 640000 PLN (около 150000 евро), деноминиран в швейцарски франкове (CHF).

19 PR заплаща месечни вноски по кредита, възлизащи на сумите от 126421,23 PLN (около 29800 евро) и 66600,96 CHF (около 71480 евро).

20 На 26 юни 2020 г. PR предявява иск срещу Bank Millennium, като иска договорът да бъде обявен за нищожен и да бъдат върнати платените в изпълнение на договора суми като дадени без основание.

21 С решение от 11 май 2022 г. Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава, Полша), който е запитващата юрисдикция, обявява договора за кредит за нищожен заради съдържащите се в него неравноправни клаузи. Съответно тази юрисдикция осъжда Bank Millennium да заплати на PR сумите от 65907,32 PLN (около 15530 евро) и 66600,96 CHF (около 71480 евро), заедно със законната лихва за забава, считано от 19 февруари 2022 г. до деня на плащането, както и да му възстанови направените съдебни разноски. Това съдебно решение е потвърдено на въззивна инстанция от Sąd Apelacyjny w Warszawie (Варшавски апелативен съд, Полша).

22 На 23 ноември 2022 г. Bank Millennium предявява иск пред запитващата юрисдикция, като моли PR да бъде осъден да ѝ върне главницата на кредита, тоест сумата от 640000 PLN (около 150000 евро), заедно със законната лихва за забава, считано от датата на подаването на исковата молба до деня на плащането. Банката иска също така PR да бъде осъден да заплати съдебните разноски, включително, от една страна, съдебната такса, възлизаща на 5 % от стойността на предмета на спора, а именно 32000 PLN (около 7544 евро), а от друга страна, разноските за адвокатско представителство, възлизащи на фиксирана сума от 10800 PLN (около 2546 евро).

23 Запитващата юрисдикция се съмнява в съвместимостта на предвидения в полското право режим за разпределяне на съдебните разноски с Директива 93/13.

24 Най-напред, тя отбелязва, че съгласно Гражданския процесуален кодекс основният принцип по въпроса за разпределянето на разноските в гражданския процес е принципът на отговорността за изхода на делото, съгласно който загубилата делото страна е длъжна да плати съдебните разноски на спечелилата страна, както предвижда член 98, параграф 1 от този кодекс, а ако искът е уважен само частично, всеки понася своите разноски или те се присъждат съразмерно съгласно член 100 от посочения кодекс. Този принцип е смекчен с няколко изключения, предвидени в членове 101 и 102 и член 103, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс, а именно съответно възможността разноските да бъдат възложени в тежест на ищеца, ако ответникът признае иска с първото си процесуално действие, отчитането на принципа на справедливост и прилагането на принципа на вината. Според посочената юрисдикция обаче в случая не е приложимо нито едно от тези изключения.

25 По-нататък, като се позовава на практиката на Съда (решения от 22 септември 2022 г., Servicios prescriptor y medios de pagos EFC,C‑215/21, EU:C:2022:723, т. 41, и от 21 март 2024 г., Профи Кредит България (Допълнителни услуги към договор за кредит), C‑714/22, EU:C:2024:263, т. 83), запитващата юрисдикция подчертава, че режимът на разпределяне на съдебните разноски по делата, по които се иска установяване на неравноправност на договорни клаузи, не трябва да има за последица възпиране на потребителя да упражни правата си по Директива 93/13.

26 В това отношение тази юрисдикция отбелязва, че в разглеждания в главното производство случай PR би могъл да бъде осъден да заплати на Bank Millennium не само главницата на взетия кредит в размер на 640000 PLN (около 150000 евро) заедно със законната лихва за забава, но и общо 42800 PLN (около 10090 евро) за съдебни разноски. Подобна финансова тежест, равняваща се на около шесткратния размер на средната месечна работна заплата в Полша, би могла да накърнява както целите на Директива 93/13, така и принципа на ефективност на правото на Съюза.

27 Освен това, що се отнася до структурата на разноските по двете обсъждани съдебни дела, посочената юрисдикция уточнява, че размерът на адвокатските възнаграждения, а именно 10800 PLN (около 2546 евро), е еднакъв както за воденото от търговеца, така и за воденото от потребителя дело, но за съдебната такса не е така. Всъщност по делото за обявяването на договора за кредит за нищожен PR е трябвало при предявяването на иска си срещу банката да плати такса в размер на 1000 PLN (около 236 евро) съгласно член 13a от Закона за съдебните такси и разноски, докато по разглежданото в главното производство дело банката иска да ѝ се възстанови съдебна такса в размер на 32000 PLN (около 7544 евро), колкото е трябвало да плати съгласно член 13, параграф 2 от този закон.

28 При все това, от една страна, запитващата юрисдикция констатира, че PR е бил надлежно информиран — както от адвоката си, така и от съда в хода на първото дело, тоест делото по предявения от него иск — за последиците от нищожността на договора за кредит, и в частност за задължението да върне заетата главница и да плати евентуалните законни лихви за забава, както и съдебните разноски. Ето защо не би имало основание да се поддържа, че възлагането на съдебните разноски в тежест на потребителя би било непредвидимо за него.

29 От друга страна, запитващата юрисдикция отбелязва, че PR е можел да признае иска на банката с отговора си на исковата молба. Подобно действие е щяло да доведе до приложимост на член 101 от Гражданския процесуален кодекс и тогава Bank Millennium е щяла да бъде длъжна да понесе всички съдебни разноски. Освен това PR е можел да направи изявление за прихващане съгласно член 498, параграф 1 от Гражданския кодекс. В случай на направено от него изявление за прихващане след получаването на исковата молба насрещните вземания на страните са щели да се погасят до размера на по-малкото съгласно посочения член 498, параграф 2. Така вземането на банката е щяло да бъде значително по-малко. PR обаче избира различна процесуална стратегия — той оспорва вземането на банката с възражение за изтекла давност, но запитващата юрисдикция намира това възражение за неоснователно.

30 Накрая, посочената юрисдикция се пита дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 не изискват от нея да остави в тежест на търговеца всички отрицателни последици от сключването на договор с недопустими клаузи. Всъщност, ако договорът за кредит не е съдържал неравноправни клаузи, изобщо е нямало да се стигне до делото в главното производство. Затова според нея трябва да се определи дали в такъв случай търговецът не е длъжен да понесе всички разноски по настоящото дело, независимо какъв е изходът от него и дори ако той го спечели изцяло.

31 При тези обстоятелства Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива [93/93] и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която потребителят може да бъде осъден да заплати разноските по делото, в което националният съд уважава иска на търговеца за осъждането на потребителя да върне даденото му в изпълнение на договор, който е нищожен поради наличието на неравноправни клаузи в него?“.

По преюдициалния въпрос

По допустимостта

32 Bank Millennium поддържа, че преюдициалният въпрос е недопустим, тъй като не се отнася до тълкуването на правото на Съюза, доколкото разпоредбите на Директива 93/13 не се прилагат по отношение на последиците от премахването на неравноправните клаузи. Всъщност поставеният въпрос — за възстановяването на съдебните разноски по реституционния иск на банката — имал връзка само с тълкуването на националното право.

33 В това отношение следва да се припомни, че системата за сътрудничество, установена от член 267 ДФЕС, е основана на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда. В производство, образувано съгласно този член, националните разпоредби трябва да се тълкуват от юрисдикциите на държавите членки, а не от Съда, и той не бива да се произнася относно съвместимостта на норми на вътрешното право с разпоредбите на правото на Съюза. Съдът обаче е компетентен да предостави на националната юрисдикция всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, които да ѝ позволят да прецени съвместимостта на нормите на вътрешното право с правната уредба на Съюза (вж. решения от 16 март 1978 г., Oehlschläger, 104/77, EU:C:1978:69, т. 4, и от 17 март 2021 г., Consulmarketing, C‑652/19, EU:C:2021:208, т. 32 и цитираната съдебна практика).

34 Освен това съгласно постоянната съдебна практика в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС сътрудничество между Съда и националните юрисдикции само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като отправените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (вж. решения от 29 ноември 1978 г., Redmond, 83/78, EU:C:1978:214, т. 25, и от 2 февруари 2023 г., Towarzystwo Ubezpieczeń Ż (Заблуждаващи типови застрахователни договори), C‑208/21, EU:C:2023:64, т. 42 и цитираната съдебна практика).

35 Оттук следва, че въпросите, които се отнасят до правото на Съюза, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (вж. решения от 7 септември 1999 г., Beck и Bergdorf, С‑355/97, EU:C:1999:391, т. 22, и от 2 февруари 2023 г., Towarzystwo Ubezpieczeń Ż (Заблуждаващи типови застрахователни договори), C‑208/21, EU:C:2023:64, т. 43 и цитираната съдебна практика).

36 По настоящото дело обаче не е налице такава хипотеза.

37 Всъщност от акта за преюдициално запитване следва, че спорът в главното производство се води по иск на Bank Millennium срещу PR за връщане на заетата главница, след като в предходно, първо дело договорът за кредит е бил обявен за нищожен поради наличието на неравноправни клаузи в него. С преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция изрично пита Съда за тълкуването на правото на Съюза, и по-конкретно как следва да се тълкуват член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани във връзка с принципа на ефективност. Тази юрисдикция иска да се установи дали посочените разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство, вследствие от което при подобни реституционни искове загубилият делото потребител може да бъде осъден да плати като част от съдебните разноски сума за съдебна такса, която значително надвишава размера на таксата, която би бил длъжен да понесе този потребител, ако загуби дело по свой иск за установяване на неравноправността на тези клаузи и за обявяване в такъв случай на клаузите и на кредитния договор за нищожни.

38 При тези обстоятелства не може да се приеме за очевидно, че исканото тълкуване на Директива 93/13 няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство или че поставеният проблем е хипотетичен. Ето защо в настоящия случай възражението, че този акт не е приложим в главното производство, няма отношение към допустимостта на преюдициалното запитване, а засяга съществото на въпросите (вж. в този смисъл решение от 24 февруари 2022 г., TGSS (Безработица на домашните помощници), C‑389/20, EU:C:2022:120, т. 31 и цитираната съдебна практика).

39 Следователно преюдициалният въпрос е допустим.

По същество

40 В самото начало следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС сътрудничество между националните юрисдикции и Съда задачата на последния е да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът може да преформулира въпросите, които са му зададени. В това отношение той следва да извлече от цялата информация, предоставена от националната юрисдикция, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора (вж. решения от 29 ноември 1978 г., Redmond, 83/78, EU:C:1978:214, т. 26, от 28 ноември 2000 г., Roquette Frères, C‑88/99, EU:C:2000:652, т. 18, и от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578, т. 47).

41 В настоящия случай, видно от преюдициалното запитване, запитващата юрисдикция си поставя въпроса дали е съвместима с член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани във връзка с принципа на ефективност, националната правна уредба, която предвижда съдебните разноски да се възлагат в тежест на потребителя, когато той загуби дело по иск на доставчика за връщане на заетата главница след обявяването на договора за кредит за нищожен поради наличието на неравноправни клаузи в него. Тази юрисдикция отбелязва, че съдебната такса, която се възлага в тежест на потребителя като част от съдебните разноски по делото, може да е значително по-висока от съдебната такса, която този потребител би бил длъжен да понесе, ако загуби дело по свой иск за установяване на неравноправността на тези клаузи и за обявяване в такъв случай на клаузите и на кредитния договор за нищожни. Това се дължи на въведената в полското законодателство разлика в правилата за изчисляване на съдебната такса в зависимост от това дали искът е предявен от продавач или доставчик, или от потребител.

42 При тези обстоятелства следва да се приеме, че с въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която потребителят, в качеството на ответник, загубил дело по иск за връщане на заетата главница, предявен от доставчика след обявяването на договора за кредит за нищожен заради неравноправността на някои включени в него клаузи, може да бъде осъден да заплати съдебните разноски, включващи и съдебна такса, която поради предвидената в тази правна уредба разлика при изчисляването на размера на съдебната такса в зависимост от това дали ищецът има качеството потребител, или не, значително надвишава таксата, която би бил длъжен да понесе този потребител, ако загуби дело по свой иск за установяване на неравноправността на тези клаузи и за обявяване в такъв случай на клаузите и на кредитния договор за нищожни.

43 На първо място, следва да се припомни, че съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите членки определят изискването включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя при условията на тяхното национално право.

44 Предвид естеството и значението на обществения интерес от защитата на потребителите, които са в положение на по-слаба страна спрямо продавачите и доставчиците, Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки „за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива (решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 56 и цитираната съдебна практика).

45 Съдът е постановил, че последиците, които следва да се изведат от констатирането на неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, трябва да позволяват постигането на две цели. От една страна, съдът трябва да гарантира възможността да се възстанови равенството между страните по договора, което би било застрашено от прилагането на неравноправна клауза спрямо потребителя. От друга страна, той следва да се увери, че продавачът или доставчикът ще бъде разубеден да включва такива клаузи в договорите, които предлага на потребителите (решение от 25 ноември 2020 г., Banca B., C‑269/19, EU:C:2020:954, т. 38). Затова задължението на националния съд да изключи действието на неравноправната договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими, по принцип поражда съответния реституционен ефект по отношение на тези суми (решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 62).

46 На второ място, следва да се отбележи, че разпределянето на разноските в съдебните производства пред националните съдилища попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при условие че се спазват принципите на равностойност и на ефективност (решение от 22 септември 2022 г., Servicios Prescriptor y medios de pagos EFC, C‑215/21, EU:C:2022:723, т. 34 и цитираната съдебна практика).

47 Що се отнася до принципа на ефективност, за който единствено става дума във въпроса на запитващата юрисдикция, следва да се припомни, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, за неговия ход и за особеностите му пред различните национални инстанции. В тази насока следва, когато е необходимо, да се вземат предвид принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като гарантирането на правото на защита, принципът на правна сигурност и правилното развитие на производството (решение от 22 септември 2022 г., Servicios Prescriptor y medios de pagos EFC, C‑215/21, EU:C:2022:723, т. 35 и цитираната съдебна практика).

48 Макар принципът на ефективност като цяло да допуска потребителят да понесе определени съдебни такси и разноски, когато предявява иск за установяване на неравноправния характер на договорна клауза (решение от 7 април 2022 г., Caixabank,C‑385/20, EU:C:2022:278, т. 51), следва също да се отбележи, че Директива 93/13 предоставя на потребителя право да сезира съответния съд, за да се установи неравноправният характер на договорна клауза и да се откаже нейното прилагане — право, чиято ефективност трябва да се запази. Поради това режимът на разпределяне на съдебните разноски в такова производство не трябва да възпира потребителя да упражни това право (вж. в този смисъл решение от 22 септември 2022 г., Servicios Prescriptor y medios de pagos EFC, C‑215/21, EU:C:2022:723, т. 37 и цитираната съдебна практика).

49 От съдебната практика също така следва, че обвързването на разпределението на съдебните разноски в това производство само с недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, може да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разходите, до които би довело съдебното дело. Ето защо член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които му се връщат вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния ѝ характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от тази директива право на ефективен съдебен контрол за евентуалната неравноправност на договорните клаузи (решение от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578, т. 98 и 99).

50 В това отношение следва да се отбележи, че производствата по прилагането на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 по принцип се водят по инициатива на потребителя, който действа в качеството на ищец, срещу продавача или доставчика, който е ответник. За да се запази полезното действие на тази директива и да се осигури ефективна защита на потребителя срещу особено неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на нищожността на договора за кредит, следва да се приеме, че изложеният в точки 48 и 49 от настоящото решение извод на Съда относно разпределянето на съдебните разноски в производствата за установяване на неравноправност на договорна клауза се прилага по аналогия и в случаи като разглеждания в главното производство, при които потребителят е ответник по иск за връщане на заетата главница, предявен от доставчика след обявяването на договора за кредит за нищожен поради наличието на неравноправни клаузи в него.

51 С оглед на това е важно да се отбележи, че както е постановявал Съдът, процесуалните правила, които водят до твърде високи разходи за потребителя, биха могли да го разубедят да предприеме пълноценно действия в защита на правата си пред сезирания от продавача или доставчика съд (вж. в този смисъл решение от 7 април 2022 г., Caixabank, C‑385/20, EU:C:2022:278, т. 54 и цитираната съдебна практика).

52 В случая от акта за преюдициално запитване личи, че в полското право обявяването по съдебен ред на нищожността на договор за кредит заради включена в него неравноправна клауза има за последица обстоятелството, че плащанията, извършени в изпълнение на този договор било от кредитополучателите, било от кредитната институция, се явяват направени без основание по смисъла на член 410, параграф 2 от Гражданския кодекс и трябва да бъдат върнати съгласно член 410, параграф 1 във връзка с член 405 от този кодекс.

53 От запитването също така следва, от една страна, че член 98, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс предвижда загубилата делото страна да възстанови съдебните разноски на спечелилата страна. От друга страна, полското право въвежда разлика в размера на съдебната такса според това дали искът е предявен от продавач или доставчик, или пък от потребител. Всъщност член 13, параграф 2 от Закона за съдебните такси и разноски предвижда, че по делата за имуществени права се събира пропорционална такса в размер на 5 % от стойността на предмета на спора, в границите на посочената в закона максимална сума. Същевременно по дела за вземания, които произтичат от банкови сделки, член 13а от този закон предвижда фиксирана съдебна такса от 1000 PLN (около 236 евро), ако делото е заведено от потребител и стойността на предмета на спора или стойността на предмета на обжалване е над 20000 PLN (около 4713 евро).

54 Според посоченото от запитващата юрисдикция тази разлика в правилата за изчисляване на съдебната такса би могла да доведе до случаи, при които, когато потребителят е ответник по иск за връщане на заетата главница, предявен от доставчика след обявяването на съдържащия неравноправни клаузи кредитен договор за нищожен, и загуби делото по този иск, ще бъде осъждан да заплати съдебните разноски, включващи и съдебна такса, значително по-висока от таксата, която би бил длъжен да понесе този потребител, ако загуби дело по свой иск за установяване на неравноправността на тези клаузи и за обявяване в такъв случай на клаузите и на кредитния договор за нищожни.

55 Следва да се отбележи, че правна уредба като приложимата в главното производство — която предвижда фиксирана съдебна такса с намален размер за исковете на потребителите във връзка с вземания по банкови сделки — по принцип е благоприятна за потребителите.

56 Като се има предвид обаче, че за исковете на продавачите и доставчиците във връзка с имуществени права се прилагат значително по-високи съдебни такси, както и че размерът на съдебната такса, която потребителят може да бъде длъжен да възстанови, зависи пряко от размера на предявеното от продавача или доставчика вземане, то автоматичното прилагане на принципа, че загубилата делото страна е длъжна да понесе всички съдебни разноски, включващи и съдебните такси, би могло да доведе дотам потребителят да се окаже длъжен да понася непропорционална финансова тежест, когато загуби дело по такъв иск. Всъщност, видно от преписката, с която разполага Съдът, от една страна, PR е трябвало да плати 1000 PLN (около 236 евро) съдебна такса за своя иск срещу Bank Millennium, по който тази банка е осъдена да му заплати около 101280 евро. От друга страна, по заведеното след това от Bank Millennium дело за връщането на заетата главница, тоест за вземане от 640000 PLN (около 150000 евро), PR би бил длъжен в качеството си на загубил делото ответник да възстанови на банката съдебна такса, възлизаща на 5 % от предмета на спора, което в случая е 32000 PLN (около 7544 евро).

57 Подобни разходи, които биха могли да бъдат възложени в тежест на потребителя в резултат от прилагането на националните правила за изчисляването на съдебната такса в съчетание с автоматизма на принципа, че загубилата делото страна е длъжна да понесе всички съдебни разноски, включващи и тази такса, могат да възпрат или разубедят потребителя да упражни пълноценно предоставените му с Директива 93/13 права пред сезирания от продавача или доставчика съд, в разрез със съдебната практика, цитирана в точки 48 и 51 от настоящото решение.

58 Всъщност, когато потребителят има качеството ответник по иск за връщане на заетата главница, предявен от доставчика след обявяването на съдържащия неравноправни клаузи кредитен договор за нищожен, подобни процесуални правила биха могли да го разубедят да поддържа претенциите си, независимо от тяхната основателност, тъй като поддържането им създава риска при неблагоприятен изход на делото да бъде осъден да заплати съдебните разноски, включващи и непропорционално висока съдебна такса.

59 Тези процесуални правила изглеждат и годни да отслабят възпиращия ефект, който произтича от обявяването на договора за нищожен заради включените в него неравноправни клаузи, понеже въпреки обявяването на нищожността на договора потребителят се оказва длъжен да понесе доста висока съдебна такса във връзка с предявения от доставчика реституционен иск, освен ако например не признае иска. Ето защо посочените процесуални правила довеждат в крайна сметка до нарушение на принципа на ефективност.

60 При все това е важно да се припомни, че принципът за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза изисква националните юрисдикции, при спазване по-специално на забраната за тълкуване contra legem на националното право, да направят всичко в границите на правомощията си, като вземат предвид цялото вътрешно право и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на съответната директива и да стигнат до решение, което съответства на нейната цел (вж. в този смисъл решения от 5 октомври 2004 г., Pfeiffer и др., C‑397/01—C‑403/01, EU:C:2004:584, т. 118 и 119, и от 15 октомври 2024 г., KUBERA, C‑144/23, EU:C:2024:881, т. 51 и цитираната съдебна практика).

61 В настоящия случай в становищата си пред Съда полското правителство и Европейската комисия поддържат, че член 98, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс би могъл да се тълкува по начин, който да съответства на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани във връзка с принципа на ефективност. Всъщност в съответните случаи националният съд трябвало да вземе предвид изключенията, предвидени по-конкретно в членове 102 и 103 от този кодекс, които позволяват адаптиране на съдебните разноски с оглед на принципа на справедливост или пък с оглед на евентуалното виновно поведение на някоя от страните.

62 В крайна сметка запитващата юрисдикция е компетентната да прецени дали приложимата в главното производство национална правна уредба може да се тълкува в съответствие с Директива 93/13, а ако е така, да изведе съответните правни последици от това.

63 По изложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която потребителят, в качеството на ответник, загубил дело по иск за връщане на заетата главница, предявен от доставчика след обявяването на договора за кредит за нищожен заради неравноправността на някои включени в него клаузи, може да бъде осъден да заплати съдебните разноски, включващи и съдебна такса, която поради предвидената в тази правна уредба разлика при изчисляването на размера на съдебната такса в зависимост от това дали ищецът има качеството потребител, или не, значително надвишава таксата, която би бил длъжен да понесе този потребител, ако загуби дело по свой иск за установяване на неравноправността на тези клаузи и за обявяване в такъв случай на клаузите и на кредитния договор за нищожни.

По съдебните разноски

64 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (девети състав) реши:

Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, разглеждани във връзка с принципа на ефективност,

трябва да се тълкуват в смисъл, че

не допускат национална правна уредба, съгласно която потребителят, в качеството на ответник, загубил дело по иск за връщане на заетата главница, предявен от доставчика след обявяването на договора за кредит за нищожен заради неравноправността на някои включени в него клаузи, може да бъде осъден да заплати съдебните разноски, включващи и съдебна такса, която поради предвидената в тази правна уредба разлика при изчисляването на размера на съдебната такса в зависимост от това дали ищецът има качеството потребител, или не, значително надвишава таксата, която би бил длъжен да понесе този потребител, ако загуби дело по свой иск за установяване на неравноправността на тези клаузи и за обявяване в такъв случай на клаузите и на кредитния договор за нищожни.

Подписи

( *1 ) Език на производството: полски.

( i ) Името на настоящото дело е измислено. То не съвпада с истинското име на никоя от страните в производството.