Неокончателна редакция

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (пети състав)

16 април 2026 година(*)

„ Обжалване — Институционално право — Регламент (ЕС) 2017/1939 — Европейска прокуратура — Член 42, параграф 1 — Процесуални актове на Европейската прокуратура, които имат за цел да породят правни последици спрямо трети лица — Съдебен контрол, упражняван от националните съдилища — Възражение за незаконосъобразност — Допустимост — Изключителна компетентност на Съда на Европейския съюз да осъществява контрол за законосъобразност върху актовете на Съюза — Член 86, параграфи 2 и 3 ДФЕС — Упражняване на функциите по обвинението пред националните съдилища — Оправомощаване на законодателя на Съюза да определя правилата, приложими към съдебния контрол на процесуалните актове на Европейската прокуратура — Неразрешена дерогация от член 263 ДФЕС — Липса — Член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Право на ефективна съдебна защита — Нарушение — Липса — Липса на компетентност на Общия съд “

По дело C‑328/24 P

с предмет жалба на основание член 56 от Статута на Съда на Европейския съюз, подадена на 30 април 2024 г.,

Constantin Mincu Pătrașcu Brâncuși, с местожителство в Букурещ (Румъния), представляван от A. Şandru, адвокат,

жалбоподател,

като другите страни в производството са:

Европейска прокуратура, представлявана от L. De Matteis, E. Farhat и F.‑R. Radu,

ответник в първоинстанционното производство,

подпомагана от:

Европейски парламент, представляван от K. Cieslar и C. Ionescu Dima,

встъпила страна в производството по обжалване,

СЪДЪТ (пети състав),

състоящ се от: M. L. Arastey Sahún, председател на състава, J. Passer, E. Regan, D. Gratsias (докладчик) и B. Smulders, съдии,

генерален адвокат: L. Medina,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Решение

1 С жалбата си г‑н Constantin Mincu Pătrașcu Brâncuși иска отмяна на определение на Общия съд на Европейския съюз от 28 февруари 2024 г., Mincu Pătrașcu Brâncuși/Европейска прокуратура (T‑385/23, наричано по-нататък „обжалваното определение“, EU:T:2024:143), с което той отхвърля жалбата му за отмяна на решението на десета постоянна камара на Европейската прокуратура от 8 декември 2022 г. за внасяне на обвинителен акт срещу него в съда (наричано по-нататък „спорното решение“), и на последващите актове, както и да се обявят за неприложими разпоредбите на вътрешния процедурен правилник на Европейската прокуратура, които противоречат на Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета от 12 октомври 2017 година за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура (ОВ L 283, 2017 г., стр. 1).

Правна уредба

2 Съображения 30, 31, 36, 83 и 85—89 от Регламент 2017/1939 гласят:

„(30)Разследванията на Европейската прокуратура следва по правило да се провеждат от европейските делегирани прокурори в държавите членки. Те следва да ги провеждат в съответствие с настоящия регламент, а по отношение на въпроси, които не са обхванати от настоящия регламент, в съответствие с националното право. […]

„(31)Функциите на прокурор в компетентните съдилища се упражняват до приключване на производството, което означава окончателното решаване на въпроса дали заподозряното или обвиняемото лице е извършило престъплението, включително, когато е приложимо, постановяването на присъдата и изходът от всяко правно действие или средство за правна защита, които са на разположение докато решението стане окончателно.

[…] „(36)Постоянните камари следва да упражняват правомощието си за вземане на решения на конкретни етапи от производствата на Европейската прокуратура с цел да се гарантира обща политика в областта на разследването и наказателното преследване. Те следва да приемат решения въз основа на проект за решение, предложен от европейския делегиран прокурор, който работи по делото. […]

[…] „(83)Настоящият регламент изисква от Европейската прокуратура да зачита по-специално правото на справедлив съдебен процес, правото на защита и презумпцията за невиновност, заложени в членове 47 и 48 от [Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“)]. […]

[…] „(85)Правата на защита, предвидени в съответното право на Съюза […], следва да се прилагат за дейностите на Европейската прокуратура. Всяко заподозряно лице или обвиняем, спрямо когото Европейската прокуратура започва разследване, следва да се ползва от тези права, както и от предвидените в националното право права да поиска назначаване на вещи лица или изслушване на свидетели или представяне по друг начин от Европейската прокуратура на доказателства от името на защита.

(86)Член 86, параграф 3 ДФЕС позволява на законодателя на Съюза да определи правилата, приложими по отношение на съдебния контрол на процесуалните мерки, приети от Европейската прокуратура при изпълнението на нейните функции. Това правомощие, предоставено на законодателя на Съюза, отразява особения характер на задачите и структурата на Европейската прокуратура, която се различава от тази на останалите органи и агенции на Съюза и изисква специални правила относно съдебния контрол.

(87)В съответствие с член 86, параграф 2 ДФЕС Европейската прокуратура упражнява функциите си по обвинението пред компетентните съдилища на държавите членки. Действията, предприемани от Европейската прокуратура в хода на провежданите от нея разследвания, са тясно свързани с наказателното преследване, до което разследването може да доведе, и поради това пораждат последици в правния ред на държавите членки. В много случаи действията ще се осъществяват от национални правоохранителни органи, работещи съгласно указанията на Европейската прокуратура, в някои случаи след получаване на предварително разрешение от национален съд.

Следователно е целесъобразно да се вземе предвид, че процесуалните актове на Европейската прокуратура, които са предназначени да породят правни последици спрямо трети лица, следва да подлежат на контрол от компетентните национални съдилища в съответствие с изискванията и процедурите, предвидени в националното право. Това следва да гарантира, че процесуалните актове на Европейската прокуратура, приети преди повдигането на обвинение и предназначени да породят правни последици спрямо трети лица (категория, която включва заподозряното лице, пострадалия и други заинтересовани лица, чиито права могат да бъдат неблагоприятно засегнати от подобни актове), подлежат на съдебен контрол от националните съдилища. Процесуалните актове, отнасящи се до избора на държавата членка, чиито съдилища са компетентни да разгледат делото, която се определя въз основа на критериите, установени в настоящия регламент, са предназначени да породят правни последици спрямо трети лица и поради това следва да подлежат на съдебен контрол от страна на националните съдилища най-късно по време на съдебната фаза.

[…] (88)Законосъобразността на процесуалните актове на Европейската прокуратура, които са предназначени да породят правни последици спрямо трети лица, следва да подлежи на съдебен контрол пред националните съдилища. В това отношение следва да бъдат гарантирани ефективни средства за правна защита в съответствие с член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС. […]

Когато националните съдилища осъществяват контрол за законосъобразност на тези актове, те могат да направят това въз основа на правото на Съюза, включително настоящия регламент, както и въз основа на националното право, което се прилага, доколкото въпросът не е уреден в настоящия регламент. […]

[…] (89)Разпоредбата на настоящия регламент относно съдебния контрол не променя правомощията на Съда на ЕС да упражнява контрол върху административните решения на Европейската прокуратура, които са предназначени да породят правни последици спрямо трети лица, т.е. решения, взети извън изпълнението на функциите ѝ по разследване, повдигане и поддържане на обвинението или предаване на съд. Настоящият регламент не засяга също така възможността държава — членка на Европейския съюз, Европейският парламент, Съветът [на Европейския съюз] или [Европейската комисия] да предявяват искове за отмяна в съответствие с член 263, втора алинея ДФЕС и член 265, първа алинея ДФЕС, както и за установяване на нарушение съгласно членове 258 и 259 ДФЕС“.

3 Член 4 от този регламент е озаглавен „Задачи“ и гласи следното:

„Европейската прокуратура отговаря за провеждането на разследвания, наказателното преследване и предаването на съд на извършителите на престъпления и съучастниците в престъпления, засягащи финансовите интереси на Съюза […]. Във връзка с това Европейската прокуратура провежда разследвания и осъществява наказателно преследване и упражнява функциите на прокурор пред компетентните съдилища на държавите членки до окончателното приключване на делото“.

4 Съгласно озаглавения „Структура на Европейската прокуратура“ член 8 от посочения регламент:

„1.Европейската прокуратура е неделим орган на Съюза, който действа като единна служба с децентрализирана структура.

2.Европейската прокуратура е организирана на централно ниво и на децентрализирано ниво.

3.Централното ниво се състои от централна служба при седалището на Европейската прокуратура. Централната служба се състои от колегията, постоянните камари, европейския главен прокурор, заместник главните прокурори, европейските прокурори и административния директор.

4.Децентрализираното ниво се състои от европейски делегирани прокурори, които са установени в държавите членки.

[…]“.

5 Член 10 от същия регламент е озаглавен „Постоянни камари“ и гласи в параграфи 1—3:

„1.Постоянните камари се председателстват от европейския главен прокурор или от един от европейските заместник главни прокурори или от европейски прокурор, назначен за председател в съответствие с вътрешния процедурен правилник на Европейската прокуратура. Освен председателя постоянните камари имат двама постоянни членове. Броят на постоянните камари и техните състави, както и разделението на компетентността между камарите, отразяват функционалните потребности на Европейската прокуратура и се определят в съответствие с вътрешния процедурен правилник на Европейската прокуратура.

[…] 2.Постоянните камари наблюдават и ръководят разследванията и действията по наказателно преследване, извършвани от европейските делегирани прокурори в съответствие с параграфи 3, 4 и 5 от настоящия член. […]

3.В съответствие с условията и процедурите, определени в настоящия регламент, когато е приложимо, след преглед на проекта за решение, предложен от работещия по делото европейски делегиран прокурор, постоянните камари вземат следните решения:

a)да внесат обвинителен акт […];

б)да прекратят наказателното производство […];

[…]“.

6 Член 13 от Регламент 2017/1939 е озаглавен „Европейски делегирани прокурори“ и гласи следното в параграф 1:

„Европейските делегирани прокурори действат от името на Европейската прокуратура в съответните си държави членки и имат същите правомощия като националните прокурори във връзка с разследвания, действия по наказателно преследване и внасяне на обвинителни актове в съда, в допълнение и в съответствие с конкретните правомощия и статус, които са им предоставени, и при съблюдаване на условията, определени в настоящия регламент.

Европейските делегирани прокурори отговарят за разследванията и действията по наказателно преследване, които са започнали сами, които са им били разпределени или които са поели, упражнявайки правото си на изземване на делото. Европейските делегирани прокурори следват насоките и указанията на постоянната камара, отговаряща за делото, както и указанията на наблюдаващия европейски прокурор.

Освен това европейските делегирани прокурори отговарят за внасяне на обвинителния акт в съда, и по-конкретно разполагат с правомощието да поддържат обвинението в съда, да участват в събирането на доказателства и да използват наличните правни средства за защита в съответствие с националното право“.

7 Член 28 от този регламент е озаглавен „Провеждане на разследването“ и предвижда в параграф 1:

„Работещият по делото европейски делегиран прокурор може, в съответствие с настоящия регламент и с националното право, да предприеме действия по разследването и други действия по собствена инициатива или да даде указания на компетентните органи в своята държава членка. Тези органи гарантират, в съответствие с националното право, че всички указания се спазват и предприемат възложените им действия […]“.

8 Член 30 от посочения регламент е озаглавен „Действия по разследването и други действия“ и уточнява в параграф 5, че процедурите и условията за предприемане на посочените в този член действия се уреждат от приложимото национално право.

9 Член 31 от същия регламент e озаглавен „Трансгранични разследвания“ и предвижда в параграф 3:

„Ако съгласно правото на държавата членка на подпомагащия европейски делегиран прокурор е необходимо съдебно разрешение за действието, подпомагащият европейски делегиран прокурор получава такова разрешение в съответствие с правото на тази държава членка.

[…]“.

10 Член 36 от Регламент 2017/1939 е озаглавен „Наказателно преследване пред националните съдилища“ и уточнява условията, при които въз основа на проект за решение, представен от европейския делегиран прокурор, постоянната камара взема решение за внасяне на обвинителен акт в съда. Съгласно параграф 5 от този член, след като бъде взето решение относно държавата членка, в която трябва да бъде повдигнато и поддържано обвинението, компетентният национален съд в тази държава членка се определя въз основа на националното право.

11 Член 37 от този регламент е озаглавен „Доказателства“ и предвижда в параграф 2:

„Настоящият регламент не засяга правото на съда, разглеждащ делото по същество, на свободна преценка на доказателствата, представени от защитата или от прокурорите от Европейската прокуратура“.

12 Член 41 от посочения регламент е озаглавен „Обхват на правата на заподозрените лица и на обвиняемите“ и гласи:

„1.Дейността на Европейската прокуратура се осъществява при пълно зачитане на правата на заподозрените лица и на обвиняемите, заложени в Хартата, включително правото на справедлив съдебен процес и правото на защита.

2.Заподозрените лица и обвиняемите в наказателни производства, образувани от Европейската прокуратура, разполагат най-малко с процесуални права, уредени в правото на Съюза […].

[…] 3.Без да се засягат правата по настоящата глава, заподозрените лица и обвиняемите, както и другите лица, участващи в образуваното от Европейската прокуратура производство, се ползват с всички процесуални права, предоставени им от приложимото национално право […]“.

13 Член 42 от същия регламент е озаглавен „Съдебен контрол“ и предвижда:

„1.Процесуални актове на Европейската прокуратура, които имат за цел да породят правни последици спрямо трети лица[,] подлежат на контрол от компетентните национални съдилища в съответствие с изискванията и процедурите, предвидени в националното право. Същото правило се прилага, когато Европейската прокуратура не приеме процесуални актове, които имат за цел да породят правни последици спрямо трети лица и които по закон е трябвало да приеме съгласно настоящия регламент.

2.Съдът на ЕС е компетентен в съответствие с член 267 ДФЕС да се произнася преюдициално относно:

a)действителността на процесуални актове на Европейската прокуратура, доколкото такъв въпрос за действителността е повдигнат пряко пред съд на държава членка въз основа на правото на Съюза;

б)тълкуването или действителността на разпоредби на правото на Съюза, включително настоящия регламент;

в)тълкуването на членове 22 и 25 от настоящия регламент по отношение на всяка препирня за компетентност между Европейската прокуратура и компетентните национални органи.

3.Чрез дерогация от параграф 1 от настоящия член, решенията на Европейската прокуратура за прекратяване на наказателното производство, доколкото те са оспорени пряко въз основа на правото на Съюза, подлежат на контрол пред Съда на ЕС в съответствие с член 263, четвърта алинея ДФЕС.

4.Съдът на ЕС е компетентен в съответствие с член 268 ДФЕС по всеки спор, свързан с обезщетение за вреди, причинени от Европейската прокуратура.

5.Съдът на ЕС е компетентен в съответствие с член 272 ДФЕС по всеки спор, свързан с арбитражна клауза, съдържаща се в сключени от Европейската прокуратура договори.

6.Съдът на ЕС е компетентен в съответствие с член 270 ДФЕС по всеки спор, свързан с персонала.

7.Съдът на ЕС е компетентен относно освобождаването от длъжност на европейския главен прокурор или европейските прокурори […].

8.Настоящият член не засяга съдебния контрол от страна на Съда на ЕС в съответствие с член 263, четвърта алинея ДФЕС върху решения на Европейската прокуратура, които засягат права на субектите на данни по глава VIII, и върху решения на Европейската прокуратура, които не са процесуални актове, като решения на Европейската прокуратура относно правото на публичен достъп до документи, или решения за освобождаване от длъжност на европейски делегирани прокурори, приети съгласно член 17, параграф 3 от настоящия регламент, или други административни решения“.

Обстоятелствата по спора

14 Обстоятелствата по спора, изложени в точки 2—4 от обжалваното определение, могат да бъдат обобщени, както следва.

15 С решение от 6 юли 2021 г. Европейската прокуратура разпорежда започването на разследване, в рамките на което на 25 май 2022 г. жалбоподателят, г‑н Mincu Pătrașcu Brâncuși, е привлечен като обвиняем.

16 Със спорното решение десета постоянна камара на Европейската прокуратура разпорежда, от една страна, внасянето на обвинителен акт срещу жалбоподателя и други обвиняеми пред Tribunalul Bucureşti (Окръжен съд Букурещ, Румъния) и от друга страна, прекратяването на наказателното производство по отношение на някои заподозрени лица при липсата на относими доказателства.

17 С обвинителен акт от 19 декември 2022 г. жалбоподателят е предаден на съд за престъплението създаване на организирана престъпна група, предвидено в член 367, параграфи 1 и 2 от румънския наказателен кодекс, както и за съучастие в престъплението използване или представяне на неистински, неточни или непълни декларации или документи, в резултат на което неправомерно се получават или неправомерно се задържат средства или активи от бюджета на Европейския съюз, съгласно член 48 от този кодекс във връзка с член 18 bis, параграфи 1 и 3 от Legea nr. 78/2000 pentru prevenirea, descoperirea și sancționarea faptelor de corupție (Закон № 78/2000 за предотвратяване, разкриване и наказване на корупцията) от 8 май 2000 г. (Monitorul Oficial al României, част I, бр. 219 от 18 май 2000 г.), в съответствие с член 35, параграф 1 и с член 38, параграф 1 от посочения кодекс.

Жалбата пред Общия съд и обжалваното определение

18 На 7 юли 2023 г. жалбоподателят подава в секретариата на Общия съд жалба на основание член 263 ДФЕС, с която иска от Общия съд, от една страна, да отмени спорното решение и последващите актове и от друга страна, да обяви за неприложими на основание член 277 ДФЕС разпоредбите на вътрешния процедурен правилник на Европейската прокуратура, които противоречат на Регламент 2017/1939.

19 С отделна молба, подадена в секретариата на Общия съд на 28 септември 2023 г., Европейската прокуратура повдига възражение за недопустимост на основание член 130 от Процедурния правилник на Общия съд, с което иска от Общия съд да отхвърли жалбата като недопустима и да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

20 Както следва от точка 8 от обжалваното определение, Общият съд решава на основание член 130, параграфи 1 и 7 от своя процедурен правилник да се произнесе по това възражение за недопустимост, без да провежда докрай производството.

21 В точка 9 от това определение Общият съд посочва, че Европейската прокуратура е изтъкнала в рамките на споменатото възражение за недопустимост липсата на три процесуални предпоставки. Първо, последната твърди, че Общият съд няма компетентност да се произнесе по искането за отмяна на обжалваното решение, с довода, че член 263 ДФЕС не се прилага за нейните процесуални актове. Второ, тя изтъква, че жалбоподателят няма процесуална легитимация. Трето, тя твърди, че тъй като главната жалба е недопустима, повдигнатото от жалбоподателя възражение за незаконосъобразност на основание член 277 ДФЕС трябва да се отхвърли като недопустимо.

22 В точки 10—15 от посоченото определение Общият съд излага доводите, изтъкнати от Европейската прокуратура в подкрепа на първото ѝ основание за недопустимост. По същество с тези доводи посоченият орган поддържа, че спорното решение е процесуален акт по смисъла на член 42, параграф 1 от Регламент 2017/1939, за който член 263 ДФЕС не е приложим и чийто съдебен контрол е от компетентността на националните юрисдикции, а не на Общия съд.

23 В точки 16—20 от същото определение Общият съд обобщава доводите, които жалбоподателят излага в становището си по възражението за недопустимост на Европейската прокуратура. Според жалбоподателя, доколкото дерогира изключителната компетентност на Съда да упражнява контрол върху актовете на Съюза, член 42 от Регламент 2017/1939 не отговаря на изискванията на правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, предвидени в член 47 от Хартата, и нарушава регламентираната в член 19 ДЕС компетентност на Съда на Европейския съюз да осигурява спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите на Съюза и зачитането на автономията на правната система на Съюза. Следователно този член 42 трябвало да се тълкува в светлината на останалите норми и принципи на Съюза в съдебната област, които отчитат правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, в смисъл че жалбата му е допустима.

24 Както посочва в точка 21 от обжалваното определение, Общият съд приема, че предвиденият от законодателя на Съюза механизъм за осигуряване на контрол върху процесуалните актове на Европейската прокуратура е механизъм sui generis.

25 В това отношение в точка 22 от това определение той отбелязва, че член 42, параграф 1 от Регламент 2017/1939 гласи по-специално, че процесуалните актове на Европейската прокуратура, които имат за цел да породят правни последици спрямо трети лица, подлежат на контрол от компетентните национални съдилища в съответствие с изискванията и процедурите, предвидени в националното право.

26 Освен това в точка 23 от посоченото определение той отбелязва, че в параграфи 3 и 8 от този член изрично се предвижда компетентност на съда на Съюза по силата на член 263 ДФЕС единствено за решенията на Европейската прокуратура за прекратяване на наказателното производство, доколкото те са оспорени пряко въз основа на правото на Съюза, както и за решенията на Европейската прокуратура, които засягат права на субектите на данни по глава VIII от Регламент 2017/1939, и за решенията на Европейската прокуратура, които не са процесуални актове, като тези относно правото на публичен достъп до документи, или решенията за освобождаване от длъжност на европейски делегирани прокурори, приети съгласно член 17, параграф 3 от този регламент, или други административни решения.

27 Впрочем в точка 24 от същото определение Общият съд констатира, че спорното решение в частта, която се отнася до жалбоподателя, представлява процесуален акт на Европейската прокуратура, който не е сред решенията по член 42, параграфи 3 и 8 от посочения регламент, тъй като това решение на Европейската прокуратура е за внасяне на обвинителния акт в съда.

28 Що се отнася до довода на жалбоподателя, че Общият съд трябвало да се обяви за компетентен въз основа на тълкуване на този член, целящо да отговори по-конкретно на изискванията на правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес и да не засяга компетентността на Съда на Европейския съюз, в точка 26 от обжалваното определение Общият съд посочва, че съгласно постоянната съдебна практика широко тълкуване е възможно само ако е съвместимо с текста на разглежданата разпоредба, и дори принципът за тълкуване в съответствие с норма от по-горен ранг не може да служи за основа на тълкуване contra legem.

29 В случая в точка 27 от това определение Общият съд приема, че от текста на член 42, параграфи 1 и 2 от Регламент 2017/1939 недвусмислено следва, че тази разпоредба възлага на националните съдилища изключителната компетентност да разглеждат процесуални актове на Европейската прокуратура, които имат за цел да породят правни последици спрямо трети лица, освен изключенията, предвидени в параграф 3 от този член, и предвидените в параграф 8 от същия член последствия за някои решения на Европейската прокуратура, и че Съдът може да се произнася преюдициално по валидността на тези актове с оглед на разпоредбите на правото на Съюза, както и по тълкуването и валидността на разпоредбите на този регламент. Въз основа на това в точка 28 от посоченото определение Общият съд стига до извода, че жалбоподателят предлага тълкуване contra legem на същия член 42, което съответно не може да бъде прието.

30 Освен това в точка 29 от обжалваното определение Общият съд отбелязва, че дори да се предположи, че жалбоподателят е възнамерявал също да оспори обжалваното решение, като повдигне посредством възражение за незаконосъобразност въпроса за валидността на член 42 от Регламент 2017/1939 с оглед на член 19 ДЕС, поради липсата на компетентност на Общия съд да разгледа главната жалба, това оспорване не може да бъде прието.

31 Накрая, в точки 30 и 31 от това определение, що се отнася до изискванията във връзка с ефективната съдебна защита, Общият съд отбелязва, че както следва от член 42, параграф 2 от Регламент 2017/1939, Съдът по-специално е компетентен на основание член 267 ДФЕС да се произнася по въпроси относно тълкуването и валидността на процесуални актове на Европейската прокуратура и на разпоредби на правото на Съюза, включително на този регламент. Следователно, тъй като жалбоподателят по принцип може да оспори процесуалните актове на Европейската прокуратура пред компетентните национални съдилища и в този контекст да повдигне възражение за незаконосъобразност на посочения регламент, Съдът ще трябва да се произнесе, ако националният съд го сезира, по валидността на член 42 от този регламент, както и евентуално по валидността на вътрешния процедурен правилник на Европейската прокуратура.

32 С оглед на всички тези съображения в точка 32 от обжалваното определение Общият съд уважава първото основание за недопустимост, изтъкнато от Европейската прокуратура, и съответно отхвърля жалбата поради липса на компетентност да я разгледа, като приема, че не следва да се произнася и по исканията относно разпоредбите на вътрешния процедурен правилник на Европейската прокуратура, които се отнасят до съществото на спора.

Производството пред Съда и исканията на страните в производството по обжалване

33 С решение на председателя на Съда от 11 ноември 2024 г. Европейският парламент е допуснат да встъпи в производството в подкрепа на исканията на Европейската прокуратура.

34 Жалбоподателят моли Съда:

–да обяви жалбата му за допустима,

–да отмени обжалваното определение и

–да отмени спорното решение.

35 Европейската прокуратура, подкрепяна от Парламента, иска от Съда:

–да отхвърли жалбата изцяло и

–да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

По жалбата

36 В подкрепа на жалбата си жалбоподателят изтъква главно основание, изведено от грешка при прилагане на правото, допусната от Общия съд, тъй като последният отхвърлил жалбата му, без да разгледа доводите му, с които твърди, че член 42 от Регламент 2017/1939 не отговаря на изискванията на правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, предвидени в член 47 от Хартата, и накърнява компетентността на Съда на Европейския съюз, уредена в член 19 ДЕС във връзка с член 86, параграф 3 ДФЕС и член 263 ДФЕС. При условията на евентуалност жалбоподателят изтъква основание, свързано по същество с отказа на Общия съд да отложи произнасянето по допустимостта на жалбата му до решаването на делото по същество, с оглед на тясната връзка между повдигнатото от Европейската прокуратура възражение за недопустимост и решението по съществото на тази жалба.

По допустимостта

37 Европейската прокуратура, подкрепяна от Парламента, поддържа главно, че жалбата трябва да се отхвърли като недопустима. Тя изтъква, че жалбоподателят не излага конкретни доводи, насочени към установяване на грешката при прилагане на правото, която опорочава обжалваното определение, и че, без да посочва разпоредбите, които Общият съд евентуално е нарушил, той само упреква този съд, че не е анализирал валидността на член 42 от Регламент 2017/1939 и повтаря основанията в жалбата си до Общия съд за несъответствието на този член с първичното право на Съюза.

38 В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика от член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС, член 58, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, член 168, параграф 1, буква г) и член 169, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда следва, че в жалбата до Съда трябва да се посочат точно оспорваните елементи на съдебното решение или определение, чиято отмяна се иска, както и правните доводи, конкретно изложени в подкрепа на тази жалба, тъй като в противен случай жалбата или съответното основание ще бъдат недопустими (решение от 4 октомври 2024 г., Aeris Invest/Комисия и ЕСП, C‑535/22 P, EU:C:2024:819, т. 105 и цитираната съдебна практика).

39 Жалба, която не съдържа дори доводи, чиято конкретна цел е да се идентифицира грешката при прилагане на правото, която се твърди, че била допусната в обжалваното съдебно решение, а само повтаря или възпроизвежда буквално вече изложените пред Общия съд основания и доводи, включително тези, които се основават на изрично отхвърлени от тази юрисдикция факти, не отговаря на произтичащите от тези разпоредби изисквания за мотивиране. Всъщност такава жалба реално представлява просто искане за преразглеждане на подадената пред Общия съд искова молба или жалба, което е извън компетентността на Съда (решение от 4 октомври 2024 г., Aeris Invest/Комисия и ЕСП, C‑535/22 P, EU:C:2024:819, т. 105 и цитираната съдебна практика).

40 При все това, когато жалбоподател оспорва тълкуването или прилагането на правото на Съюза от Общия съд, правните въпроси, разгледани в първата инстанция, могат отново да бъдат разисквани в рамките на обжалването пред Съда. Всъщност, ако жалбоподателят не би могъл да основе жалбата си пред Съда на вече изложени пред Общия съд основания и доводи, производството по обжалване отчасти би се обезсмислило (решение от 4 октомври 2024 г., Aeris Invest/Комисия и ЕСП, C‑535/22 P, EU:C:2024:819, т. 106 и цитираната съдебна практика).

41 В случая, от една страна, следва да се отбележи, че противно на твърденията на Европейската прокуратура, в жалбата си до Съда жалбоподателят ясно и конкретно посочва твърдяната грешка при прилагане на правото, която е опорочила обжалваното определение, като поддържа, че Общият съд е пропуснал да разгледа доводите му, доказващи според него, че член 42 от Регламент 2017/1939 противоречи на първичното право на Съюза.

42 От друга страна, като се има предвид, че Общият съд е отхвърлил жалбата със съображението, че член 42 от Регламент 2017/1939 представлява пречка за подаването пред него на жалба за отмяна на процесуален акт на Европейската прокуратура, жалбоподателят може да се основе на доводите, които е изложил в първоинстанционното производство, посочени в точка 41 от настоящото съдебно решение, за да докаже, че това съображение е опорочено от грешка при прилагане на правото.

43 Следователно жалбата е допустима.

По първото основание

Доводи на страните

44 Най-напред, жалбоподателят припомня, че пред Общия съд е поддържал, че член 42 от Регламент 2017/1939 не отговаря на изискванията на правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, предвидени в член 47 от Хартата, и че засяга компетентността на Съда на Европейския съюз да осигурява в съответствие с член 19 ДЕС, както е тълкуван от Съда в точка 282 от решение от 3 септември 2008 г., Kadi и El Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия (C‑402/05 P и C‑415/05 P, EU:C:2008:461), спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите на Съюза, както и зачитането на автономията на правната система на Съюза.

45 От една страна, той отбелязва в това отношение, че текстът на член 86, параграф 3 ДФЕС предвижда възможността с Регламент 2017/1939 да се определят „правилата, приложими по отношение на съдебната проверка“ на процесуалните актове, приети от Европейската прокуратура, без изрично да посочва възможността за дерогиране на правилата за компетентност на Съда на Европейския съюз на основание член 263 ДФЕС, за разлика от други разпоредби на Договора за функционирането на ЕС, които изрично предвиждат „дерогация“ от членове 258 и 259 ДФЕС. Така при липсата на такова правно основание, акт с по-нисък ранг, какъвто е този регламент, не може да дерогира тази компетентност, установена с норми на първичното право на Съюза. Решение от 19 декември 2018 г., Berlusconi и Fininvest (C‑219/17, EU:C:2018:1023, т. 48, 57 и 60), доколкото се отнасяло до положение, аналогично на разглежданото в настоящото дело, било релевантно в това отношение. Жалбоподателят се позовава и на решение от 6 март 2018 г., Achmea (C‑284/16, EU:C:2018:158), и на становище 1/20 (Становище, постановено на основание член 218, параграф 11 ДФЕС (Модернизиран Договор за Енергийната харта) от 16 юни 2022 г. (EU:C:2022:485).

46 От друга страна, що се отнася до твърдяното нарушение на член 47 от Хартата, той изтъква, че националните съдилища не притежават експертни познания и компетентност да обявяват за невалидни актове на Съюза като Регламент 2017/1939 или вътрешния процедурен правилник на Европейската прокуратура, така че когато процесуалните актове на този орган са издадени по силата на правото на Съюза, съдебният контрол върху тях следвало да е от компетентността на съдилищата на Съюза. За сметка на това, механизмът на преюдициалния въпрос не позволявал да се отговори на изискванията за ефективни правни средства за защита. Всъщност задължението на националните съдилища да сезират Съда не подлежало на изпълнение, поради което съществувал висок риск правото на Съюза да не бъде приложено или да бъде неправилно приложено, още повече че съответните национални съдилища не били запознати с правото на Съюза.

47 Впрочем в обжалваното определение Общият съд отхвърлил жалбата за отмяна въз основа на схващането, че член 42 от Регламент 2017/1939 е съвместим с първичното право на Съюза, без изрично да мотивира това схващане, и по-специално без да разгледа изложените в точки 44—46 от настоящото решение доводи, които го поставяли под въпрос. Следователно той неправилно приел, че не е компетентен да разгледа жалбата.

48 Европейската прокуратура, подкрепяна от Парламента, изтъква, първо, като се основава на точка 29 от обжалваното определение, че предвид липсата на компетентност на Общия съд да разгледа жалбата възражението за незаконосъобразност на член 42 от този регламент не е можело да бъде обсъдено. Освен това Общият съд изложил правилно и подробно причините, поради които тълкуването и законосъобразността на този член не следвало да се анализират в рамките на жалба за отмяна на основание член 263 ДФЕС, тъй като валидността на посочения член 42 можело да се разгледа само в рамките на преюдициално запитване на основание член 267 ДФЕС.

49 Второ, тя поддържа, че предложеното от жалбоподателя тълкуване на член 42 от посочения регламент водело до явно нарушение на член 86, параграфи 2 и 3 ДФЕС, като създавало способ за защита пред съдилищата на Съюза, който не е предвиден в Договора за функционирането на ЕС, и като ги превръщало в съд за общ съдебен контрол по делата на Европейската прокуратура, в ущърб на компетентността на националните съдилища.

50 Трето, тя твърди, че посоченият член 42 не нарушава нито една от разпоредбите на първичното право на Съюза, на които се позовава жалбоподателят, и че съгласно член 86, параграф 3 ДФЕС и както следвало от съображение 86 от Регламент 2017/1939, същият член 42 представлявал lex specialis по отношение на член 263 ДФЕС.

51 Четвърто, тя твърди, че член 42 от Регламент 2017/1939, който почива върху няколко правни стълба, гарантиращи достъпа до правосъдие и правото на защита, има за цел да гарантира, че се проверяват всички аспекти на законосъобразността на процесуалните актове на Европейската прокуратура и предоставя ефективни правни средства за защита във всички случаи, в които тези актове противоречат на правото на Съюза или на националното право. По-специално параграф 1 от този член според нея гарантира ефективни правни средства за защита, доколкото националните съдилища са, от една страна, в най-добра позиция да упражнят съдебен контрол върху посочените актове, и от друга страна, единствените компетентни да прилагат както националното право, така и правото на Съюза. Освен това, ако процесуален акт на Европейската прокуратура, изглежда, противоречи на правото на Съюза, посоченият член 42, параграф 2, буква а) изисква, в съответствие с правилата, посочени в точка 15 от решение от 22 октомври 1987 г., Foto-Frost (314/85, EU:C:1987:452), националните съдилища да сезират Съда с преюдициално запитване за преценка на валидността на този акт.

52 Пето, фактът, че процесуалните актове на Европейската прокуратура подлежат на съдебен контрол от националните съдилища, бил пряка последица от факта, че съгласно член 86 ДФЕС и член 36 от Регламент 2017/1939 делата, по които Европейската прокуратура провежда разследване, водят до наказателно преследване пред националните съдилища. В това отношение посочената от жалбоподателя съдебна практика не била приложима, тъй като в случая способите за защита са предвидени в този регламент на основание на Договора за функционирането на ЕС, а не на международен договор.

Съображения на Съда

53 От постоянната съдебна практика следва, че съдилищата на Съюза трябва да проверят, включително служебно, дали са компетентни да разгледат спора, тъй като този въпрос е абсолютна процесуална предпоставка (вж. в този смисъл решения от 23 април 1986 г., Les Verts/Парламент, 294/83, EU:C:1986:166, т. 19, и от 6 октомври 2020 г., Bank Refah Kargaran/Съвет, C‑134/19 P, EU:C:2020:793, т. 25 и цитираната съдебна практика).

54 В случая, както е видно от точки 25—32 от обжалваното определение, Общият съд приема, че не е компетентен да разгледа жалбата срещу процесуален акт на Европейската прокуратура по смисъла на член 42, параграф 1 от Регламент 2017/1939, без да разглежда доводите, които жалбоподателят е представил и с които цели да докаже, че този член противоречи на първичното право на Съюза, тъй като дерогира изключителната компетентност на Съда на Европейския съюз да упражнява контрол върху актовете на Съюза.

55 Всъщност, от една страна, в точки 25—28 от обжалваното определение Общият съд приема, че тълкуването на член 42 от Регламент 2017/1939, защитавано от жалбоподателя в жалбата му, съгласно което Общият съд трябвало да приеме, че е компетентен по-специално да изпълни изискванията на правото на ефективни правни средства за защита и да не засяга компетентността на Съда на Европейския съюз, представлява тълкуване contra legem на този член. В това отношение той отбелязва, че от текста на параграфи 1 и 2 от посочения член недвусмислено следва, че този регламент предоставя на националните съдилища изключителна компетентност да разглеждат процесуални актове на Европейската прокуратура освен изключенията, предвидени в параграф 3 от същия член, и предвидените в параграф 8 от същия член последствия за някои решения на Европейската прокуратура, и че Съдът се произнася по валидността на тези актове с оглед на разпоредбите на правото на Съюза, както и по тълкуването или валидността на разпоредбите на посочения регламент единствено в преюдициално производство.

56 Освен това в точка 29 от обжалваното определение той постановява, че дори да се предположи, че жалбоподателят е възнамерявал да оспори посредством възражение за незаконосъобразност валидността на член 42 от Регламент 2017/1939 с оглед на член 19 ДЕС, поради липсата на компетентност на Общия съд да разгледа главната жалба, това оспорване не може да бъде прието.

57 Освен това, макар в точки 30 и 31 от това определение за изчерпателност Общият съд по същество да е посочил, че изискванията във връзка с ефективната съдебна защита ще бъдат изпълнени посредством възможността на жалбоподателя да направи възражение за незаконосъобразност на член 42, параграф 1 от Регламент 2017/1939 в рамките на жалба пред компетентните национални съдилища, а на Съда — да се произнесе по-специално по валидността на този член, ако бъде сезиран от тези съдилища на основание параграф 2 от посочения член, той все пак не се е произнесъл по въпроса дали същият член зачита изключителната компетентност на Съда на Европейския съюз да упражнява контрол върху актовете на Съюза.

58 В това отношение следва да се приеме, че Общият съд не може да обяви, че не е компетентен да разгледа иск или жалба, без преди това да е разгледал основателността на всички изтъкнати пред него доводи, целящи именно да се установи неговата компетентност в това отношение.

59 По-специално, що се отнася до точка 29 от обжалваното определение, следва да се отбележи, че постоянната съдебна практика, съгласно която недопустимостта на иска или жалбата води до недопустимост на възражението за незаконосъобразност, изтъкнато в подкрепа на иска или жалбата (вж. в този смисъл решение от 5 март 2020 г., Credito Fondiario/ЕСП, C‑69/19 P, EU:C:2020:178, т. 64 и цитираната съдебна практика), поначало не позволява на Общия съд да обяви, че не е компетентен да разгледа доводи, които целят да поставят под въпрос съгласно първичното право на Съюза валидността на разпоредба на вторичното право, с мотива че не е компетентен да разгледа иска или жалбата, именно когато Общият съд се основава на тази разпоредба, за да направи извод за липсата на компетентност.

60 Така от съдебната практика следва, че когато Общият съд е сезиран с възражение за незаконосъобразност на разпоредба от вторичното право, която изключва възможността да бъде упражнен съдебен контрол върху решение на орган на Съюза, оспорено пред него поради несъвместимост на тази разпоредба с член 263 ДФЕС, той трябва да провери дали това възражение за незаконосъобразност е основателно и евентуално да приеме, че е компетентен да осъществи контрол за законосъобразност върху това решение на основание член 263 ДФЕС, за да осигури ефективен съдебен контрол върху посоченото решение (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 25 юни 2020 г., SATCEN/KF, C‑14/19 P, EU:C:2020:492, т. 65, 72, 85 и 86).

61 От изложените в точки 55—60 от настоящото решение съображения следва, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е констатирал, че не е компетентен да разгледа жалбата срещу процесуален акт на Европейската прокуратура по смисъла на член 42, параграф 1 от Регламент 2017/1939, без да провери дали първичното право на Съюза не представлява пречка за такава констатация.

62 Съгласно постоянната съдебна практика обаче, ако мотивите на решение или определение на Общия съд разкриват нарушение на правото на Съюза, но неговият диспозитив се окаже обоснован поради други правни съображения, жалбата до Съда трябва да бъде отхвърлена (решение от 28 октомври 2020 г., Associazione GranoSalus/Комисия, C‑313/19 P, EU:C:2020:869, т. 44 и цитираната съдебна практика).

63 Настоящият случай е такъв.

64 В това отношение, що се отнася, на първо място, до довода на жалбоподателя, че член 42 от Регламент 2017/1939 накърнява предвидените в член 19 ДЕС и в член 263 ДФЕС правомощия на Съда на Европейския съюз, важно е да се припомни, че както следва от член 19, параграф 1 ДЕС, Съдът и юрисдикциите на държавите членки следят за спазването на правния ред и на съдебната система на Съюза, като се има предвид, че Съдът е длъжен да осигури спазването на автономията на правния ред на установения от Договорите Съюз (становище 1/09 (Споразумение за създаване на унифицирана система за патентно съдопроизводство), от 8 март 2011 г., EU:C:2011:123, т. 66 и 67 и цитираната съдебна практика).

65 При това положение националните юрисдикции и Съдът са длъжни да гарантират пълното прилагане на правото на Съюза във всички държави членки, както и съдебната защита на правата, които правните субекти черпят от това право. Всъщност националният съд изпълнява в сътрудничество със Съда функция, която им е възложена съвместно с оглед на гарантиране на спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите (вж. в този смисъл становище 1/09 (Споразумение за създаване на унифицирана система за патентно съдопроизводство) от 8 март 2011 г., EU:C:2011:123, т. 68 и 69 и цитираната съдебна практика).

66 Освен това, съгласно член 19, параграф 3 ДЕС, посредством разпоредбите на членове 263 и 277, от една страна, и член 267, от друга страна, Договорът за функционирането на ЕС е установил завършена система от способи за защита и процедури, чиято цел е да осигурят контрола за законосъобразност на актовете на Съюза, поверявайки го на съда на Съюза (решение от 3 октомври 2013 г., Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет, C‑583/11 P, EU:C:2013:625, т. 92 и цитираната съдебна практика).

67 Така физическите или юридически лица, които поради посочените в член 263, четвърта алинея ДФЕС условия за допустимост не могат да обжалват пряко актовете на Съюза с общо приложение, са защитени срещу прилагането спрямо тях на такива актове. Когато изпълнението на посочените актове е от компетентността на институциите на Съюза, тези лица могат да подадат пряка жалба пред юрисдикцията на Съюза срещу актовете за прилагане при условията, посочени в член 263, четвърта алинея ДФЕС, и съгласно член 277 ДФЕС те могат да изтъкнат в подкрепа на тази жалба незаконосъобразността на спорния общ акт. Когато това изпълнение е възложено на държавите членки, посочените лица могат да се позоват на недействителността на спорния акт на Съюза пред националните юрисдикции и да дадат повод на тези юрисдикции да се обърнат към Съда, на основание член 267 ДФЕС, с преюдициални въпроси (решение от 3 октомври 2013 г., Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет, C‑583/11 P, EU:C:2013:625, т. 93 и цитираната съдебна практика).

68 Следва обаче да се припомни, че за да се вземе предвид особеният характер на задачите и структурата на Европейската прокуратура, която, както се посочва в съображение 86 от Регламент 2017/1939, се различава от тази на останалите органи и агенции на Съюза, член 86, параграф 3 ДФЕС позволява на законодателя на Съюза да определи специални правила, приложими по отношение на съдебния контрол върху процесуалните актове, които Европейската прокуратура приема при изпълнение на своите функции (решение от 8 април 2025 г., Европейска прокуратура (Съдебен контрол върху процесуалните актове), C‑292/23, EU:C:2025:255, т. 48).

69 Както Съдът вече е отбелязал, законодателят на Съюза е упражнил тази компетентност, приемайки член 42 от този регламент, параграф 1 от който предвижда, че процесуалните актове на Европейската прокуратура, които имат за цел да породят правни последици спрямо трети лица, следва да подлежат на контрол от компетентните национални съдилища в съответствие с изискванията и процедурите, предвидени в националното право (решение от 8 април 2025 г., Европейска прокуратура (Съдебен контрол върху процесуалните актове), C‑292/23, EU:C:2025:255, т. 49).

70 Всъщност значителната степен на интеграция на този орган на Съюза в системите от наказателно производство на държавите членки, в рамките на които той упражнява правомощията си, обосновава, както следва от съображение 87, първа алинея от посочения регламент, компетентността на националните съдилища по отношение на процесуалните актове, посочени в член 42, параграф 1 от същия регламент (вж. в този смисъл решение от 8 април 2025 г., Европейска прокуратура (Съдебен контрол върху процесуалните актове), C‑292/23, EU:C:2025:255, т. 74).

71 За разлика от това, в член 42 параграфи 2—8 от Регламент 2017/1939 се изброяват случаите, в които съдебният контрол върху дейността на Европейската прокуратура попада в компетентността на съдилищата на Съюза. По-специално съгласно параграф 2, букви а) и б) от този член Съдът следва да се произнася преюдициално по въпросите за действителността на процесуалните актове на този орган, повдигнати пряко пред национален съд въз основа на правото на Съюза, както и по тълкуването и действителността на „разпоредби на правото на Съюза, включително настоящия регламент“. Освен това решенията на Европейската прокуратура за прекратяване на наказателното производство, доколкото те са оспорени пряко въз основа на правото на Съюза, посочени в параграф 3 от споменатия член, от една страна, и решенията относно защитата на личните данни и „административните решения“ на Европейската прокуратура по смисъла на параграф 8 от същия член, от друга страна, попадат в приложното поле на член 263 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 8 април 2025 г., Европейска прокуратура (Съдебен контрол върху процесуалните актове), C‑292/23, EU:C:2025:255, т. 55—57).

72 Следва обаче да се отбележи, противно на поддържаното от жалбоподателя, че разпределението на компетентността между националните съдилища и съдилищата на Съюза, установено в член 42 от Регламент 2017/1939, изобщо не представлява неразрешена дерогация от изключителната компетентност на съдилищата на Съюза да упражняват контрол за законосъобразност на актовете, приети от органите, службите или агенциите на Съюза, на основание член 263 ДФЕС.

73 В това отношение следва да се отбележи, че като предвижда съдебен контрол от националните съдилища само за процесуалните актове на Европейската прокуратура, които имат за цел да породят правни последици спрямо трети лица, с изключение на нейните решения за прекратяване на наказателното производство, и като предвижда компетентността на Съда на Европейския съюз в останалите случаи, в съответствие с разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС, които уреждат тази компетентност и са посочени в съответните параграфи от споменатия член 42, законодателят на Съюза не е превишил пределите на изрично предоставеното му с член 86, параграф 3 ДФЕС оправомощаване, за да определи, съгласно текста на този член, „правилата, приложими по отношение на съдебната проверка на процесуалните актове, които [Европейската прокуратура] приема при изпълнението на своите функции“.

74 По-конкретно, липсата на изрично споменаване в текста на член 86, параграф 3 ДФЕС на дерогация от предвидените в член 263 ДФЕС правила за компетентност на съдилищата на Съюза, на която се позовава жалбоподателят, не означава, както поддържа последният, че посоченият текст само оправомощава законодателя на Съюза да установява специални условия и правила за жалбите на физическите и юридическите лица срещу процесуалните актове на Европейската прокуратура, но не и да изключва тези жалби от обхвата на компетентността на тези съдилища.

75 Така, от една страна, от член 86, параграф 2 ДФЕС следва, че Европейската прокуратура е компетентна да извършва издирване, наказателно преследване и предаване на съдебните органи на компетентните юрисдикции на държавите членки на извършителите и съучастниците в престъпления, засягащи финансовите интереси на Съюза, както и да упражнява пред тези юрисдикции функциите на обвинението във връзка с тези престъпления. От друга страна, по силата на член 86, параграфи 1 и 3 ДФЕС законодателят на Съюза следва не само да определи правилата, приложими по отношение на съдебния контрол върху процесуалните актове на този орган, а по-общо — да го учреди и да определи неговия статут, условията за упражняване на функциите му и процедурния правилник, приложим спрямо дейността му, и правилата, уреждащи допустимостта на доказателствата.

76 Следователно с оглед на особеното естество на задачите, възложени с Договора за функционирането на ЕС на Европейската прокуратура, които са свързани с осъждането от компетентните национални съдилища на извършителите и съучастниците в престъпленията, по отношение на които тя упражнява функциите на обвинението, и на обхвата на предоставените от този договор правомощия на законодателя на Съюза за определяне на институционалната и процесуална рамка, в която Европейската прокуратура изпълнява тези задачи, изразът „правилата, приложими по отношение на съдебната проверка на процесуалните актове на [Европейската прокуратура]“, съдържащ се в член 86, параграф 3 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че може да включва не само въвеждането на специални условия и правила за обжалване на тези процесуални актове, но и евентуално създаването на специални правила за съдебна компетентност.

77 Всъщност въпросът дали съдебният контрол върху посочените процесуални актове трябва да е от компетентността на съдилищата на Съюза или от компетентността на националните съдилища е тясно свързан с разпределянето на компетентността, извършено в съответната област между органите на Съюза и националните органи с акта на вторичното право, определящ в съответствие с член 86, параграф 3 ДФЕС статута на Европейската прокуратура, условията за упражняване на функциите ѝ и приложимия спрямо нея процедурен правилник (вж. по аналогия решение от 19 декември 2018 г., Berlusconi и Fininvest, C‑219/17, EU:C:2018:1023, т. 45 и цитираната съдебна практика).

78 В институционалната и процесуална рамка, установена с Регламент 2017/1939, както по същество се подчертава в съображение 87, първа алинея от него, правните последици, които процесуалните актове на Европейската прокуратура пораждат по отношение на трети лица, до голяма степен се определят от приложимото към тези актове национално право, включително що се отнася до трансграничните разследвания, уредени в членове 31—33 от този регламент (вж. в този смисъл решение от 21 декември 2023 г., G. K. и др. (Европейска прокуратура), C‑281/22, EU:C:2023:1018, т. 47—54).

79 Всъщност, първо, по силата на член 10, параграф 2 от посочения регламент във връзка с член 13, параграф 1 от него европейските делегирани прокурори действат, под наблюдението и ръководството на постоянните камари, от името на Европейската прокуратура в съответните си държави членки и имат същите правомощия като националните прокурори във връзка с разследвания, действия по наказателно преследване и внасяне на обвинителни актове в съда, в съответствие с конкретните правомощия и статус, които им предоставя същият регламент.

80 Второ, по силата на член 28, параграф 1 от Регламент 2017/1939 работещият по делото европейски делегиран прокурор може, в съответствие с този регламент и с националното право, или да предприеме действия по разследването и други действия по собствена инициатива, или да възложи тези действия на компетентните органи на своята държава членка, като процедурите и условията за предприемане на всички тези действия се уреждат, съгласно член 30, параграф 5 от посочения регламент, от приложимото национално право (вж. в този смисъл решение от 8 април 2025 г., Европейска прокуратура (Съдебен контрол върху процесуалните актове), C‑292/23, EU:C:2025:255, т. 47). По-специално, както следва от член 31, параграф 3 от същия регламент във връзка със съображение 87, първа алинея от него, за изпълнението на посочените действия може да е необходимо разрешение от национален съд съгласно това право.

81 Трето, в съответствие с член 86, параграф 2 ДФЕС и при условията, предвидени в член 36 от Регламент 2017/1939, постоянната камара, ако е необходимо, повдига и поддържа обвинението пред националните съдилища, като взема решение за внасяне на обвинителния акт в съда, каквото е спорното решение, евентуално след като е определила компетентния национален съд в съответната държава членка въз основа на националното право.

82 Четвърто, Съдът е постановил, че преценката какви са последиците от процесуален акт на Европейската прокуратура спрямо правата на лицата, срещу които се води разследване, зависи в известна степен от националните процесуални правила, както и от специфичния контекст на наказателното разследване в рамките на което този орган е приел този акт, така че, за да се упражни съдебният контрол, предвиден в член 42, параграф 1 от Регламент 2017/1939, компетентните национални съдилища са в най-добра позиция. Освен това Съдът е отбелязал също, че тази разпоредба трябва да се разглежда във връзка с член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, както и с членове 47 и 48 от Хартата, без все пак да предвижда процесуални правила за съдебния контрол, упражняван от националните съдилища, който може да бъде под формата на инцидентен контрол, по-специално от наказателния съд, който разглежда делото, при условие че тези процесуални правила гарантират право на ефективни правни средства за защита (вж. в този смисъл решение от 8 април 2025 г., Европейска прокуратура (Съдебен контрол върху процесуалните актове), C‑292/23, EU:C:2025:255, т. 73 и 80).

83 Освен това следва да се отбележи, че процесуалните актове на Европейската прокуратура са етап от наказателното производство, при приключването на който правомощието за вземане на окончателно решение принадлежи изключително на компетентния национален съд, който съгласно член 37, параграф 2 от Регламент 2017/1939 разполага с право на свободна преценка на доказателствата, представени по-специално от този орган въз основа на такива актове.

84 От всичко гореизложено следва, че компетентността на националните съдилища да упражняват такъв съдебен контрол не представлява неразрешена дерогация от член 263 ДФЕС.

85 Както изтъкват по същество Европейската прокуратура и Парламентът, тези съображения се потвърждават от член 42, параграфи 2—8 от Регламент 2017/1939, съгласно които съдебният контрол върху дейността на Европейската прокуратура, освен в случаите, предвидени в параграф 1 от този член, е от компетентността на съдилищата на Съюза.

86 По-специално следва да се отбележи, че съгласно член 267 ДФЕС и както е предвидено в член 42, параграф 2 от Регламент 2017/1939, Съдът е компетентен да се произнася преюдициално по-специално относно действителността на процесуални актове на Европейската прокуратура, доколкото такъв въпрос за действителността е повдигнат пряко въз основа на правото на Съюза, и относно тълкуването или действителността на разпоредби на правото на Съюза, включително този регламент.

87 Също така съгласно параграф 8 от този член 42 и в съответствие с член 263, четвърта алинея ДФЕС Общият съд упражнява съдебен контрол върху решения на Европейската прокуратура, които засягат права на субектите на данни по отношение на защитата на личните данни, върху решения, които не са процесуални актове, или върху други административни решения.

88 Накрая, съгласно параграф 3 от посочения член 42 и чрез дерогация от параграф 1 от него, контролът върху решенията на Европейската прокуратура за прекратяване на наказателното производство е от компетентността на съдилищата на Съюза, доколкото тези решения са оспорени пряко въз основа на правото на Съюза.

89 Що се отнася по-специално до член 42, параграф 3 от Регламент 2017/1939, въведеното с него изключение от компетентността на националните съдилища да упражняват контрол върху процесуалните актове на Европейската прокуратура потвърждава факта, че този член отразява разпределението на компетентността в разглежданата област между националните съдилища и съдилищата на Съюза.

90 Всъщност в случай на решение за прекратяване на наказателното производство компетентният по съществото на делото национален съд по дефиниция няма да се произнесе във връзка със започнатото от Европейската прокуратура наказателно преследване, от което последната се е отказала. Така в тази хипотеза правомощието за вземане на окончателно решение принадлежи не на този национален съд, а на орган на Съюза, в случая — на Европейската прокуратура. Съдилищата на Съюза обаче могат да се произнесат по жалба срещу такова решение само ако тя се основава пряко на правото на Съюза, тъй като тези съдилища по принцип не са компетентни да разглеждат и тълкуват националното процесуално право в рамките на контрола за законосъобразност на актовете на Съюза (вж. в този смисъл решение от 25 юли 2002 г., Unión de Pequeños Agricultores/Съвет, C‑50/00 P, EU:C:2002:462, т. 43).

91 От всички гореизложени съображения следва, че като е предоставил на националните съдилища компетентност да упражняват съдебен контрол върху процесуалните актове на Европейската прокуратура, които имат за цел да породят правни последици спрямо трети лица, законодателят на Съюза не е накърнил правомощията на Съда на Европейския съюз, предвидени в член 19 ДЕС и в член 263 ДФЕС.

92 Този извод не се поставя под въпрос от решения от 6 март 2018 г., Achmea (C‑284/16, EU:C:2018:158), и от 19 декември 2018 г., Berlusconi и Fininvest (C‑219/17, EU:C:2018:1023, т. 48, 57 и 60), както и от становище 1/20 (Становище, постановено на основание член 218, параграф 11 ДФЕС (Модернизиран Договор за Енергийната харта) от 16 юни 2022 г. (EU:C:2022:485), цитирани от жалбоподателя в подкрепа на доводите му.

93 От една страна, положението, посочено в точки 48 и 57 от решение от 19 декември 2018 г., Berlusconi и Fininvest (C‑219/17, EU:C:2018:1023), се отнася до изключителната компетентност на съда на Съюза да прецени в съответствие с член 263 ДФЕС и в хода на производството дали законосъобразността на решение на Европейската централна банка е опорочена от евентуални пороци, засягащи законосъобразността на актовете, приети от централна банка на държава членка, които са подготвителни за това решение. Следователно това положение не е сравнимо с положението при преценката на законосъобразността на процесуален акт на Европейската прокуратура, който, както бе посочено в точка 83 от настоящото решение, представлява етап от наказателно производство, при приключването на който правомощието за вземане на окончателно решение принадлежи изключително на компетентния национален съд.

94 От друга страна, решение от 6 март 2018 г., Achmea (C‑284/16, EU:C:2018:158), и становище 1/20 (Становище, постановено на основание член 218, параграф 11 ДФЕС (Модернизиран Договор за Енергийната харта) от 16 юни 2022 г. (EU:C:2022:485) в случая са явно ирелевантни, тъй като се отнасят съответно до отнасянето на спорове, които биха могли да са свързани с тълкуването на правото на Съюза, до орган, който не е част от правораздавателната система на Съюза, предвидено в споразумение, сключено от държавите членки (вж. в този смисъл решение от 6 март 2018 г., Achmea, C‑284/16, EU:C:2018:158, т. 58), и допустимостта на искане за становище, подадено на основание член 218, параграф 11 ДФЕС (вж. в този смисъл становище 1/20 (Становище, постановено на основание член 218, параграф 11 ДФЕС (Модернизиран Договор за Енергийната харта) от 16 юни 2022 г., EU:C:2022:485, т. 48).

95 На второ място, що се отнася до довода на жалбоподателя за неспазване на правото на ефективна съдебна защита, той следва да се отхвърли, тъй като, както бе посочено в точка 91 от настоящото решение, като е предоставил на националните съдилища компетентност да упражняват съдебен контрол върху процесуалните актове на Европейската прокуратура, които имат за цел да породят правни последици спрямо трети лица, законодателят на Съюза не е накърнил правомощията на Съда на Европейския съюз, предвидени в член 19 ДЕС и в член 263 ДФЕС.

96 Съгласно практиката на Съда обаче член 47 от Хартата не може да създаде компетентност за Съда, когато Договорите я изключват. Този член няма и за цел да променя предвидената в тях система за съдебен контрол, и по-специално правилата, свързани с допустимостта на исковете или жалбите, подадени пряко пред Съда на Европейския съюз (вж. в този смисъл решение от 10 септември 2024 г., KS и др./Съвет и др., C‑29/22 P и C‑44/22 P, EU:C:2024:725, т. 71 и цитираната съдебна практика).

97 При всички положения следва да се приеме, че член 42, параграф 1 от Регламент 2017/1939 зачита правото на ефективна съдебна защита, гарантирано с член 47 от Хартата.

98 От една страна, както е постановил Съдът, тази разпоредба във връзка с член 41 от този регламент и със съображения 83 и 85—87 от него трябва да се тълкува в смисъл, че съдебният контрол върху процесуалните актове, които имат за цел да породят правни последици спрямо трети лица, позволява да се гарантира, че Европейската прокуратура спазва основните права на лицата, по отношение на които тези процесуални актове пораждат такива последици, и по-специално да се контролира спазва ли този орган справедливостта на производството и правото на защита на заподозрените и обвиняемите в съответствие с членове 47 и 48 от Хартата. Освен това за целите на тълкуването на член 42 от Регламент 2017/1939 трябва да се вземе предвид съображение 88 от този регламент, в което се посочва, че що се отнася до контрола за законосъобразност, упражняван от националните съдилища по отношение на посочените актове, държавите членки трябва да гарантират ефективни правни средства за защита в съответствие с член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС (вж. в този смисъл решение от 8 април 2025 г., Европейска прокуратура (Съдебен контрол върху процесуалните актове), C‑292/23, EU:C:2025:255, т. 70 и 78).

99 От друга страна, както изтъкват по същество Европейската прокуратура и Парламентът и както бе посочено в точки 85—90 от настоящото решение, параграф 1 от член 42 от Регламент 2017/1939 трябва да се тълкува с оглед на контекста на целия член 42, в който се вписва, и на неговата структура.

100 В това отношение следва да се отбележи, че член 42, параграф 1 от Регламент 2017/1939 напълно съответства на установената с Договора за функционирането на ЕС завършена система от способи за защита и процедури, чиято цел е да осигурят контрола за законосъобразност на актовете на Съюза, като се има предвид по-специално, че той е свързан с параграф 2 от този член, по силата на който механизмът за преюдициални запитвания е приложим към съдебния контрол на процесуалните актове на Европейската прокуратура, като така се гарантира, че всички въпроси относно тълкуването или валидността на правото на Съюза, включително оспорваните пред компетентния национален съд процесуални актове на Европейската прокуратура, както и този регламент, ще могат да бъдат разгледани от Съда в съответствие с изключителната компетентност, която му е предоставена в това отношение с член 267 ДФЕС.

101 От всичко гореизложено следва, че Общият съд не е компетентен да разгледа жалбата срещу спорното решение. От това следва, че грешката при прилагане на правото, установена в точки 58 и 61 от настоящото решение, няма отражение върху диспозитива на обжалваното определение. Ето защо първото основание трябва да се отхвърли като неотносимо.

По второто основание

Доводи на страните

102 При условията на евентуалност жалбоподателят поддържа по същество, че отказът на Общия съд да отложи произнасянето по допустимостта на жалбата до решаването на делото по същество, е опорочен от грешка при прилагане на правото. Всъщност според него, от една страна, възражението за недопустимост било тясно свързано с решението по същество по тази жалба, тъй като Общият съд трябвало най-напред да се произнесе по същество по естеството и последиците на спорното решение, преди да определи дали това решение е акт, който поражда последици по отношение на жалбоподателя по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС. От друга страна, въпросът за допустимостта на посочената жалба бил свързан с нов и основен въпрос по отношение на правния ред на Съюза.

103 Европейската прокуратура, подкрепяна от Парламента, оспорва тези доводи.

Съображения на Съда

104 От една страна, следва да се отбележи, че както е видно от точки 22—32 от настоящото решение, Общият съд е отхвърлил жалбата, като е разгледал само първото основание за недопустимост, повдигнато от Европейската прокуратура, основано на липсата на компетентност на Общия съд да упражни контрол за законосъобразност върху спорното решение.

105 С оглед на извършения анализ на първото основание в точки 53—101 от настоящото решение обаче следва да се приеме, че въпросът за компетентността на Общия съд не е свързан с решението по същество по жалбата, тъй като единственият въпрос, който Общият съд е трябвало да реши предвид изтъкнатите доводи от жалбоподателя срещу това основание за недопустимост, е дали член 42, параграф 1 от Регламент 2017/1939, доколкото предоставя на националните съдилища изключителна компетентност да упражняват контрол върху процесуалните актове в приложното поле на тази разпоредба, противоречи на първичното право на Съюза. Така, като се има предвид, че Общият съд е уважил посоченото основание за недопустимост, той не е следвало да разгледа въпроса дали спорното решение поражда правни последици по отношение на жалбоподателя, което той впрочем не е направил.

106 От друга страна, Общият съд не е длъжен, по силата на член 130, параграф 7 от Процедурния си правилник, да отложи за решението по същество произнасянето по възражение за липса на компетентност или за недопустимост, направено на основание член 130, параграф 1 от този правилник, с мотива че с това възражение се повдига нов и основен въпрос във връзка с правния ред на Съюза.

107 Следователно второто основание следва да се отхвърли, както и жалбата в нейната цялост.

По съдебните разноски

108 Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е неоснователна, Съдът се произнася по съдебните разноски.

109 Съгласно член 138, параграф 1 от този правилник, приложим за производството по обжалване пред Съда по силата на член 184, параграф 1 от посочения правилник, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

110 В случая, тъй като Европейската прокуратура е направила искане за осъждането на г‑н Mincu Pătrașcu Brâncuși и последният е загубил делото, той следва да бъде осъден да понесе, наред с направените от него съдебни разноски, и тези на Европейската прокуратура.

111 Член 140, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда, приложим за производството по обжалване пред Съда по силата на член 184, параграф 1 от този правилник, предвижда, че държавите членки и институциите, встъпили по делото, понасят направените от тях съдебни разноски.

112 В случая следва да се постанови, че Парламентът понася направените от него съдебни разноски.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши:

1)Отхвърля жалбата.

2)Осъжда г‑н Constantin Mincu Pătrașcu Brâncuși да понесе, освен направените от него съдебни разноски, и тези на Европейската прокуратура.

3)Европейският парламент понася направените от него съдебни разноски.

Подписи

*Език на производството: румънски.