РЕШЕНИЕ НА СЪДА (първи състав)
11 юни 2026 година ( *1 )
„Преюдициално запитване — Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Борба с корупцията, в която участват длъжностни лица на държавите — членки на Европейския съюз — Пасивна корупция — Изключване на порочно събрани доказателства — Оправдателни доказателства — Член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС — Член 47, първа и втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз — Ефективна съдебна защита — Право на ефективни правни средства за защита — Директива 2012/13/ЕС — Право на информация в наказателното производство — Член 7, параграфи 2 и 3 — Право на достъп до материалите по делото — Член 51, параграф 1 от Хартата на основните права — Национална правна уредба, която не съставлява прилагане на правото на Съюза — Липса на компетентност — Член 267 ДФЕС — Необходимост от тълкуване на правото на Съюза, за да може запитващата юрисдикция да постанови решението си — Липса — Недопустимост“
По дело C‑342/25 [Стогенчев] ( i )
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски градски съд (България) с определение от 20 май 2025 г., постъпило в Съда на 20 май 2025 г., в рамките на наказателно производство срещу
DS, KW, СЪДЪТ (първи състав),
състоящ се от: F. Biltgen, председател на състава, I. Ziemele, A. Kumin, S. Gervasoni и M. Bošnjak (докладчик), съдии,
генерален адвокат: R. Norkus,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за Европейската комисия, от P. J. O. Van Nuffel, M. Wasmeier и И. Залогин, в качеството на представители,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, член 47, първа и втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и член 7, параграфи 2 и 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство (ОВ L 142, 2012 г., стр. 1).
2 Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, образувано срещу DS и KW за пасивен подкуп.
Правна уредба
Правото на Съюза
Конвенция срещу корупцията
3 Член 2 („Пасивна корупция“) от Конвенцията, съставена на основание член К.3, параграф 2, буква в) от Договора за Европейския съюз, за борба с корупцията, в която участват длъжностни лица на Европейските общности или длъжностни лица на държавите — членки на Европейския съюз (ОВ C 195, 1997 г., стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 11, стр. 196) (наричана по-нататък „Конвенцията срещу корупцията“), влязла в сила на 28 септември 2005 г., предвижда:
„1.По смисъла на настоящата конвенция пасивна корупция е умишленото действие на служител, ко[й]то пряко или чрез посредник иска или получава облаги от какъвто и да е вид за себе си или за трета страна, или ко[й]то приема обещание за такава облага, за да извърши или да не извърши действие по служба, или да наруши служебните си задължения при осъществяване на функциите си.
2.Всяка държава членка предприема необходимите мерки, за да гарантира, че поведението, посочено в параграф 1 се счита за престъпление“.
4 Съгласно член 5, параграф 1 от тази конвенция:
„Всяка държава членка предприема мерките, които са необходими, за да гарантира, че посоченото в член 2 и член 3 поведение, както и съучастието в него и подбудителството към такова поведение се наказва с налагане на ефективни, пропорционални и възпиращи наказания, включително, поне за сериозните случаи, наказания свързани с лишаване от свобода, които могат да са основание за екстрадиция“.
Директива 2012/13
5 Съображения 9, 10 и 14 от Директива 2012/13 гласят:
„(9)
В член 82, параграф 2 [ДФЕС] се предвижда установяването на минимални правила, приложими в държавите членки, за улесняване на взаимното признаване на присъдите и съдебните решения, както и на полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси с трансгранично измерение. Същият член посочва „правата на лицата в наказателното производство“ като една от областите, в които могат да се установят минимални правила.
(10)
Общите минимални правила следва да доведат до увеличаване на доверието в наказателноправните системи на всички държави членки, което от своя страна следва да доведе до по-ефикасно съдебно сътрудничество в условията на взаимно доверие. Такива общи минимални правила следва да бъдат установени в областта на информацията в наказателното производство.
[…] (14)
[С н]астоящата директива […] се предвиждат общи минимални стандарти в областта на информацията за правата и обвинението, която следва да се предостави на лица, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление, с цел повишаване на взаимното доверие между държавите членки. Настоящата директива се основава на правата, предвидени в Хартата, и по-специално членове 6, 47 и 48 от нея, като се основава на членове 5 и 6 от [Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г.], така както се тълкуват от Европейския съд по правата на човека […]“.
6 Съгласно член 2, параграф 1 от тази директива:
„Настоящата директива се прилага от момента, в който лицето бъде уведомено от компетентните органи на държава членка, че е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление, до момента на приключване на производството, което означава окончателното решаване на въпроса дали заподозряното лице или обвиняемият е извършил престъплението, включително, когато е приложимо, производството по определяне на наказание и приключването на процедурите по обжалване“.
7 Член 7, параграфи 2 и 3 от посочената директива гласи:
„2.С цел гарантиране на справедливостта на производството и подготовка на защитата държавите членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите или на техните адвокати се предоставя достъп най-малко до всички доказателствени материали, независимо дали са в полза на заподозрения или обвиняемия или в подкрепа на обвинението, с които разполагат компетентните органи.
3.Без да се нарушава параграф 1, достъпът до материалите, посочени в параграф 2, се предоставя своевременно, за да може да се упражни ефективно правото на защита, но не по-късно от момента на внасяне на обвинението в съда. В случай че компетентните органи съберат нови доказателствени материали, своевременно се предоставя достъп до тях, така че да могат да бъдат взети предвид“.
Българското право
Конституцията на България
8 Член 121 от Конституцията на Република България (наричана по-нататък „българската Конституция“) предвижда:
„(1)Съдилищата осигуряват равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес.
(2)Производството по делата осигурява установяването на истината.
[…]“.
9 Член 122 от българската Конституция гласи:
„(1)Гражданите и юридическите лица имат право на защита във всички стадии на процеса.
(2)Редът за упражняване правото на защита се определя със закон“.
Наказателният кодекс
10 Съгласно член 301, алинея 1 от Наказателния кодекс, в приложимата му в главното производство редакция:
„Длъжностно лице, което поиска или приеме дар или каквато и да е облага, която не му се следва, или приеме предложение или обещание за дар или облага, за да извърши или да не извърши действие по служба или загдето е извършило или не е извършило такова действие, се наказва за подкуп с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева [(BGN) (около 2550 евро)]“.
11 Текстът на член 302 от Наказателния кодекс е следният:
„За подкуп, извършен:
1. […] от полицейски орган или от разследващ полицай;
2. чрез изнудване посредством злоупотреба със служебното положение;
[…] наказанието е:
а) в случаите на чл. 301, ал. 1 и 2 - лишаване от свобода от три до десет години, глоба до двадесет хиляди лева [(BGN) (около 10200 евро)] и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7.
[…]“.
Наказателно-процесуалният кодекс
12 Член 29, алинея 2 от Наказателно-процесуалния кодекс, в приложимата му в главното производство редакция, гласи:
„Не може да участва в състава на съда съдия или съдебен заседател, който поради други обстоятелства може да се счита за предубеден или заинтересован пряко или косвено от изхода на делото“.
13 Текстът на член 105 от този кодекс е следният:
„(1)Доказателствените средства служат за възпроизвеждане в наказателното производство на доказателства или на други доказателствени средства.
(2)Не се допускат доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в този кодекс“.
14 Член 292 от посочения кодекс предвижда:
„Страните, които участват в съдебните прения, могат да се позовават само на доказателства, които са били събрани и проверени на съдебното следствие по реда, установен в този кодекс“.
Главното производство и преюдициалните въпроси
15 В рамките на наказателно производство запитващата юрисдикция Софийски градски съд (България) разглежда обвинителен акт за това, че двама полицейски служители, DS и KW, чрез изнудване посредством злоупотреба със служебно положение са извършили престъпление, съставляващо пасивен подкуп.
16 Тази юрисдикция счита, от една страна, че съдебното разрешение за специалните разузнавателни средства, използвани в разследването спрямо DS и KW, и от друга страна, че претърсването и изземването в рамките на това разследване, са опорочени от процесуални нарушения, така че първото не е мотивирано, а вторите са извършени без предварително съдебно разрешение.
17 В съответствие с член 105, алинея 2 от Наказателно-процесуалния кодекс порочно събраните доказателствени средства се изключват от преписката по делото. От това следва, че съгласно член 292 от Наказателно-процесуалния кодекс дори защитата не би могла да се позове на тези доказателствени средства в полза на подсъдимите по отношение на деянията, за които са обвинени. Могат да се вземат предвид само доказателствените средства, събрани при спазване на процесуалните правила, а именно главно свидетелски показания в подкрепа на обвинението.
18 Запитващата юрисдикция обаче посочва, че установените процесуални нарушения не се отразяват на достоверността на разглежданите доказателства, които са изцяло в полза на подсъдимите в главното производство.
19 На 27 май 2024 г., тъй като счита, че член 105, алинея 2 от Наказателно-процесуалния кодекс може да нарушава българската Конституция, защото тази разпоредба не допринася за установяване на истината и възпрепятства подсъдимите да упражнят ефективно правото си на защита, тази юрисдикция сезира Конституционния съд (България) с искане член 105, алинея 2 от Наказателно-процесуалния кодекс да бъде обявен за несъвместим с българската Конституция.
20 С определение от 27 юни 2024 г. Конституционният съд отхвърля това искане като недопустимо. Според запитващата юрисдикция възприетите в това отношение мотиви се основават на схващането, че предвиденото в член 105, алинея 2 от Наказателно-процесуалния кодекс систематично изключване на порочно събраните доказателства винаги е в полза на подсъдимите.
21 Запитващата юрисдикция провежда съдебно заседание, в което уведомява подсъдимите в главното производство и техните защитници за допуснатите при събирането на разглежданите доказателства процесуални нарушения, след което приключва събирането на доказателствата. В хода на съдебните прения защитниците правят искане за оправдаване на подсъдимите, като поставят в основата на доводите си оправдателните доказателства, които са опорочени от нарушения.
22 Според запитващата юрисдикция тези доводи са основателни и разглежданите доказателства, за които тя уточнява, че все още не е изключила, са от съществено значение в подкрепа на тези доводи. С оглед на тази констатация на 27 февруари 2025 г. посочената юрисдикция отново иска от Конституционния съд да обяви член 105, алинея 2 от Наказателно-процесуалния кодекс за противоконституционен, искане, което последният отхвърля с определение от 8 май 2025 г.
23 Запитващата юрисдикция се съмнява в съвместимостта с правото на Съюза на възприетото от Конституционния съд тълкуване на член 122, алинея 1 от българската Конституция, което според нея води до това, че член 105, алинея 2 от Наказателно-процесуалния кодекс има за практическа последица само и единствено увреждането на правните интереси на подсъдимите, като ги лишава от възможността да се защитят чрез позоваване на оправдателни доказателства.
24 В това отношение с оглед на член 5 от Конвенцията срещу корупцията процесуалните правила не могат да възпрепятстват според тази юрисдикция ефективни, пропорционални и възпиращи наказания, както и упражняването на основното право на защита срещу наказателни обвинения.
25 Освен това от решение от 17 януари 2019 г., Дзивев и др. (C‑310/16, EU:C:2019:30, т. 33), следвало, че наказателните производства, образувани за престъпления в областта на ДДС, представляват прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата. Това се отнасяло и за престъпленията, посочени в Конвенцията за корупцията.
26 При тези обстоятелства, за да бъде в съответствие с член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС и с член 47, първа и втора алинея от Хартата, разглежданата в главното производство правна уредба трябвало да гарантира на подсъдимите зачитането на правото на ефективна съдебна защита, правото на справедлив съдебен процес и правото на защита. В това отношение само необходимостта да се гарантира справедливостта на производството чрез ефективната възможност на защитата да разбере значението на доказателствата, би могла да обоснове изключването на порочно събраните доказателства.
27 Освен това запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 7, параграфи 2 и 3 от Директива 2012/13, който предоставя на заподозрените и обвиняемите правото на достъп до материалите по делото, предполага правото да се получи информация относно възможното изключване на определени доказателства, чието събиране е опорочено от процесуални нарушения.
28 В това отношение тази юрисдикция посочва, че моментът, в който трябва да се провери редовността на събирането на доказателствата, не е ясно определен от националното право. Посочената юрисдикция счита, че такава преценка трябва да се извърши преди присъдата, с която се слага край на производството, така че да се даде възможност на страните да изразят становището си по този въпрос. При това положение тя иска да се установи дали трябва да си направи самоотвод с мотива, че е загубила своята безпристрастност, като е уведомила страните, че някои доказателства са събрани при нарушение на процесуалните правила.
29 При тези обстоятелства Софийски градски съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Съответно ли е на чл. 19, пар. 1, ал. 2 ДЕС и на чл. 47, пар. 1 и пар. 2 от Хартата такова тълкуване на конституционна норма, предоставяща право на защита на подсъдимия в съдебния процес (чл. 122, ал. 1 от [българската Конституция], съобразно което:
– правото на защита срещу допуснато нарушение на личната сфера на подсъдимите в процеса на събиране на доказателства се изразява в изключването на тези доказателства и
– правото на защита срещу обвинението се изразява отново в изключване на тези доказателства,
ако допуснатото нарушение на личната сфера на подсъдимите е във възможно най-леката форма; това нарушение не се е отразило на достоверността на събраните доказателства; тези доказателства имат изцяло оправдателно значение и са от съществено значение за подкрепа на тезата на подсъдимите за тяхната невиновност; подсъдимите, след консултация със своите защитници, надлежно уведомени за допуснатото нарушение при събирането на тези доказателства, ясно заявяват, че искат да се ползват от тях?
2) Съответно ли е на чл. 7, пар. 2 и пар. 3 от Директива 2012/13 и на чл. 47, ал. 2 от Хартата такова тълкуване на националния закон, съобразно което съдът, ако констатира, че определени доказателства е възможно да се изключат поради процесуални нарушения при събирането им или следва да се изключат поради такива нарушения, уведомява за това подсъдимите, за да може те адекватно да подготвят защитата си?“.
По компетентността на Съда
30 Най-напред е необходимо да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика Съдът следва да разгледа условията, при които е сезиран от националния съд, за да провери собствената си компетентност или допустимостта на отнесеното към него искане (решение от 11 юли 2024 г., Hann-Invest и др., C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21, EU:C:2024:594, т. 29 и цитираната съдебна практика).
31 Следва да се припомни също, че при преюдициално запитване по член 267 ДФЕС Съдът може само да тълкува правото на Съюза в пределите на предоставената му компетентност (решение от 11 юли 2024 г., Hann-Invest и др., C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21, EU:C:2024:594, т. 30 и цитираната съдебна практика).
32 В случая с въпросите си запитващата юрисдикция иска от Съда да тълкува по-специално член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС и член 47, първа и втора алинея от Хартата, що се отнася до процесуалните действия, които трябва да извърши по отношение на порочно събрани доказателства в рамките на наказателно производство, образувано във връзка с извършен пасивен подкуп.
33 В това отношение, на първо място, по силата на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС държавите членки установяват правните средства, необходими за да се гарантира на правните субекти зачитането на правото им на ефективна съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. В този смисъл държавите членки следва да предвидят система от способи за защита и производства, които да осигурят ефективен съдебен контрол в тези области (решение от 11 юли 2024 г., Hann-Invest и др., C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21, EU:C:2024:594, т. 34 и цитираната съдебна практика).
34 Що се отнася до приложното поле ratione materiae на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, тази разпоредба визира „областите, обхванати от правото на Съюза“, независимо от случаите, в които държавите членки прилагат това право (решение от 11 юли 2024 г., Hann-Invest и др., C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21, EU:C:2024:594, т. 35 и цитираната съдебна практика).
35 По този начин тази разпоредба по-специално следва да се прилага към всеки национален орган, който може да се произнася като юрисдикция по въпроси, които се отнасят до тълкуването или прилагането на правото на Съюза и които следователно спадат към области, обхванати от това право (решение от 11 юли 2024 г., Hann-Invest и др., C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21, EU:C:2024:594, т. 36 и цитираната съдебна практика).
36 В случая запитващата юрисдикция следва да се произнесе по наказателната отговорност на двама полицейски служители, обвинени в пасивен подкуп. Това престъпление е предвидено в член 301, алинея 1 и член 302 от Наказателния кодекс в съответствие с член 2 от Конвенцията срещу корупцията, така че спорът в главното производство попада в област, обхваната от правото на Съюза. Следователно тази юрисдикция е длъжна да спазва изискванията за ефективна съдебна защита, произтичащи от член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС.
37 Ето защо Съдът е компетентен да тълкува последната разпоредба по настоящото дело.
38 На второ място, що се отнася до член 47, първа и втора алинея от Хартата, необходимо е да се припомни, че приложното поле на Хартата спрямо действията на държавите членки е определено в член 51, параграф 1 от същата, съгласно който разпоредбите на Хартата се отнасят за държавите членки единствено „когато те прилагат правото на Съюза“, като тази разпоредба потвърждава практиката на Съда, според която основните права, гарантирани в правния ред на Съюза, трябва да се прилагат във всички случаи, уредени от правото на Съюза, но не и извън тези случаи (решение от 26 февруари 2026 г., Комисия/Унгария (Право на предоставяне на медийни услуги на дадена радиочестота), C‑92/23, EU:C:2026:108, т. 95 и цитираната съдебна практика).
39 Понятието „прилагане на правото на Съюза“ по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата предполага между правния акт на Съюза и съответната национална мярка да съществува връзка, надхвърляща сходството между разглежданите области или непрякото въздействие на едната от областите върху другата (вж. в този смисъл решение от 29 юли 2024 г., protectus, C‑185/23, EU:C:2024:657, т. 42 и цитираната съдебна практика).
40 Ето защо, за да се установи дали с дадена национална мярка се „прилага правото на Съюза“ по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, следва, наред с други обстоятелства, да се провери дали предназначението на разглежданата национална правна уредба е да се приложи разпоредба от правото на Съюза, от какво естество е тази правна уредба и дали нейните цели са различни от следваните от правото на Съюза, въпреки че тя може косвено да му влияе, и дали в правото на Съюза съществува конкретна уредба на съответната материя или уредба, която може да ѝ влияе (решение от 29 юли 2024 г., protectus, C‑185/23, EU:C:2024:657, т. 43 и цитираната съдебна практика).
41 В това отношение Съдът вече е приел, че основните права на Съюза са неприложими по отношение на национална уредба, тъй като разпоредбите на Съюза в съответната област не възлагат каквото и да било задължение на държавите членки във връзка с разглежданото в главното производство положение (вж. в този смисъл решения от 6 март 2014 г., Siragusa, C‑206/13, EU:C:2014:126, т. 26, и от 10 юли 2014 г., Julián Hernández и др., C‑198/13, EU:C:2014:2055, т. 35).
42 В случая запитващата юрисдикция по същество счита, че член 47, първа и втора алинея от Хартата е приложим към разглежданото в главното производство положение, тъй като в главното производство релевантните национални разпоредби спадат към прилагането на Конвенцията срещу корупцията и на член 7, параграфи 2 и 3 от Директива 2012/13.
43 Първо, що се отнася до нормите на материалното наказателно право, предвидени в Конвенцията срещу корупцията, следва да се припомни, че Съдът вече е постановил, че връзката между, от една страна, разпоредбите на материалното наказателно право на Съюза, съдържащи се в Рамково решение 2004/757/ПВР на Съвета от 25 октомври 2004 година за установяване на минималните разпоредби относно съставните елементи на наказуемите деяния и прилаганите наказания в областта на трафика на наркотици (ОВ L 335, 2004 г., стр. 8; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 66) и в Рамково решение 2008/841/ПВР на Съвета от 24 октомври 2008 година относно борбата с организираната престъпност (ОВ L 300, 2008 г., стр. 42), и от друга страна, разпоредбите на българското наказателно процесуално право, които уреждат разглежданото в главното производство споразумение за решаване на делото, не надхвърля сходството или непрякото въздействие на първите върху вторите, така че между тях не може да се установи връзка по смисъла на съдебната практика, припомнена в точка 39 от настоящото решение (вж. в този смисъл решение от 28 ноември 2024 г., PT (Споразумение между прокурора и извършителя на престъпление), C‑432/22, EU:C:2024:987, т. 40).
44 Това се отнася и за връзката между, от една страна, разпоредбите на материалното наказателно право на Съюза, съдържащи се в Конвенцията срещу корупцията, която по-специално в член 2, параграф 1 от нея дава определение на престъплението пасивна корупция, а в член 5, параграф 1 от тази конвенция във връзка с посочения член 2, параграф 1 предвижда изискванията относно наказанията за това престъпление, и от друга страна, общите национални норми на процесуалното наказателно право относно недопустимостта на доказателствата, чието събиране е опорочено от нарушения, или последиците от такава недопустимост.
45 Всъщност тази конвенция не налага конкретно задължение на държавите членки в областта на допустимостта на доказателствата.
46 Тази констатация не се поставя под въпрос от посоченото от запитващата юрисдикция решение от 17 януари 2019 г., Дзивев и др. (C‑310/16, EU:C:2019:30, т. 33), в което Съдът тълкува Хартата в отговор на преюдициален въпрос за съвместимостта с нея на българската правна уредба относно допустимостта на доказателствата, която е изтъкната в рамките на наказателно производство, образувано за престъпления в областта на ДДС.
47 Всъщност в това решение Съдът е приел, че Хартата се прилага по делото в главното производство, като се вземе предвид спецификата на разглежданите престъпления, по-специално доколкото те неизбежно засягат финансовите интереси на Съюза и доколкото санкционирането им осигурява ефективността на правния режим на ДДС, който е хармонизиран на равнището на Съюза (вж. в този смисъл решение от 17 януари 2019 г., Дзивев и др., C‑310/16, EU:C:2019:30, т. 25—28). Такъв анализ обаче не може да се приложи към разглежданото в главното производство положение, което се отнася до производство, образувано за престъплението пасивен подкуп.
48 Освен това следва да се отбележи, че прилагането на Конвенцията срещу корупцията чрез национални разпоредбите на материалното наказателно право, които инкриминират престъплението пасивна корупция, не може да обоснове приложимостта на Хартата към всички аспекти на наказателно производство, образувано срещу лице, заподозряно в пасивна корупция.
49 Предвид изложеното по-горе разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс, които запитващата юрисдикция прилага, и по-специално член 105, алинея 2 от него, не представляват „прилагане“ на разпоредбите на Конвенцията срещу корупцията по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата.
50 Второ, що се отнася до член 7, параграфи 2 и 3 от Директива 2012/13, най-напред следва да се отбележи, че текстът на тази разпоредба не се отнася нито до недопустимостта на някои доказателства, нито до информацията, която заподозрените или обвиняемите би трябвало да получат относно доказателствата, до които са имали достъп.
51 По-нататък, в съображения 9, 10 и 14 от тази директива се посочва, че единствената ѝ цел е да установи общи минимални правила, от което се подразбира, че тя не провежда изчерпателна хармонизация на нормите, свързани с наказателното производство. Предвид ограничения обхват на хармонизацията, извършена с посочената директива, въпросите, които не са уредени с нея, попадат в обхвата на националното право (вж. по аналогия решение от 1 август 2025 г., Димнев, C‑404/24, EU:C:2025:595, т. 27 и цитираната съдебна практика).
52 От изложените по-горе съображения следва, че член 7, параграфи 2 и 3 от Директива 2012/13 не урежда въпросите за допустимостта на доказателствата и следователно не налага никакво конкретно задължение по отношение на положение като разглежданото в главното производство.
53 Ето защо не може да се приеме, че разглежданите в главното производство национални разпоредби представляват прилагане на член 7, параграфи 2 и 3 от Директива 2012/13.
54 С оглед на всичко изложено по-горе не е от компетентността на Съда да отговори на поставените въпроси, доколкото се отнасят до тълкуването на член 47, първа и втора алинея от Хартата.
По допустимостта на преюдициалното запитване
55 Съгласно постоянната съдебна практика въпросите, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза и са поставени от националния съд в нормативната и фактическа рамка, за чието очертаване отговорност носи последният и чиято точност Съдът не следва да проверява, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправено от национална юрисдикция преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 17 март 2026 г., Županijsko državno odvjetništvo, C‑8/24, EU:C:2026:210, т. 55 и цитираната съдебна практика).
56 Също съгласно постоянната съдебна практика въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящи пред тях спорове. Основанието за отправяне на преюдициално запитване е не формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а необходимостта от отговор за ефективното решаване на даден спор (решение от 11 юли 2024 г., Hann-Invest и др., C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21, EU:C:2024:594, т. 39 и цитираната съдебна практика).
57 Видно от самия текст на член 267 ДФЕС, отправеното преюдициално запитване трябва да е „необходимо“, за да може запитващата юрисдикция да „постанов[и] [своето] решение“ по образуваното пред нея дело (решение от 11 юли 2024 г., Hann-Invest и др., C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21, EU:C:2024:594, т. 40 и цитираната съдебна практика).
58 Ето защо в рамките на въведеното с тази разпоредба преюдициално производство между спора в главното производство и разпоредбите от правото на Съюза, чието тълкуване се иска, трябва да има такава връзка, че това тълкуване да е обективно необходимо за акта, който трябва да бъде постановен от запитващата юрисдикция (решение от 9 януари 2024 г., G. и др. (Назначаване на съдиите в общите съдилища в Полша), C‑181/21 и C‑269/21, EU:C:2024:1, т. 65 и цитираната съдебна практика).
59 В случая с първия преюдициален въпрос по същество се иска да се установи дали член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която наказателният съд трябва при всички обстоятелства да изключва порочно събраните доказателства, тоест дори когато те са в полза на подсъдимия.
60 Съгласно тази разпоредба държавите членки установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза.
61 Посочената разпоредба налага на всяка държава членка задължението да гарантира, че органите, които като „юрисдикции“ по смисъла на правото на Съюза са призвани да се произнасят по въпроси на прилагането или тълкуването на това право и съответно са част от системата ѝ от способи за защита в областите, обхванати от правото на Съюза, отговарят на изискванията за ефективна съдебна защита (решение от 4 септември 2025 г., AW T, C‑225/22, EU:C:2025:649, т. 47 и цитираната съдебна практика).
62 Запитващата юрисдикция има съмнения относно съвместимостта със същата разпоредба на член 105, параграф 2 от Наказателно-процесуалния кодекс, доколкото той я задължава да изключи порочно събраните доказателства, включително когато те могат да бъдат изтъкнати в полза на защитата на подсъдимите.
63 При това положение се налага изводът, първо, че от определението за преюдициално запитване не е видно спорът по главното производство да има връзка с правото на Съюза, и по-специално с член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, до който се отнася първият преюдициален въпрос, и че следователно от запитващата юрисдикция се изисква да приложи това право, и по-специално Конвенцията срещу корупцията или посочената разпоредба, за да реши спора по същество (вж. по аналогия решение от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 49).
64 Всъщност, макар разглежданите в главното производство факти да могат да се отнасят до престъплението пасивна корупция, както е определено в тази конвенция, запитващата юрисдикция все пак трябва да се произнесе въз основа на българското наказателно право и не е видно тълкуването на посочената конвенция или на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС да отговаря на обективна необходимост за съдебния акт, който запитващата юрисдикция трябва да постанови по същество в рамките на главното производство.
65 Второ, запитващата юрисдикция не е посочила в съображенията си, които е развила, за да обоснове необходимостта от отговор на първия преюдициален въпрос, евентуални процесуални разпоредби от правото на Съюза, които да е длъжна да приложи, за да постанови решението си (вж. по аналогия решение от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 50).
66 Трето, евентуалният отговор на Съда на този въпрос освен това не е видно да може да даде на запитващата юрисдикция тълкуване на правото на Съюза, което да ѝ позволи да разреши процесуалните въпроси от националното право, преди да може да се произнесе по същество по разглеждания от нея спор (вж. по аналогия решение от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 51).
67 В случая запитващата юрисдикция, която е компетентна да прецени наказателната отговорност на подсъдимите в главното производство, е в състояние да направи такава преценка въз основа по-специално на своята оценка на доказателствената сила на доказателствата.
68 Следователно исканото тълкуване на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС не отговаря на обективна необходимост за съдебния акт, който запитващата юрисдикция трябва да постанови. От това следва, че първият въпрос е недопустим.
69 С втория преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 7, параграфи 2 и 3 от Директива 2012/13 допуска национална правна уредба, съгласно която наказателният съд трябва да уведоми подсъдимите, когато установи, че събирането на някои доказателства по делото е опорочено от нарушения, поради което тези доказателства трябва да бъдат изключени съгласно националното право.
70 В това отношение от член 2, параграф 1 от тази директива следва, че член 7, параграфи 2 и 3 от нея е приложим към главното производство.
71 При това положение от определението за преюдициално запитване е видно, от една страна, че в съответствие с член 7, параграф 2 от посочената директива подсъдимите в главното производство са получили достъп до доказателствените материали, с които разполагат компетентните органи, независимо дали са в полза на тези подсъдими или в подкрепа на обвинението, и от друга страна, че същите подсъдими са подготвили защитата си, знаейки, че някои доказателства са били порочно събрани — обстоятелство, което съгласно българската правна уредба води до недопустимостта на тези доказателства.
72 От определението за преюдициално запитване е видно също, че запитващата юрисдикция няма никакво съмнение относно съвместимостта с член 7, параграфи 2 и 3 от същата директива на тълкуването ѝ на българската правна уредба, съгласно което въпросът за допустимостта на доказателствата трябва да бъде решен преди присъдата, с която се слага край на производството, като съмненията на тази юрисдикция се отнасят до въпроса дали това тълкуване е съвместимо с изискването за безпристрастност, произтичащо от член 47, втора алинея от Хартата. Не е от компетентността на Съда обаче да тълкува тази последна разпоредба по настоящото дело, както е видно от точка 54 от настоящото решение.
73 От това следва, че вторият въпрос е недопустим, тъй като исканото тълкуване на член 7, параграфи 2 и 3 от Директива 2012/13 няма никаква връзка с действителността на спора в главното производство.
74 От всичко изложено по-горе следва, че не е от компетентността на Съда да отговори на поставените от запитващата юрисдикция въпроси, доколкото се отнасят до член 47 от Хартата, и че преюдициалното запитване е недопустимо в останалата си част.
По съдебните разноски
75 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:
1) Не е от компетентността на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Софийски градски съд (България) с определение от 20 май 2025 г., доколкото те се отнасят до тълкуването на член 47, първа и втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз.
2) В останалата си част преюдициалното запитване, отправено от Софийски градски съд (България) с определение от 20 май 2025 г., е недопустимо.
Подписи
( *1 ) Език на производството: български.
( i ) Името на настоящото дело е измислено. То не съвпада с истинското име на никоя от страните в производството.