Неокончателна редакция

BGРЕШЕНИЕ НА СЪДА (четвърти състав)

11 юни 2026 година(*)

„ Преюдициално запитване — Правова държава — Независимост на съдиите — Член 267 ДФЕС — Задължение за отправяне на преюдициално запитване, което носят произнасящите се като последна инстанция национални юрисдикции — Индивидуална отговорност на съдиите — Данъчни въпроси — Общ режим на облагане с акциз — Директива 2008/118/EC — Член 16, параграф 1 — Данъчен склад — Откриване и управление — Разрешение — Условия — Определяне от националната правна уредба — Разграничение в зависимост от капацитета за съхранение на складовете — Критерий, свързан с наличието на „действителни оперативни нужди и нужди за снабдяване на съоръжението“ за всички складове — Допълнителен критерий, свързан с доставката на минимално количество продукти през референтен период или със зависимостта от друг данъчен склад за складовете с малък капацитет — Обосноваване — Принцип на пропорционалност “

По дело C‑386/24

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия) с акт от 29 май 2024 г., постъпил в Съда на 30 май 2024 г., в рамките на производство по дело

Centro Petroli Roma Srl

срещу

Agenzia delle Dogane e dei Monopoli,

при участието на:

IP Industrial SpA,

Eni SpA,

СЪДЪТ (четвърти състав),

състоящ се от: I. Jarukaitis (докладчик), председател на състава, K. Lenaerts, председател на Съда, изпълняващ функцията на съдия от четвърти състав, M. Condinanzi, N. Jääskinen и R. Frendo, съдии,

генерален адвокат: N. Emiliou,

секретар: G. Chiapponi, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 10 юли 2025 г.,

като има предвид становищата, представени:

–за Centro Petroli Roma Srl, от G. Corso, G. Pesce и F. Tedeschini, avvocati,

–за италианското правителство, от S. Fiorentino и G. Palmieri, в качеството на представители, подпомагани от A. Elefante и F. Meloncelli, avvocati dello Stato,

–за Европейската комисия, от M. Björkland, G. Meeßen, P. Rossi и C. Zois, в качеството на представители,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 9 октомври 2025 г.,

постанови настоящото

Решение

1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 101—106 ДФЕС, Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар (ОВ L 376, 2006 г., стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 58, стр. 50, наричана по-нататък „Директивата за услугите“) и Директива 2008/118/ЕО на Съвета от 16 декември 2008 година относно общия режим на облагане с акциз и за отмяна на Директива 92/12/ЕИО (ОВ L 9, 2009 г., стр. 12), изменена с Директива (ЕС) 2019/475 на Съвета от 18 февруари 2019 г. (ОВ L 83, 2019 г., стр. 42) (наричана по-нататък „Директива 2008/118“).

2 Запитването е отправено в рамките на спор между Centro Petroli Roma Srl, дружество по италианското право, и Agenzia delle Dogane e dei Monopoli (Агенция „Митници и монополи“, Италия) (наричана по-нататък „ADM“) по повод на решението, с което последната спира действието на издаденото на това дружество разрешение за управление на търговски склад в режим на данъчен склад.

Правна уредба

Правото на Съюза

Директивата за услугите

3 Съображение 29 от Директивата за услугите гласи:

„Като се има предвид, че договорът предвижда специфични правни основи за данъчно облагане, и като се отчитат вече приетите инструменти на Общността в тази област, необходимо е данъчното облагане да бъде изключено от обхвата на настоящата директива“.

4 Член 2, параграф 3 от тази директива предвижда:

„Настоящата директива не се прилага в областта на данъчното облагане“.

5 Член 9, параграф 1 от същата директива гласи:

„Държавите членки не поставят достъпа до или упражняването на дейност по предоставяне на услуги в зависимост от разрешителен режим, освен ако не са изпълнени следните условия:

a)разрешителният режим не дискриминира съответния доставчик;

б)необходимостта от разрешителен режим е оправдана от наложителни причини, свързани с обществения интерес;

в)преследваните цели не могат да бъдат постигнати с по-малко ограничителни мерки, особено когато последваща инспекция е твърде късно действие, за да бъде действително ефективно“.

6 Член 14 от същата директива гласи:

„Държавите членки не може да поставят достъпа до или упражняването на дейност по предоставянето на услуга на тяхна територия в зависимост от което и да било от следните условия:

[…] 5)прилагането спрямо конкретните случаи на икономически тест, който поставя издаването на разрешително в зависимост от доказването на икономическа нужда или пазарна необходимост, оценка на потенциала или текущия икономически ефект от дейността или оценка на това доколко дейността е подходяща с оглед целите на икономическото планиране, поставени от компетентния орган; тази забрана не се отнася до изисквания, свързани с планирането, които нямат икономически цели, а служат на наложителни причини, свързани с обществения интерес;

[…]“.

7 Съгласно член 15, параграф 2 от Директивата за услугите:

„Държавите членки проверяват дали техните правни системи поставят достъпа до или упражняването на дейност по предоставянето на услуга в зависимост от спазването на някои от следните недискриминационни изисквания:

a)количествени или териториални ограничения, особено под формата на лимити, фиксирани в съответствие с население или минимално географско разстояние между доставчиците;

[…]“.

8 Член 16, параграф 1, трета алинея от тази директива предвижда:

„Държавите членки не поставят достъпа до или упражняването на дейност по предоставянето на услуга на тяхна територия, в зависимост от изпълнението на всякакви изисквания, които не са съобразени със следните принципи:

[…] б)необходимост: изискването трябва да бъде оправдано по съображения, свързани с обществена политика, обществена сигурност, обществено здраве или опазване на околната среда;

в)пропорционалност: изискванията трябва да са подходящи за постигане на преследваната цел и не трябва да надхвърлят необходимото за нейното постигане“.

Директива 2008/118

9 Съображения 2, 15 и 16 от Директива 2008/118, която е отменена, считано от 13 февруари 2023 г., с Директива (ЕС) 2020/262 на Съвета от 19 декември 2019 година за определяне на общия режим на облагане с акциз (ОВ L 58, 2020 г., стр. 4), са посочвали:

„(2)За да се гарантира правилното функциониране на вътрешния пазар, условията за облагане с акциз [на] стоките, включени в обхвата на Директива 92/12/ЕИО [на Съвета от 25 февруари 1992 година относно общия режим за продукти, подлежащи на облагане с акциз, и държането, движението и мониторинга на такива продукти (ОВ L 76, 1992 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 1, стр. 129)], наричани по-долу „акцизни стоки“, трябва да останат хармонизирани.

[…] (15)Предвид факта, че за да се осигури събирането на данъчните задължения трябва да се правят проверки на обекти за производство и съхранение, с цел улесняване на тези проверки е необходимо да се запази система на данъчни складове, които се лицензират от компетентните органи.

(16)Необходимо е да се установят и изискванията, на които трябва да отговарят лицензираните складодържатели и търговците без статут на лицензиран склад“.

10 Член 4 от Директива 2008/118 е предвиждал:

„За целите на настоящата директива, както и на нейните разпоредби за прилагане, се прилагат следните определения:

[…] 11)„данъчен склад“ е място, където акцизни стоки се произвеждат, преработват, държат, получават или изпращат под режим отложено плащане на акциз от лицензиран складодържател в хода на неговата дейност, при спазване на определени условия, установени от компетентните органи на държавата членка, в която се намира данъчният склад“.

11 Съгласно член 10 от тази директива:

„1.При допускане на нередовност по време на движение на акцизни стоки под режим отложено плащане на акциз, водеща до тяхното освобождаване за потребление съгласно член 7, параграф 2, буква а), освобождаването за потребление става в държавата членка, в която е допусната нередовността.

2.При откриване на нередовност по време на движение на акцизни стоки под режим отложено плащане, водеща до тяхното освобождаване за потребление в съответствие с член 7, параграф 2, буква а), когато не е възможно да се определи къде е допусната нередовността, се приема, че тя е допусната в държавата членка и в момента на установяването ѝ.

[…]“.

12 Член 15 от посочената директива е предвиждал:

„1.Всяка държава членка определя своята нормативна уредба относно производството, преработката и държането на акцизни стоки, при спазване на разпоредбите на настоящата директива.

2.Производството, преработката и държането на акцизни стоки, за които не е платен акциз, се осъществяват в данъчен склад“.

13 Съгласно член 16 от Директива 2008/118:

„1.Откриването и управлението на данъчен склад от лицензиран складодържател се извършват с разрешение от компетентните органи на държавата членка, където се намира данъчният склад.

Разрешение се дава при условия, които органите имат право да определят с оглед предотвратяване на всякакво евентуално избягване на данък или злоупотреби.

2.Лицензираният складодържател е длъжен:

a)при необходимост да предостави обезпечение, покриващо рисковете, свързани с производството, преработката и държането на акцизни стоки;

[…]“.

14 Член 18, параграф 1 от същата директива е предвиждал:

„Компетентните органи на държавата членка на изпращане, при определени от тях условия, изискват рисковете, свързани с движението под режим отложено плащане на акциз, да бъдат покрити от обезпечение, което се предоставя от изпращащия лицензиран складодържател или регистрирания изпращач“.

Италианското право

15 Член 1, параграф 2, буква e) от Decreto legislativo n. 504 — Testo unico delle disposizioni legislative concernenti le imposte sulla produzione e sui consumi e relative sanzioni penali e amministrative (Законодателен декрет № 504 за приемане на консолидиран текст на законодателните разпоредби за данъците върху производството и потреблението, както и за съответните наказателни и административни санкции) от 26 октомври 1995 г. (редовна притурка № 143 към GURI, бр. 279 от 29 ноември 1995 г.) (наричан по-нататък „Законодателен декрет № 504/1995“), в приложимата му към спора в главното производство редакция, определя данъчния склад като съоръжение, в което акцизни стоки се произвеждат, преработват, държат, получават или изпращат под режим отложено плащане на акциз при спазване на условията, установени от данъчната администрация.

16 Съгласно член 23, параграфи 1, 3, 4 и 12 от този законодателен декрет:

„1.Режимът на данъчен склад се разрешава:

a)за рафинериите и за другите производствени съоръжения, в които се добиват енергийните продукти, посочени в член 21, параграф 2, или енергийните продукти, посочени в член 21, параграф 3, когато те са предназначени за смесообразуване и горене, както и продуктите, подлежащи на облагане с акциз по смисъла на член 21, параграфи 4 и 5,

b)за нефтохимическите съоръжения.

[…] 3.Управление в режим на данъчен склад може да бъде разрешено, когато са налице действителни оперативни нужди и нужди за снабдяване на съоръжението, за търговските складове за втечнен нефтен газ с капацитет не по-малко от 400 кубични метра и за търговските складове за други енергийни продукти с капацитет не по-малко от 10 000 кубични метра.

4.Управление в режим на данъчен склад може да бъде разрешено и за търговските складове за втечнен нефтен газ с капацитет под 400 кубични метра и за търговските складове за други енергийни продукти с капацитет под 10 000 кубични метра, когато в допълнение към посочените в параграф 3 предпоставки е изпълнено поне едно от следните условия:

a)складът извършва доставки на стоки, освободени от акциз или с намален акциз, или превоз на енергийни продукти под режим отложено плащане за страни от Европейския съюз или извън Европейския съюз в общ размер, равен на най-малко 30 % от общите добиви за две години,

b)складът е помощен на разположен в непосредствена близост данъчен склад, принадлежащ към същата група от дружества, или, ако собственикът е различен, той е трайно предназначен да обслужва посочения склад.

[…] 12.[ADM] проверява дали предвидените в параграф 4 условия продължават да са изпълнени, и ако не могат да се считат за изпълнени, действието на посоченото в този параграф разрешение се спира, докато не се докаже, че те отново са били изпълнени в рамките на едногодишен срок, след изтичането на който то се отменя. […]“.

17 Циркулярно писмо № 14/D на ADM от 4 декември 2017 г. съдържа насоки за прилагане на Законодателен декрет № 504/1995.

Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

18 Centro Petroli Roma извършва дейност по производство, преработка и търговия с енергийни продукти, както и по подпомагане в данъчната област на технологични съоръжения за граждански и промишлени цели.

19 На 17 февруари 2016 г. то получава лиценз за управление на търговски склад под режим на данъчен склад.

20 С Решение № 13042/RU от 25 февруари 2020 г. (наричано по-нататък „решението за спиране“) ADM спира действието на този лиценз поради неспазване на условията, предвидени в член 23, параграф 4 от Законодателен декрет № 504/1995, а именно на изискванията, свързани с оперативната нужда за снабдяване на съоръжението и с минималното количество продукти, подлежащи на облагане с намалена акцизна ставка през посочения в тази разпоредба двугодишен период.

21 Centro Petroli Roma подава жалба за отмяна на това решение и на циркулярно писмо № 14/D на ADM от 4 декември 2017 г. пред Tribunale amministrativo regionale per il Lazio (Регионален административен съд Лацио, Италия).

22 Този съд отхвърля жалбата с решение от 16 февруари 2021 г.

23 Centro Petroli Roma обжалва това решение пред Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия), който е запитващата юрисдикция.

24 Това дружество изтъква по-специално несъвместимостта на член 23 от Законодателен декрет № 504/1995 с Директивата за услугите и Директива 2008/118, както и с разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС, защитаващи свободната конкуренция. Поради това то иска да се остави без приложение член 23, параграфи 3 и 4 от този законодателен декрет, а при условията на евентуалност — да се отправи преюдициално запитване до Съда.

25 С акт от 14 септември 2021 г. запитващата юрисдикция решава да спре производството и да отправи до Съда първо преюдициално запитване.

26 В този акт тя подчертава, първо, че макар да приема, че националната правна уредба — предмет на спора, с който е сезирана, е съвместима с правото на Съюза, счита за необходимо с първия си въпрос да поиска от Съда уточнения по същество относно критериите за прилагане на теорията за acte clair, съгласно която национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване по съдебен ред, се освобождава от задължението си да отправи преюдициално запитване, когато правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение.

27 В частност запитващата юрисдикция изпитва съмнения по въпроса дали национална юрисдикция, произнасяща се като последна инстанция, е длъжна подробно да доказва, че юрисдикциите от последна инстанция на другите държави членки и Съдът биха дали същото тълкуване на правото на Съюза.

28 Второ, запитващата юрисдикция отбелязва, че по силата на разпоредбите, уреждащи гражданската отговорност на върховните италиански съдилища, отговорността на магистратите, които съставляват юрисдикцията, произнасяща се като последна инстанция, може да бъде ангажирана в случай на неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване на основание член 2, параграф 3 bis от Legge n. 117 — Risarcimento dei danni cagionati nell’esercizio delle funzioni giudiziarie e responsabilità civile dei magistrati (Закон № 117 за обезщетението за вреди, причинени при изпълнението на правораздавателни функции, и за гражданската отговорност на магистратите) от 13 април 1988 г. (GURI, бр. 88 от 15 април 1988 г., стр. 3) в приложимата му към спора в главното производство редакция (наричан по-нататък „Закон № 117/1988“). Всъщност тази разпоредба предвижда, че за да се установят случаите на явно нарушение на правото на Съюза чрез акт или мярка, следва да се вземе предвид по-специално неизпълнението на задължението за отправяне на преюдициално запитване, както и фактът, че въпросният акт или мярка противоречи на даденото от Съда тълкуване.

29 От това следва, че за да избегнат риска от излагане на своите членове на искове за обезщетение за вреди, италианските съдилища, произнасящи се като последна инстанция, са принудени системно да отправят преюдициално запитване, включително когато считат, че тълкуването на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение.

30 Тъй като се съмнява в съвместимостта на такъв режим на отговорност на съдиите с правото на Съюза, запитващата юрисдикция поставя на Съда и въпроса дали член 267 ДФЕС, разглеждан в светлината на принципите на съдийската независимост и на разумната продължителност на производството, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска предявяване на иск за ангажиране на гражданска и дисциплинарна отговорност срещу национална върховна юрисдикция, отхвърлила искане за отправяне на преюдициално запитване.

31 Трето, в случай че Съдът приеме, че юрисдикция, произнасяща се като последна инстанция, може да бъде освободена от задължението си за отправяне на преюдициално запитване само ако подробно докаже, че юрисдикциите от последна инстанция на другите държави членки и Съдът ще направят същото тълкуване на правото на Съюза, запитващата юрисдикция е отправила до Съда преюдициален въпрос, предложен от жалбоподателя по делото, с което е била сезирана запитващата юрисдикция, за тълкуването на Директивата за услугите и Директива 2008/118, както и на членове 101—106 ДФЕС.

32 С определение от 15 декември 2022 г., Centro Petroli Roma (C‑597/21, EU:C:2022:1010), Съдът постановява в отговор на първия въпрос, че член 267 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно вътрешното право, може да не отнесе до Съда въпрос за тълкуване на правото на Съюза, а да го реши на своя отговорност, когато правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение, като съществуването на такава възможност трябва да се преценява с оглед на специфичните характеристики на правото на Съюза, особените трудности при неговото тълкуване и риска от различия в съдебната практика в рамките на Съюза.

33 Съдът пояснява в това отношение, че тази национална юрисдикция не е длъжна да доказва подробно, че другите юрисдикции от последна инстанция на държавите членки и Съдът биха дали същото тълкуване на правото на Съюза, а трябва — вследствие на преценка, която отчита тези елементи — да е достигнала до убеждението, че отговорът ще е също толкова очевиден и за другите национални юрисдикции и за Съда.

34 В точки 63—65 от това определение Съдът приема, че вторият въпрос, посочен в точка 30 от настоящото решение, е явно недопустим, тъй като е очевидно, че няма никаква връзка с предмета на спора, с който е сезирана запитващата юрисдикция.

35 В точка 66 от посоченото определение Съдът отбелязва, че третият въпрос, посочен в точка 31 от настоящото решение, е поставен само в случай на утвърдителен отговор на първия въпрос, и предвид дадения отговор на този въпрос стига до извода, че не следва да се отговаря на този трети въпрос.

36 След посоченото определение запитващата юрисдикция, която отбелязва, че жалбоподателят в спора, с който е сезирана, е потвърдил искането си за отправяне на преюдициално запитване, счита, че някои съображения, които са я накарали да отправи запитване до Съда за това дали правото на Съюза допуска национална разпоредба като член 23 от Законодателен декрет № 504/1995, продължават да са налице.

37 Освен това, що се отнася до въпроса относно режима на отговорност на съдиите, установен със Закон № 117/1988, тази юрисдикция счита за уместно да подложи разрешението, което възнамерява да даде на този въпрос, на евентуалната преценка от Съда, за да може той да му даде отговор, макар и инцидентно. За тази цел запитващата юрисдикция подчертава, че отговорът на посочения въпрос ѝ изглежда от съществено значение, за да се гарантира доброто функциониране на системата за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда, въплътена в механизма на преюдициалното запитване.

38 В това отношение тя отбелязва, че статистическите данни показват, че броят на отправените от нея преюдициални запитвания винаги е бил по-висок от този на запитванията, отправени от върховните административни съдилища на другите държави членки, и доказват форма на автоматизъм в практиката ѝ за отправяне на преюдициални запитвания, включително при наличието на acte clair.

39 Според нея това положение произтича отчасти от Закон № 117/1988, който, като установява, че за преценката на отговорността на съдиите в случай на явно нарушение на правото на Съюза от тяхна страна трябва да се вземе предвид неизпълнението на задължението за отправяне на преюдициално запитване, може да повлияе на тези съдии, като ги подтикне да формулират преюдициални въпроси, за да се предпазят от риска от евентуален иск за отговорност, дори въпросите да са явно недопустими.

40 Запитващата юрисдикция счита, че решение от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi (C‑561/19, EU:C:2021:799), предоставя полезни насоки за тълкуване, за да се прецени съвместимостта на този режим на отговорност на съдиите с правото на Съюза. В това решение е припомнено, че преюдициалното запитване съставлява инструмент за сътрудничество между съдиите, а не средство за защита, което е на разположение страните, които не могат да лишат националните юрисдикции от независимостта им, като ги задължат да отправят преюдициално запитване. Това обстоятелство обаче не изключва задължението на националните юрисдикции, правораздаващи като последна инстанция, да разгледат искането на тези страни за отправяне на преюдициално запитване с цялото необходимо внимание, както и задължението да изложат обстоятелствата, които позволяват да не се отправя такова запитване, като мотивират решението си в това отношение.

41 Доколкото от това решение, както и от практиката на Европейския съд по правата на човека следва, че е достатъчно отказът да се отправи преюдициално запитване да бъде мотивиран, за да не може да се установи нарушение на правото на Съюза, Закон № 117/1988 би могъл да се тълкува в смисъл, че отговорността на съдиите за неотправяне на преюдициално запитване би трябвало да се ангажира само в случай на неизпълнение на задължението за мотивиране на такъв отказ. Обратното разрешение, което би позволило гражданската отговорност на съдиите, правораздаващи като последна инстанция, да бъде ангажирана при липсата на автоматично сезиране на Съда, след като една от страните в спора е предложила отправянето на преюдициален въпрос, би било несъвместимо с правото на Съюза и би могло да лиши националните юрисдикции от независимостта им.

42 Що се отнася до въпроса по същество относно съвместимостта на разглежданата в спора пред нея национална правна уредба с правото на Съюза, запитващата юрисдикция посочва, че според нея Законодателен декрет № 504/1995 не нарушава нито Директивата за услугите, нито членове 101—106 ДФЕС. Всъщност режимът на данъчен склад, доколкото позволява на предприятията само да получават, държат и пренасят енергийни продукти под режим отложено плащане на акциз, действа главно като данъчно предимство. Според запитващата юрисдикция, щом като този режим не се прилага в „търговски“ план, той не оказва влияние върху свободното предоставяне на услуги. Освен това Директивата за услугите не урежда данъчните аспекти на доставките на услуги.

43 Тази национална правна уредба не противоречи и на Директива 2008/118, тъй като предвижда обективни критерии и цели да предотврати измамите и злоупотребите. Всъщност според запитващата юрисдикция рискът ползващото се от режима на данъчен склад предприятие да не извършва действително стопанска дейност и да използва склада само като средство да се избегне плащането на акциз, е по-малък, ако складът е с голям оперативен размер.

44 При тези обстоятелства Consiglio di Stato (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)Допуска ли правилното тълкуване на членове 101—106 ДФЕС, както и на правната уредба, установена с Директива[та за услугите и Директива 2008/118], национална разпоредба като съдържащата се в член 23, параграф 3 от [Законодателен декрет № 504/1995], която предвижда, че [у]правление в режим на данъчен склад може да бъде разрешено, когато са налице действителни оперативни нужди и нужди за снабдяване на съоръжението, за търговски складове за втечнен нефтен газ с капацитет не по-малко от 400 кубични метра и за търговски складове за други енергийни продукти с капацитет не по-малко от 10 000 кубични метра […]?

2)Допуска ли правилното тълкуване на членове 101—106 ДФЕС, както и на правната уредба, установена с Директива[та за услугите и Директива 2008/118], национална разпоредба като съдържащата се в член 23, параграф 4, букви a) и b) от [Законодателен декрет № 504/1995], която предвижда, че управлението в режим на данъчен склад може да бъде разрешено по-специално за търговски складове за втечнен нефтен газ с капацитет под 400 кубични метра и за търговски складове за други енергийни продукти с капацитет под 10 000 кубични метра, когато в допълнение към посочените в параграф 3 [от този член] предпоставки е изпълнено поне едно от следните условия:

–складът извършва доставки на стоки, освободени от акциз или с намален акциз, или превоз на енергийни продукти под режим отложено плащане за страни от Европейския съюз или извън Европейския съюз в общ размер, равен на най-малко 30 % от общите добиви за две години,

–складът е помощен на разположен в непосредствена близост данъчен склад, принадлежащ към същата група от дружества, или, ако собственикът е различен, той е трайно предназначен да обслужва посочения склад?

3)Допуска ли правилното тълкуване и прилагане на принципа на пропорционалност във връзка с членове 101—106 ДФЕС и с правната уредба, установена с Директива[та за услугите и Директива 2008/118], и по-специално с член 9, член 14, точка 5 и член 15, параграф 2 от [Директивата за услугите], регулаторни мерки (циркулярни писма, правилници или други актове), приети от националния орган с цел изясняване и допълване на посочените условия по член 23, параграф 4, букви а) и b) от Законодателен декрет № 504[/1995] […]?“.

По допустимостта

По допустимостта на преюдициалното запитване в неговата цялост

45 Италианското правителство повдига възражение за недопустимост на преюдициалното запитване в неговата цялост, тъй като запитващата юрисдикция не изпитва никакво основателно съмнение относно тълкуването на правото на Съюза и е убедена в съвместимостта на разглежданата в главното производство национална правна уредба с това право.

46 Следва обаче да се отбележи, че противно на това, което поддържа посоченото правителство, запитващата юрисдикция счита, че продължава да съществува „основателно съмнение“ относно тълкуването на разпоредби от правото на Съюза във връзка с разглежданата в главното производство национална правна уредба, макар това „основателно съмнение“ да се вписва в контекст, в който запитващата юрисдикция обосновава сезирането на Съда главно с опасението си, че жалбоподателят в главното производство ще постави под въпрос личната отговорност на съдиите, които я съставляват, на основание на член 2, параграф 3 bis от Закон № 117/1988, в случай че посочената юрисдикция откаже да приеме направеното пред нея искане за преюдициално запитване от този жалбоподател.

47 В този конкретен контекст е полезно предварително да се припомни, че установяването на режим на отговорност на съдиите за вреди, произтичащи от допусната от тях съдебна грешка, или на режим на съдийска дисциплинарна отговорност попада в обхвата на организацията на правораздаването и следователно е от компетентността на държавите членки, при условие че се спазва правото на Съюза и следователно произтичащите от него изисквания, и по-конкретно изискването за независимост на съдилищата, които са призвани да се произнасят по въпросите, свързани с прилагането или с тълкуването на посоченото право, за да се гарантира на правните субекти ефективната съдебна защита, която изисква член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС (вж. в този смисъл решения от 18 май 2021 г., Asociaţia „Forumul Judecătorilor din România“ и др., C‑83/19, C‑127/19, C‑195/19, C‑291/19, C‑355/19 и C‑397/19, EU:C:2021:393, т. 229 и 230, и от 15 юли 2021 г., Комисия/Полша (Дисциплинарен режим на съдиите), C‑791/19, EU:C:2021:596, т. 136).

48 Впрочем признаването на принцип на лична отговорност на съдиите поради съдебни решения крие риск от намеса в независимостта им, тъй като то е в състояние да окаже влияние върху вземането на решение от страна на тези, чиято функция е да правораздават (вж. в този смисъл решение от 18 май 2021 г., Asociaţia „Forumul Judecătorilor din România“ и др., C‑83/19, C‑127/19, C‑195/19, C‑291/19, C‑355/19 и C‑397/19, EU:C:2021:393, т. 232).

49 За запазването на посочената независимост е важно тази отговорност да може да бъде ангажирана само в съвсем изключителни случаи на тежки и напълно неизвиними нарушения от страна на съдии, изразяващи се например в погазването, умишлено и недобросъвестно или поради особено тежка и груба небрежност, на нормите на националното право и правото на Съюза, или в допускането на произвол или отказ от правосъдие, и да е обвързана с обективни и проверими критерии, основани на императивни изисквания на доброто правораздаване, както и с гаранции, предназначени да се избегне всякакъв риск от външен натиск върху съдържанието на съдебните актове (вж. в този смисъл решения от 21 декември 2021 г., Euro Box Promotion и др., C‑357/19, C‑379/19, C‑547/19, C‑811/19 и C‑840/19, EU:C:2021:1034, т. 238 и 240, от 22 февруари 2022 г., RS (Действие на решенията на конституционен съд), C‑430/21, EU:C:2022:99, т. 83, и от 5 юни 2023 г., Комисия/Полша (Независимост и личен живот на съдиите), C‑204/21, EU:C:2023:442, т. 126 и 127 и цитираната съдебна практика).

50 В този контекст съгласно постоянната съдебна практика национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, би могла да бъде освободена от предвиденото в член 267, трета алинея ДФЕС задължение само ако установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от Съда, или че правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за каквото и да е основателно съмнение (решения от 6 октомври 1982 г., Cilfit, 283/81, EU:C:1982:335, т. 21, и от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑561/19, EU:C:2021:799, т. 33 (наричани по-нататък „трите изключения по решение Cilfit“).

51 Така националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, трябва като част от своите отговорности и независимо и с цялото необходимо внимание да преценяват дали имат задължението да сезират Съда с повдигнатия пред тях въпрос от правото на Съюза, или обратно, може да се освободят от това задължение, тъй като се прилага някое от трите изключения по решение Cilfit (решение от 24 март 2026 г., Remling, C‑767/23, EU:C:2026:243, т. 22 и цитираната съдебна практика).

52 В това отношение от системата, въведена с член 267 ДФЕС във връзка с член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз, следва, че когато национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, счита, че е освободена от предвиденото в член 267, трета алинея ДФЕС задължение да сезира Съда с преюдициално запитване, тъй като е налице някое от трите изключения по решение Cilfit, от мотивите на решението ѝ трябва да става ясно било че повдигнатият въпрос от правото на Съюза е ирелевантен за решаването на отнесения до нея спор, било че тълкуването на съответната разпоредба от правото на Съюза се основава на практиката на Съда, било — ако такава практика липсва — че тълкуването на правото на Съюза е дотолкова очевидно за произнасящата се като последна инстанция национална юрисдикция, че не оставя място за никакво основателно съмнение (решения от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑561/19, EU:C:2021:799, т. 51, и от 24 март 2026 г., Remling, C‑767/23, EU:C:2026:243, т. 23).

53 Що се отнася до изключението, произтичащо от acte clair, което е специално посочено от запитващата юрисдикция, споменатото в предходната точка от настоящото решение задължение за мотивиране изисква да се докаже, че правилното тълкуване на правото на Съюза е дотолкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение, тъй като съществуването на такава възможност трябва да се преценява с оглед на специфичните характеристики на правото на Съюза, особените трудности при неговото тълкуване и риска от различия в съдебната практика в рамките на Съюза. Националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, трябва да посочи от гледна точка на тези фактори защо е достигнала до убеждението, че отговорът ще е също толкова очевиден и за другите национални юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване, а и за Съда. Тази национална юрисдикция обаче не е длъжна подробно да доказва, че другите национални юрисдикции и Съдът биха дали същото тълкуване (решение от 24 март 2026 г., Remling, C‑767/23, EU:C:2026:243, т. 37).

54 От това следва, че в съвсем изключителните случаи, установени в споменатата в точка 49 от настоящото решение съдебна практика, индивидуалната отговорност на съдиите от национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, която е изпълнила описаното в предходната точка от настоящото решение задължение за мотивиране, не може да бъде ангажирана само поради факта, че тези съдии не са уважили искането за отправяне на преюдициално запитване, което страните са отнесли до тях.

55 В този контекст следва да се припомни, че по никакъв начин не е забранено националната юрисдикция да постави на Съда преюдициални въпроси, отговорът на които не оставя място за никакво основателно съмнение. Ето защо, дори да се предположи, че това е така, съдържащото такъв въпрос преюдициално запитване все пак не става недопустимо (решения от 18 юни 2024 г., Bundesrepublik Deutschland (Действие на решение за предоставяне на статут на бежанец), C‑753/22, EU:C:2024:524, т. 46 и цитираната съдебна практика, и от 1 август 2025 г., Voore Mets и Lemeks Põlva, C‑784/23, EU:C:2025:609, т. 32).

56 При всички положения само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като поставените въпроси се отнасят до тълкуването или валидността на норма от правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (вж. решения от 21 април 1988 г., Pardini, 338/85, EU:C:1988:194, т. 8, и от 5 февруари 2026 г., Fidenato, C‑364/24 и C‑393/24, EU:C:2026:67, т. 28). От това следва, че въпросите, които се отнасят до правото на Съюза, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото от запитващата юрисдикция тълкуване или преценка на валидността на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (вж. решения от 13 юли 2000 г., Idéal tourisme, С‑36/99, EU:C:2000:405, т. 20, и от 5 февруари 2026 г., Fidenato, C‑364/24 и C‑393/24, EU:C:2026:67, т. 29).

57 В случая обаче запитващата юрисдикция е посочила точно причините, поради които счита, че отговорът на преюдициалните въпроси е необходим за решаването на спора, с който е сезирана. Следователно не е съвсем очевидно, че исканото тълкуване няма никаква връзка с предмета или с действителността на спора в главното производство.

58 Ето защо повдигнатото от италианското правителство възражение за недопустимост не може да бъде прието.

По допустимостта на преюдициалните въпроси в частта относно тълкуването на правото на Съюза в областта на конкуренцията

59 Европейската комисия поддържа, че поставените от запитващата юрисдикция въпроси са недопустими в частта относно тълкуването на членове 101—106 ДФЕС, за които запитващата юрисдикция не е предоставила данни от фактическа или правна страна, указващи по какъв начин разглежданата в главното производство национална правна уредба нарушава правилата на Съюза в областта на конкуренцията.

60 Следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, в рамките на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, необходимостта да се даде тълкуване на правото на Съюза, което да е от полза за националния съд, изисква последният да спазва стриктно изискванията относно съдържанието на преюдициалното запитване, посочени изрично в член 94 от Процедурния правилник на Съда, с който запитващата юрисдикция би следвало да е запозната (решение от 19 април 2018 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑152/17, EU:C:2018:264, т. 21). Тези изисквания впрочем са припомнени в точки 13, 15 и 16 от Препоръките на Съда на Европейския съюз към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания (ОВ C 380, 2019 г., стр. 1), които понастоящем се съдържат в точки 13, 15 и 16 от новата редакция на Препоръките към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания (ОВ C, C/2024/6008).

61 Така по-специално съгласно член 94, буква в) от Процедурния правилник е необходимо преюдициалното запитване да излага причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо в главното производство (решение от 19 април 2018 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑152/17, EU:C:2018:264, т. 22).

62 В случая запитващата юрисдикция иска тълкуване на членове 101—106 ДФЕС, като само посочва, че въпросът за тълкуването на принципите на правото на Съюза в областта на конкуренцията е релевантен и че решението за спиране би било незаконосъобразно, тъй като би накърнило тези принципи. Тя не дава никакво конкретно обяснение за релевантността на членове 101—106 ДФЕС за разрешаването на спора в главното производство и не посочва установената от нея връзка между тези членове и разглежданата в главното производство национална правна уредба.

63 От това следва, че преюдициалните въпроси са недопустими в частта им относно тълкуването на посочените членове.

По допустимостта на втория преюдициален въпрос

64 Италианското правителство счита, че вторият преюдициален въпрос е недопустим, доколкото се отнася до съответствието на член 23, параграф 4, буква b) от Законодателен декрет № 504/1995 с правото на Съюза. Всъщност поставеният в това отношение въпрос не бил необходим за разрешаването на спора в главното производство, тъй като запитващата юрисдикция изрично установила, че решението за спиране е взето поради неспазване на количествените критерии, предвидени в член 23, параграф 3 и параграф 4, буква а) от Законодателен декрет № 504/1995.

65 В това отношение следва да се припомни, че съгласно споменатата в точка 56 от настоящото решение постоянна практика Съдът може да отхвърли отправеното от национална юрисдикция запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото от запитващата юрисдикция тълкуване или преценка на валидността на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси.

66 В случая, макар запитващата юрисдикция да посочва, че решението за спиране е мотивирано от неспазването от страна на жалбоподателя в главното производство на количествените критерии, посочени в член 23, параграф 3 и параграф 4, буква а) от Законодателен декрет № 504/1995, следва да се приеме, че предвиденото в този член 23, параграф 4, буква а), условие и предвиденото в член 23, параграф 4, буква b) от посочения законодателен декрет условие са алтернативни. Впрочем от акта за преюдициално запитване не следва, че по силата на националните процесуални норми жалбоподателят в главното производство не би могъл да оспорва пред запитващата юрисдикция решението за спиране, позовавайки се на обстоятелството, че отговаря на условието, предвидено в член 23, параграф 4, буква b) от посочения законодателен декрет.

67 При тези условия, с оглед на данните, с които разполага Съдът, не е съвсем очевидно, че исканото с този втори въпрос тълкуване на правото на Съюза, доколкото се отнася до член 23, параграф 4, буква b) от Законодателен декрет № 504/1995, няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство.

68 С оглед на всички гореизложени съображения следва да се приеме, че вторият преюдициален въпрос е допустим.

По преюдициалните въпроси

69 С въпросите си, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 9, параграф 1, член 14, точка 5, член 15, параграф 2, буква а) и член 16, параграф 1, трета алинея от Директивата за услугите, както и член 16, параграф 1 от Директива 2008/118 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, евентуално допълнена с мерки по прилагане, която обуславя получаването на разрешение за управление на търговски складове за втечнен нефтен газ с капацитет под 400 кубични метра и за търговски складове за други енергийни продукти с капацитет под 10 000 кубични метра под режим на данъчен склад от наличието на „действителни оперативни нужди и нужди за снабдяване на съоръжението“, както и от изпълнението на алтернативното условие било съответният склад да извършва доставки на стоки, освободени от акциз или с намален акциз, или превоз на енергийни продукти под режим отложено плащане на акциз за държави членки или за трети страни в общ размер, равен на най-малко 30 % от общите добиви за две години, било складът да е помощен на разположен в непосредствена близост данъчен склад, принадлежащ към същата група от дружества, или, ако собственикът е различен, той да е трайно предназначен да обслужва посочения друг данъчен склад.

70 Предвид това, че в преюдициалните си въпроси запитващата юрисдикция посочва както Директивата за услугите, така и Директива 2008/118, в самото начало следва да се констатира, че само втората от тези две директиви е приложима към спора в главното производство.

71 Всъщност съгласно член 2, параграф 3 от Директивата за услугите същата не се прилага в областта на данъчното облагане. Както следва от съображение 29 от тази директива, това изключване се обяснява с факта, че Договорът за функционирането на ЕС предвижда специфични правни основания в областта на данъчното облагане и че като се отчитат вече приетите инструменти на правото на Съюза в тази област, е необходимо данъчното облагане да бъде изключено от обхвата на посочената директива (вж. в този смисъл решение от 22 декември 2022 г., Airbnb Ireland и Airbnb Payments UK, C‑83/21, EU:C:2022:1018, т. 27).

72 В случая е безспорно, че разглежданата в главното производство национална правна уредба определя условията, при които ADM може да разреши управлението на склад под режим отложено плащане на акциз. Следователно тази правна уредба прилага член 16, параграф 1 от Директива 2008/118, който предвижда, че откриването и управлението на данъчен склад от лицензиран складодържател се извършват с разрешение от компетентните органи на държавата членка, където се намира данъчният склад. Впрочем следва да се припомни, че тази директива е приета на основание член 93 ЕО, понастоящем член 113 ДФЕС. Първата посочена разпоредба, която се е съдържала в глава 2 („Данъчни разпоредби“) на дял VI от Договора за ЕО, е предоставяла компетентност на Съвета на Европейския съюз да приема разпоредби относно хармонизирането на законодателствата, отнасящи се до данъците върху оборота, акцизите и другите косвени данъци, доколкото това хармонизиране е било необходимо, за да се осигури установяването и функционирането на вътрешния пазар.

73 След като разглежданата в главното производство национална правна уредба съответно е от областта на данъчното облагане, от това следва, че Директивата за услугите не е приложима към спора в главното производство, поради което не е необходимо произнасяне по тълкуването на разпоредбите от тази директива, посочени от запитващата юрисдикция.

74 Ето защо преюдициалните въпроси следва да се разгледат единствено с оглед на Директива 2008/118.

75 Съгласно член 15, параграф 1 от тази директива всяка държава членка определя своята нормативна уредба относно производството, преработката и държането на акцизни стоки, при спазване на разпоредбите на посочената директива. В параграф 2 от този член 15 освен това се посочва, че производството, преработката и държането на такива стоки, за които не е платен акциз, се осъществява в данъчен склад.

76 Що се отнася до режима за разрешаване и за управление на такъв склад, в член 16, параграф 1 от Директива 2008/118 се пояснява, от една страна, в първа алинея, че откриването и управлението на данъчен склад от лицензиран складодържател се извършват с разрешение от компетентните органи на държавата членка, където се намира данъчният склад, и от друга страна, във втора алинея, че разрешението се дава „при условия, които органите имат право да определят с оглед предотвратяване на всякакво евентуално избягване на данък или злоупотреби“.

77 Във връзка с последното от постоянната съдебна практика следва, че в приложното поле на Директива 2008/118, която има за цел да установи общ хармонизиран режим на акцизите, като цяло предотвратяването на измамите и злоупотребите е обща цел както на правото на Съюза, така и на правото на държавите членки. Всъщност, от една страна, последните имат законен интерес да вземат подходящите мерки, за да защитят своите финансови интереси, и от друга страна, борбата с евентуалните данъчни измами, избягване на данъци и данъчни злоупотреби е цел на тази директива, както потвърждават съображения 15 и 16 и член 16 от нея (вж. в този смисъл решения от 29 юни 2017 г., Комисия/Португалия, C‑126/15, EU:C:2017:504, т. 59, и от 14 септември 2023 г., Vinal, C‑820/21, EU:C:2023:667, т. 31 и цитираната съдебна практика).

78 Следователно от разпоредбите на Директива 2008/118, посочени в точки 75 и 76 от настоящото решение, е видно, че компетентността за разрешаване на откриването и управлението на данъчен склад и за определяне на условията за управление на този склад принадлежи на компетентните органи на държавата членка, в която се намира посоченият склад, и че тази компетентност се упражнява без друго ограничение освен предвиденото в член 16, параграф 1, втора алинея от Директива 2008/118 във връзка с преследването на целта за предотвратяване на измамите и злоупотребите.

79 В рамките на общия режим на облагане с акциз значението на тази цел се подчертава от съображение 15 от Директива 2008/118, в което изрично се посочва, че режимът на данъчен склад е предназначен за „улесняване на […] проверки[те]“, за да се осигури събирането на данъчните задължения, и от разпоредбите на тази директива, които са предназначени да предотвратят евентуални нередности и техните финансови последици, както и да санкционират посочените нередности. Така сред тези разпоредби член 16, параграф 2, буква а) и член 18, параграф 1 от посочената директива изискват предоставянето на обезпечение, покриващо рисковете, свързани с производството, преработката и държането на акцизни стоки, както и с движението на тези стоки под режим отложено плащане на акциз, докато член 10 от същата директива определя последиците от допускане на нередовност по време на движение на стоки под режим отложено плащане на акциз.

80 Следователно Директива 2008/118, и по-специално член 16, параграф 1 от нея, оставя на държавите членки свобода на преценка, за да определят условията за даване на разрешение и за управление на данъчен склад, доколкото приетите от тях мерки имат за цел предотвратяването на измамите и злоупотребите.

81 Както обаче по същество отбелязва генералният адвокат в точки 99 и 100 от заключението си, при упражняване на предоставените им с Директива 2008/118 правомощия държавите членки трябва да зачитат не само полезното действие на тази директива, която, както се уточнява по-специално в съображение 2 от нея, има за цел да гарантира правилното функциониране на вътрешния пазар чрез хармонизиране на условията за облагане с акциз на стоките, но и общите принципи на правото на Съюза, сред които фигурира по-специално принципът на пропорционалност.

82 Този принцип задължава държавите членки да използват средства, които позволяват ефективното постигане на преследваните от вътрешното право цели и същевременно не надхвърлят необходимото и в най-малка степен засягат останалите цели и принципи, установени от съответната правна уредба на Съюза. В това отношение практиката на Съда уточнява, че когато съществува избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничения, като причинените неудобства не трябва да са несъразмерни спрямо преследваните цели (решение от 29 юни 2017 г., Комисия/Португалия, C‑126/15, EU:C:2017:504, т. 64 и цитираната съдебна практика).

83 Макар в крайна сметка националната юрисдикция, която единствена е компетентна да прецени фактите и да тълкува националната правна уредба, да трябва да определи дали и в каква степен такава правна уредба отговаря на изискванията, произтичащи от принципа на пропорционалност, Съдът, от когото се иска да даде полезен отговор на тази юрисдикция, е компетентен да ѝ даде указания, изведени от преписката по делото в главното производство, с която той разполага, и от представените пред него писмени и устни становища, така че да позволи на посочената юрисдикция да се произнесе (вж. в този смисъл решение от 13 ноември 2025 г., Familienstiftung, С‑142/24, EU:C:2025:873, т. 73 и цитираната съдебна практика).

84 В случая, що се отнася най-напред до критерия, свързан с наличието на „действителни оперативни нужди и нужди за снабдяване на съоръжението“, предвиден в член 23, параграф 3 от Законодателен декрет № 504/1995, от обясненията, представени от италианското правителство в съдебното заседание, е видно, че целта на този критерий е да се провери действителността на упражняваната в съответния склад икономическа дейност, като се извърши контрол на реалността на нуждата от снабдяване с оглед по-специално на географското положение на този склад, капацитета му за съхранение и наличието на истинска стопанска нужда.

85 По-нататък, що се отнася до количествения праг, предвиден в член 23, параграф 4, буква а) от този законодателен декрет, който налага минимум 30 % от добивите от склада да бъдат под формата на освободена доставка или обект на намалена ставка на акциза, превоз за друга държава членка или износ за трета страна под режим отложено плащане на акциз, италианското правителство поддържа в писменото си становище и в съдебното заседание, че той е израз на изискването за действителни оперативни нужди и че става въпрос за обективен, разумен и недискриминационен критерий, чиято цел е да докаже наличието на функционална връзка между режима отложено плащане на акциз и ефективното функциониране на склада. Така недостигането на този праг било признак за липсата на необходимост съответното съоръжение да се управлява под режим на данъчен склад.

86 Що се отнася, накрая, до предвидения в член 23, параграф 4, буква b) от Законодателен декрет № 504/1995 критерий за наличието на отношение на зависимост спрямо друг данъчен склад, според италианското правителство той позволявал да се издаде разрешение за управление съгласно режима на данъчен склад на склад, който е „помощен“ на основен склад, доказал от своя страна капацитета си за съхранение, което гарантирало ефикасно осъществяване на контролните дейности.

87 Що се отнася, на първо място, до годността на национална правна уредба като разглежданата в главното производство да постигне набелязаната си цел, налага се изводът, че както критерият за „действителни оперативни нужди и нужди за снабдяване“, предвиден в член 23, параграф 3 от Законодателен декрет № 504/1995, така и предвидените в член 23, параграф 4, букви а) и b) от този законодателен декрет алтернативни критерии за количествения праг от 30 % от добивите или за отношението на зависимост между складовете имат за цел да позволят на компетентните митнически органи да проверят действителното извършване на икономическа дейност в склада. Така тези критерии изглеждат годни да постигнат целта за борба с измамите и злоупотребите, преследвана с Директива 2008/118.

88 Следва обаче да се отбележи, че относителната непрецизност на критерия за наличието на „действителни оперативни нужди и нужди за снабдяване на съоръжението“, предвиден в член 23, параграф 3 от Законодателен декрет № 504/1995, оставя широка свобода на действие на митническите органи. Следователно, както по същество отбелязва генералният адвокат в точки 104 и 105 от заключението си, запитващата юрисдикция ще трябва по-специално да провери дали обстоятелствата, взети предвид от тези органи, за да определят дали този критерий е изпълнен, всъщност им позволяват да откажат разглежданото разрешение въз основа на съображения, различни от свързаните с надеждността на складодържателя и икономическата същност на дейността му по съхранение на стоки под режим отложено плащане на акциз.

89 В това отношение, доколкото италианското правителство посочва в съдебното заседание, че преценката на нуждите от снабдяване е била извършен, като е взето предвид по-специално географското местоположение на склада в слабо обслужвани зони, запитващата юрисдикция следва по-специално да провери дали посоченият в предходната точка от настоящото решение критерий наистина цели да се провери действителността на оперативната дейност на склада, за който се иска разрешение за управление в режим на данъчен склад.

90 На второ място, що се отнася до необходимостта от национална правна уредба като разглежданата в главното производство с оглед на целта за борба с измамите и злоупотребите, запитващата юрисдикция ще следва да провери дали предвидените от тази правна уредба мерки са били ограничени до строго необходимото и дали не съществуват по-малко ограничителни, но също толкова ефикасни мерки за постигането на тази цел.

91 На трето място, що се отнася до пропорционалността, в тесен смисъл, на национална правна уредба като разглежданата в главното производство, запитващата юрисдикция ще следва да провери дали тази правна уредба не е непропорционална спрямо преследваната цел с оглед на въздействието, което посочената правна уредба може да има върху достъпа на операторите до режима на данъчен склад, който, като допуска, както предвижда член 15, параграф 2 от Директива 2008/118, производството, преработката и държането на стоки, за които не е платен акциз, допринася за улесняване на движението на акцизни стоки в рамките на Съюза.

92 Следователно на поставените въпроси следва да се отговори, че член 16, параграф 1 от Директива 2008/118 допуска национална правна уредба, евентуално допълнена с мерки по прилагане, която обуславя получаването на разрешение за управление на търговски складове за втечнен нефтен газ с капацитет под 400 кубични метра и за търговски складове за други енергийни продукти с капацитет под 10 000 кубични метра под режим на данъчен склад от наличието на „действителни оперативни нужди и нужди за снабдяване на съоръжението“, както и от изпълнението на алтернативното условие било съответният склад да извършва доставки на стоки, освободени от акциз или с намален акциз, или превоз на енергийни продукти под режим отложено плащане на акциз за държави членки или за трети страни в общ размер, равен на най-малко 30 % от общите добиви за две години, било складът да е помощен на разположен в непосредствена близост данъчен склад, принадлежащ към същата група от дружества, или, ако собственикът е различен, той да е трайно предназначен да обслужва посочения друг данъчен склад, стига да е спазен принципът на пропорционалност.

По съдебните разноски

93 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:

Член 16, параграф 1 от Директива 2008/118/ЕО на Съвета от 16 декември 2008 година относно общия режим на облагане с акциз и за отмяна на Директива 92/12/ЕИО, изменена с Директива (ЕС) 2019/475 на Съвета от 18 февруари 2019 г.,

трябва да се тълкува в смисъл, че

допуска национална правна уредба, евентуално допълнена с мерки по прилагане, която обуславя получаването на разрешение за управление на търговски складове за втечнен нефтен газ с капацитет под 400 кубични метра и за търговски складове за други енергийни продукти с капацитет под 10 000 кубични метра под режим на данъчен склад от наличието на „действителни оперативни нужди и нужди за снабдяване на съоръжението“, както и от изпълнението на алтернативното условие било съответният склад да извършва доставки на стоки, освободени от акциз или с намален акциз, или превоз на енергийни продукти под режим отложено плащане на акциз за държави членки или за трети страни в общ размер, равен на най-малко 30 % от общите добиви за две години, било складът да е помощен на разположен в непосредствена близост данъчен склад, принадлежащ към същата група от дружества, или, ако собственикът е различен, той да е трайно предназначен да обслужва посочения друг данъчен склад, стига да е спазен принципът на пропорционалност.

Подписи

*Език на производството: италиански.