Неокончателна редакция
РЕШЕНИЕ НА СЪДА (пети състав)
18 юни 2026 година(*)
„ Преюдициално запитване — Социална политика — Равно третиране в областта на заетостта и професиите — Директива 2000/78/ЕО — Член 1 — Цел — Член 2, параграф 2, букви a) и б) — Забрана на дискриминацията, основана на убеждение — Национална правна уредба, която задължава военнослужещите да се ваксинират срещу вируса SARS-CoV-2 — Разлика в третирането, основана на принадлежността към професионална категория — Понятието „убеждение “
По дело C‑522/24
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия) с акт от 23 юли 2024 г., постъпил в Съда на 29 юли 2024 г., в рамките на производство по дело
BG срещу
Ministero della Difesa,
при участието на:
Presidenza del Consiglio dei Ministri,
СЪДЪТ (пети състав),
състоящ се от: M. L. Arastey Sahún, председател на състава, J. Passer, E. Regan (докладчик), D. Gratsias и B. Smulders, съдии,
генерален адвокат: T. Ćapeta,
секретар: E. Sartori, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 10 юли 2025 г.,
като има предвид становищата, представени:
–за BG, от самия него и L. Parenti, avvocato,
–за италианското правителство, от S. Fiorentino, в качеството на представител, подпомаган от E. Feola, E. Ferretti, A. Granato, V. Pilloni и F. Urbani Neri, avvocati dello Stato,
–за френското правителство, от B. Fodda и T. Lechevallier, в качеството на представители,
–за Европейската комисия, от D. Recchia, E. Schmidt и F. van Schaik, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 20 ноември 2025 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите (ОВ L 303, 2000 г., стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 7), и по-специално на член 2, параграф 2 от нея, както и на членове 1 и 24 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2 Запитването е отправено в рамките на спор между BG, висш офицер в инженерния корпус на армията, и Ministero della Difesa (Министерство на отбраната, Италия) (наричано по-нататък „министерството“) относно отстраняването на BG от работа поради отказа му да си постави задължителната за военнослужещите ваксина срещу вируса SARS-CoV-2.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Член 1 от Директива 2000/78 е озаглавен „Цел“ и гласи:
„Целта на настоящата директива е да регламентира основната рамка за борба с дискриминацията, основана на религия или убеждение, увреждане, възраст или сексуална ориентация по отношение на заетостта и упражняването на занятие, с оглед прилагането в държавите членки на принципа за равно третиране“.
4 Член 2 от тази директива е озаглавен „Понятие за дискриминация“ и предвижда:
„1.За целите на настоящата директива, „принципът за равно третиране“ означава, че няма да има пряка или непряка дискриминация въз основа, на който и да е от признаците, посочени в член 1.
2.За целите на параграф 1:
а)проява на пряка дискриминация има, когато едно лице е, било е, или би било третирано по-малко благоприятно от друго в сравнима ситуация въз основа един от признаците, упоменати в член 1;
б)проява на непряка дискриминация има, когато видимо неутрална разпоредба, критерий или практика биха поставили лицата от определена религия или убеждение, увреждане, възраст или сексуална ориентация в сравнение с други лица в неблагоприятно положение, освен ако:
i)тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана от законната си цел и средствата за постигане на тази цел са подходящи и необходими, или
ii)що се отнася до лица с определени увреждания, работодателят или всяко лице или организация, до които настоящата директива се отнася, са задължени според националното законодателство, да предприемат подходящи мерки в съответствие с принципите, съдържащи се в член 5, за да се премахнат вредите, произтичащи от такава разпоредба, критерий или практика.
[…] 5.Настоящата директива не засяга мерките, регламентирани от национален закон, които в демократичното общество са необходими за обществената сигурност, поддържането на обществения ред и предотвратяването на престъпни деяния, защитата на здравето, правата и свободите на другите“.
Италианското право
Законодателен декрет № 216/2003
5 С Decreto legislativo n. 216 — Attuazione della direttiva 2000/78/CE per la parità di trattamento in materia di occupazione e di condizioni di lavoro e della direttiva n. 2014/54/UE relativa alle misure intese ad agevolare l’esercizio dei diritti conferiti ai lavoratori nel quadro della libera circolazione dei lavoratori (Законодателен декрет № 216 за въвеждане на Директива 2000/78/ЕО за равно третиране в областта на заетостта и професиите и на Директива 2014/54/ЕС относно мерки за улесняване на упражняването на правата, предоставени на работниците в контекста на свободното движение на работници) от 9 юли 2003 г. (GURI, бр. 187 от 13 август 2003 г., стр. 4), в приложимата за спора в главното производство редакция, Директива 2000/78 е транспонирана в италианския правен ред.
Декрет-закон № 172/2021
6 Съгласно преамбюла на Decreto legge n. 172 — Misure urgenti per il contenimento dell’epidemia da COVID‑19 e per lo svolgimento in sicurezza delle attività economiche e sociali (Декрет-закон № 172 за въвеждане на спешни мерки за овладяване на пандемията от COVID‑19 и за безопасността на икономическите и социалните дейности) от 26 ноември 2021 г. (GURI, бр. 282 от 26 ноември 2021 г., стр. 2), преобразуван с изменения с Legge n. 3 (Закон № 3) от 21 януари 2022 г. (GURI, бр. 19 от 25 януари 2022 г., стр. 1) (наричан по-нататък „Декрет-закон № 172/2021“):
„[…]
Като се има предвид, че настоящата рискова обстановка изисква удължаване на срока на действие на извънредните и спешни мерки, приети за адекватно реагиране на евентуални неблагоприятни за общността ситуации;
Като се имат предвид извънредната необходимост и неотложност от приемане на разпоредби, за да се гарантират еднакво на цялата територия на страната действията за овладяване на епидемията и намаляване на рисковете за общественото здраве, както и с оглед на данните и достигнатите медицински и научни познания в областта на борбата с епидемията от COVID‑19 и поетите, включително на международно равнище, ангажименти по отношение на профилактиката и ваксиналното покритие […];
Като се имат предвид извънредната необходимост и неотложност от разширяване на обхвата на задължението за ваксиниране по отношение на определени категории лица, работещи в особено изложени на риск сектори;
[…]“.
7 С член 2 от Декрет-закон № 172/2021 в Decreto legge no 44 — Misure urgenti per il contenimento dell’epidemia da COVID‑19, in materia di vaccinazioni anti SARS-CoV-2, di giustizia e di concorsi pubblici (Декрет-закон № 44/2021 за въвеждане на спешни мерки за овладяване на пандемията от COVID‑19 в областта на ваксинацията срещу SARS-CoV-2, правосъдието и държавните помощи) от 1 април 2021 г. (GURI, бр. 79 от 1 април 2021 г., стр. 1, наричан по-нататък „Декрет-закон № 44/2021“), преобразуван с изменения в Закон № 76/2021 от 28 май 2021 г. (GURI, бр. 128 от 31 май 2021 г., стр. 1), се въвежда член 4 ter, параграф 1, буква b), с който обхватът на задължението за ваксиниране срещу вируса SARS-CoV-2 се разширява по отношение на военнослужещите, като се уточнява, че ваксинацията е задължително условие, за да могат лицата, за които е предвидено това задължение, да упражняват професионалната си дейност, и че неизпълнението на това задължение води до незабавно отстраняване от работа, без дисциплинарни последици и при запазване на трудовото правоотношение. За срока на отстраняване от работа не се изплащат никакви трудови или други възнаграждения или други обезщетения, каквито и да са те. Отстраняването от работа остава в сила, докато съответното лице не уведоми работодателя за поставянето на ваксината и във всички случаи най-късно до 15 декември 2021 г.
Кодекс на въоръжените сили
8 Член 89, параграф 3 от Decreto legislativo № 66 — Codice dell’ordinamento militare (Законодателен декрет № 66 — Кодекс на въоръжените сили) от 15 март 2010 г. (GURI, бр. 106 от 8 май 2010 г., редовна притурка бр. 84), в приложимата за спора в главното производство редакция (наричан по-нататък „Кодексът на въоръжените сили“), гласи:
„Въоръжените сили допринасят за опазването на свободните институции и изпълняват специфични задачи при обществени бедствия и в други случаи на извънредна необходимост и неотложност“.
9 Член 206 bis, параграф 1 от Кодекса на въоръжените сили предвижда:
„Военните здравни органи могат да обявят за необходимо поставянето, съгласно подходящи протоколи, на конкретни профилактични ваксини на военнослужещите, за да се позволи разполагането им при особени и конкретни оперативни или служебни условия с цел опазване на здравето на хората и общността“.
10 Член 894 от този кодекс гласи:
„1.Професията на военнослужещ е несъвместима с упражняването на всяка друга професия освен в случаите, предвидени в специални разпоредби.
2.Несъвместимо е и извършването на занаятчийска, промишлена или търговска дейност, изпълнението на длъжност управител, член на управителни или контролни органи или друга подобна длъжност, независимо дали срещу възнаграждение, в учредени със стопанска цел дружества“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
11 С решение от 10 януари 2022 г. жалбоподателят в главното производство, който е висш офицер в инженерния корпус на армията, е отстранен от длъжност поради отказа си да изпълни възложеното на военнослужещите задължение за ваксиниране срещу вируса SARS-CoV-2.
12 Жалбоподателят сезира президента на Италианската република с извънредна жалба срещу това решение, във връзка с която в съответствие с приложимата национална правна уредба министерството иска становището на Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия), който е запитващата юрисдикция.
13 Тази юрисдикция отбелязва, че жалбоподателят в главното производство оспорва посоченото решение с мотива, първо, че то представлява нарушение на член 2, параграф 2, буква а) от Директива 2000/78, доколкото той е бил пряко дискриминиран спрямо цивилните служители. Жалбоподателят не поставял под въпрос възможността дадена държава да предвиди задължение за ваксиниране, а критикувал начина, по който италианското правителство го е приложило в случая. Всъщност той бил дискриминиран спрямо цивилните служители, работещи в същото комендантство, за които, макар режимът им на труд и заетост да е различен от този на военнослужещите, не се прилага разглежданото в главното производство задължение за ваксиниране, въпреки че изпълняват функции, сходни с тези на жалбоподателя.
14 Второ, жалбоподателят в главното производство изтъква нарушение на член 2, параграф 2, буква б) от тази директива, тъй като е бил подложен на непряка дискриминация поради убежденията си, по-специално спрямо ваксинираните военнослужещи, без тази дискриминация да почива на научна обосновка. В това отношение той наистина отказал да се ваксинира, но бил готов да се подлага на тест с натривка на всеки 48 часа. От научна гледна точка обаче, в съответствие с някои доклади, представени пред Senato della Repubblica (Сенат на Италианската република) от експерти, които трябвало да дадат становище по Декрет-закон № 172/2021, неваксинирано лице, което отива на работа, след като се е тествало по-малко от 48 часа преди това и резултатът му е отрицателен, имало подобен, ако не и по-нисък риск да заразява, отколкото ваксинираните му колеги.
15 Впрочем жалбоподателят в главното производство поддържа, че що се отнася до работниците от други сектори на дейност, за които не се прилага задължението за ваксиниране срещу вируса SARS-CoV-2 и които упражняват дейност в среда, предполагаща много повече контакти с обществеността, спрямо средата, в която работи той, италианската правна уредба предвижда по отношение на достъпа до работното място еквивалентност между сертификата, удостоверяващ ваксинацията, и сертификата, удостоверяващ отрицателния резултат от тест с натривка, което доказва такава еквивалентност и от гледна точка на безопасността, за да се установи липсата на инфекция с вируса SARS-CoV-2.
16 Трето, жалбоподателят в главното производство изтъква нарушение на членове 1 и 24 от Хартата. Всъщност разглежданото в главното производство решение за отстраняване от работа го възпрепятствало да упражнява професионалната си дейност, като го лишавало от възнаграждение, компенсация или обезщетение, както и от всякаква възможност да упражнява друга професионална дейност в търговски дружества. При това положение той не бил в състояние да издържа себе си и семейството си, което се състои от съпругата му и двете му ненавършили пълнолетие дъщери.
17 Запитващата юрисдикция счита, че както Директива 2000/78, така и разпоредбите на Хартата, изтъкнати в подкрепа на жалбата, с която е сезирана, са приложими за служещите във въоръжените сили, поради което, ако разглежданата в главното производство национална правна уредба, предвиждаща задължителна ваксинация като условие за това военнослужещ да може да упражнява професионалната си дейност, не е в съответствие с тях, тя следва да бъде оставена без приложение. Тази юрисдикция обаче се съмнява, че изтъкнатото от жалбоподателя в главното производство нарушение на правото на Съюза е доказано.
18 Първо, що се отнася до нарушението на член 2, параграф 2, буква а) от тази директива поради пряка дискриминация на военнослужещите спрямо цивилните служители, тази юрисдикция възприема констатациите, направени от Corte costituzionale (Конституционен съд, Италия) при проверката на съответствието с италианската конституция на предвиденото за категорията на здравните работници задължение за ваксиниране, което е сходно с разглежданото в главното производство.
19 В този контекст запитващата юрисдикция посочва по-специално, че не е съгласна с твърдението на жалбоподателя в главното производство, че ваксинацията не гарантира имунитет срещу болестта и не възпрепятства нито заразяването, нито предаването на вируса SARS-CoV-2. Тя посочва, че Corte costituzionale (Конституционен съд) е приел, че разглежданата в главното производство ваксинация не оказва отрицателно въздействие върху здравословното състояние на ваксинираните лица и е ефикасна за намаляването на разпространението на този вирус, и че следователно с оглед на медицинските и научните данни, които удостоверяват, че ваксината е напълно ефикасна и че задължението за ваксиниране съответства на целта за намаляване на разпространението на този вирус, използването на такава ваксина не е неразумно.
20 Освен това, що се отнася до избора на професионалните категории, за които се прилага това задължение, и до контрола върху неговия дискриминационен характер, запитващата юрисдикция изтъква, че съгласно член 2, параграф 5 от Директива 2000/78 то не засяга предвидените в национален закон мерки, които са необходими по-специално за обществената сигурност и защитата на здравето. Ето защо следва да се вземе предвид фактът, че с цел опазване на общественото здраве и борба с пандемията италианският законодател е избрал да възложи задължение за ваксиниране на военнослужещите, които в сравнение с цивилните служители са изложени в по-голяма степен на постоянен контакт с обществеността и в този контекст са призвани да изпълняват свързана с обществената сигурност задача.
21 Второ, що се отнася до нарушението на член 2, параграф 2, буква б) от тази директива, произтичащо от основана на убеждението непряка дискриминация на неваксинираните военнослужещи, готови да се подлагат на тест с натривка, спрямо военнослужещите, които не се противопоставят на ваксинацията, запитващата юрисдикция счита, че не може да се приеме, че е налице такава дискриминация, по съображения, идентични с тези относно твърдяното наличие на пряка дискриминация.
22 Освен това и при всички положения такава непряка дискриминация е оправдана съгласно член 2, параграф 2, буква б), подточка i) от посочената директива от постигането на законна цел, а именно опазването на личното и колективното здраве чрез подходящи и необходими средства. В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че са приложими принципите, утвърдени от Corte costituzionale (Конституционен съд) във връзка със здравните работници, а именно че честото извършване на диагностични тестове за инфекция с вируса SARS-CoV-2 не може да бъде подходяща алтернатива на ваксинацията, за да се докаже, че възприетото от италианския законодател разрешение е неразумно или непропорционално.
23 Съответно, противно на поддържаното от жалбоподателя в главното производство, не би могло да се твърди, че за достъп до работното място сертификатът, удостоверяващ ваксинацията, и сертификатът, удостоверяващ отрицателния резултат от тест с натривка, са равностойни, като се има предвид, че националното законодателство изисква според случая единия или другия сертификат именно поради особеностите на категорията, към която принадлежи съответният работник, с оглед на пропорционалното постигане на целта за намаляване на рисковете от разпространение на вируса SARS-CoV-2, както и за опазване на здравето на населението и на самия работник.
24 Трето, що се отнася до нарушението на членове 1 и 24 от Хартата, изтъкнато от жалбоподателя в главното производство поради отстраняването му от работа без възнаграждение, компенсация или друго обезщетение, запитващата юрисдикция посочва, че изведените от Corte costituzionale (Конституционен съд) принципи по отношение на здравните работници и в този случай са релевантни за преценката на съответствието на разглежданото в главното производство решение с правото на Съюза.
25 По-конкретно, временната невъзможност за полагане на труд от работник, който не е изпълнил задължението за ваксиниране, винаги е резултат от упражняването от този работник на индивидуалната му свобода на самоопределяне, що се отнася до решенията в областта на здравеопазването. В това отношение отстраняването от работа на посочения работник представлява за работодателя изпълнение на задължение за безопасност.
26 Поради това запитващата юрисдикция счита, че е законосъобразно по време на това отстраняване от работа да не се дължи никакво трудово или друго възнаграждение или пък друго обезщетение, като се има предвид, че работникът е направил свободен избор да не се ваксинира и може по всяко време да се откаже от този избор.
27 Тази юрисдикция изтъква, че зачитането на човешкото достойнство, гарантирано с член 1 от Хартата, за което допринася признаването на правото на лицето да работи и да получава възнаграждение, което е достатъчно, за да осигурява собствената си издръжка и тази на семейството си, изисква това лице да действа в съответствие със закона, когато правилото, предвиждащо задължение като разглежданото в главното производство задължение за ваксиниране преследва цели от общ интерес по разумен и пропорционален начин.
28 По същите съображения следва да се изключи нарушение на член 24 от Хартата, що се отнася до ненавършилите пълнолетие деца на работника, тъй като отрицателното въздействие, което може да породят отстраняването от длъжност на родителя и спирането на изплащането на възнаграждението, не произтича от неизпълнение на задълженията от страна на публичните органи, а от умишлено поведение на работника, което е в противоречие със закона.
29 Въпреки това, макар да не споделя становището на жалбоподателя в главното производство, запитващата юрисдикция счита, по‑специално поради новостта на изтъкнатите пред нея доводи, че следва да отправи запитване до Съда в това отношение.
30 При тези обстоятелства Consiglio di Stato (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1)Като се има предвид, че администрацията не е счела за необходимо да задължи военнослужещите да се ваксинират съгласно член 206 bis от [Кодекса на въоръжените сили] за конкретната служба, като поеме отговорност за последиците от ваксината, допуска ли Директива [2000/78] транспониране, което позволява Декрет-закон № 172/21, в частта, с която изменя Декрет-закон № 44/21, като добавя [член 4ter, параграф 1, буква b)], който задължава военнослужещите да се ваксинират в противоречие с личното им мнение, доколкото ги задължава доброволно да се подложат на това все още експериментално медицинско лечение, на собствен риск, като допълнително условие, за да могат да работят в същата работна среда като цивилните служители, от които не се изисква да се ваксинират, макар да изпълняват функции, които с оглед на възможността да се заразяват и да заразяват други лица са сходни с функциите на военнослужещите?
2)Като се има предвид, че съгласно италианската правна уредба относно достъпа до работното място, включително в среда, в която е налице струпване на хора, като обществен транспорт, стадиони и ресторанти, за служителите, които не са посочени в Декрет-закон № 172/21, сертификатът за ваксинация или отрицателният PCR-тест, направен в рамките на 48 часа, се считат за еквивалентни, допуска ли член 2, [параграф 2, буква] б) от Директива [2000/78] мярка като Декрет-закон № 172/21, в частта, с която изменя Декрет-закон № 44/21, като добавя [член] 4ter, параграф 1, [буква] b), който задължава военнослужещите да се ваксинират, в противоречие с личните им убеждения, като необходимо условие, за да могат да работят в същата работна среда като военнослужещите, които в съответствие с личните си убеждения са сметнали за целесъобразно да се ваксинират, дори при липсата на подобно задължение, независимо от факта, че неваксинираните военнослужещи са готови и дори вече задължени да представят на интервали, по-малки от 48 часа, отрицателен резултат от тест за Covid?
3)Нарушава ли членове 1 и 24 от [Хартата] по смисъла на член 24 от Хартата мярката, предвидена в Декрет-закон № 172/21 за допълване на Декрет-закон № 44/21, която с член 4ter, параграф 3 води до това служителят, отстранен от работа поради неизпълнение на задължението за ваксиниране, да не може по никакъв законен начин да осигури средствата за издръжка на семейството, както и защитата и дължимите грижи, необходими за благосъстоянието на дъщерите си, ненавършили пълнолетие?“.
По преюдициалните въпроси
По първия въпрос
31 С първия въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 2, параграф 2, буква а) от Директива 2000/78 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда задължителна ваксинация за военнослужещите като условие да могат да упражняват професионалната си дейност, при положение че няма такова задължение за цивилните служители, които изпълняват функциите си в същата среда и в сходен здравен контекст.
32 Съгласно член 2, параграф 2, буква а) проява на пряка дискриминация има, когато едно лице е третирано по-малко благоприятно от друго в сравнима ситуация въз основа един от признаците, упоменати в член 1 от тази директива.
33 Както следва от последната разпоредба, целта на посочената директива „е да регламентира основната рамка за борба с дискриминацията, основана на религия или убеждение, увреждане, възраст или сексуална ориентация по отношение на заетостта и упражняването на занятие, с оглед прилагането в държавите членки на принципа за равно третиране“.
34 В това отношение от постоянната съдебна практика е видно, че посочените в член 1 от същата директива признаци са изчерпателно изброени и тази директива не се отнася до дискриминацията, основана на професионалната категория или местоработата (решение от 17 октомври 2024 г., Zetschek, C‑349/23, EU:C:2024:889, т. 25 и цитираната съдебна практика).
35 В случая, видно от преписката, с която разполага Съдът, посочената в първия въпрос разлика в третирането, състояща се във факта, че някои от съответните лица подлежат на задължителна ваксинация, за да могат да упражняват професионалната си дейност, произтича от това дали тези лица спадат към военнослужещите, или към цивилните служители, като съгласно националната правна уредба за тези различни категории служители се прилагат различни режими на труд и заетост.
36 От това следва, че разлика в третирането като посочената в първия въпрос се основава на принадлежността на тези служители към определена професионална категория.
37 Този признак за дискриминация не е сред изброените в член 1 от Директива 2000/78, поради което следва да се заключи, че посочената разлика в третирането не попада в общата рамка, установена с тази директива, и по-специално в обхвата на член 2, параграф 2, буква а) от нея.
38 С оглед на изложените по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 2, параграф 2, буква а) от Директива 2000/78 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда задължителна ваксинация за военнослужещите като условие да могат да упражняват професионалната си дейност, при положение че няма такова задължение за цивилните служители, които изпълняват функциите си в същата среда и в сходен здравен контекст, тъй като такава разлика в третирането не попада в обхвата на член 2, параграф 2, буква а).
По втория въпрос
39 С втория въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2000/78 трябва да се тълкува в смисъл, че забранява — на базата на непряка дискриминация, основана на убеждение — национална правна уредба, която предвижда задължителна ваксинация като условие за упражняване на професионалната дейност за военнослужещ, който за разлика по-специално от другите военнослужещи, изпълняващи функциите си в същата среда, се противопоставя на такава ваксинация.
40 Член 2, параграф 2, буква б) предвижда, че освен в случаите, посочени в буква б), подточки i) и ii), проява на непряка дискриминация има, когато видимо неутрална разпоредба, критерий или практика биха поставили в частност лицата от определена религия или убеждение в неблагоприятно положение в сравнение с други лица.
41 Както следва от практиката на Съда, понятието „религия“ в член 1 от Директива 2000/78 обхваща както forum internum, а именно самите религиозни убеждения, така и forum externum, а именно публичното изповядване на религиозната вяра. Освен това този член посочва заедно религията и убежденията, подобно на член 19 ДФЕС, съгласно който законодателят на Европейския съюз може да приеме необходимите мерки за борба с дискриминацията, основана по-специално на „религията или убежденията“, или на член 21 от Хартата, който сред изброените в него различни признаци за дискриминация посочва „религия или убеждения“. Следователно за целите на прилагането на тази директива понятията „религия“ и „убеждения“ се разглеждат като двата аспекта на един и същ признак за дискриминация (решение от 28 ноември 2023 г., Commune d’Ans, C‑148/22, EU:C:2023:924, т. 22 и цитираната съдебна практика).
42 Съгласно тази съдебна практика, както е видно от член 21 от Хартата, признакът за дискриминация, основан на „религия или убеждения“, трябва да се разграничава от признака, изведен от „политически или други мнения“, и следователно обхваща както религиозните убеждения, така и философските или духовните убеждения (решение от 13 октомври 2022 г., S.C.R.L. (Облекло с религиозен подтекст), C‑344/20, EU:C:2022:774, т. 27 и цитираната съдебна практика).
43 Съответно, като се има предвид, че гарантираната с Директива 2000/78 защита срещу дискриминация, както бе припомнено в точка 34 от настоящото решение, се отнася само до изчерпателно посочените в член 1 от тази директива признаци, последната не обхваща убежденията, разбирани като мнения, независимо дали става въпрос за политически или други мнения.
44 В случая, видно от преписката, с която разполага Съдът, жалбоподателят в главното производство поддържа по-специално — на базата на дискриминация, основана на неговите убеждения — че предвид функциите, които е трябвало да изпълнява, предвидената за него задължителна ваксинация не може да бъде обоснована със свързани със здравето съображения. Освен това жалбоподателят твърди, от една страна, че тази ваксинация не е ефикасна, що се отнася до предаването на вируса SARS-CoV-2, и от друга страна, че тя е равностойна на тест с натривка. Във връзка с последното жалбоподателят изтъква, че що се отнася до други сектори на дейност, работниците са можели да получат достъп до работното си място, като имат или сертификат, удостоверяващ ваксинацията, или сертификат, удостоверяващ отрицателен резултат от тест с натривка.
45 Освен това следва да се отбележи, че в подкрепа на такава позиция жалбоподателят се основава на различни научни документи, за да докаже, от една страна, че познанията относно ефикасността на разглежданата в главното производство ваксинация и нежеланите ефекти от нея са ограничени, и от друга страна, че рискът от заразяване е сходен за ваксинираните лица и неваксинираните лица с отрицателен резултат от тест с натривка. По този начин той цели, въз основа на научни доводи, да оспори съображенията по същия въпрос, изложени от запитващата юрисдикция в акта за преюдициално запитване.
46 От това следва, че с тези доводи жалбоподателят в главното производство няма за цел да се противопостави на разглежданата в главното производство задължителна ваксинация поради собствените си убеждения, а да оспори самия избор, който италианските органи са направили в областта на общественото здраве.
47 Както отбелязва генералният адвокат в точки 51 и 52 от заключението си, същото се отнася и до довода, с който жалбоподателят оспорва реда и условията за разглежданата в главното производство задължителна ваксинация, а именно избора тя да се извършва на собствения риск на военнослужещите, за които е предвидено това задължение, отколкото по заповед, при която отговорност за евентуалните последици носи издалият заповедта.
48 Следователно с оглед на обстоятелствата, изложени в точки 41—43 от настоящото решение, и както генералният адвокат подчертава по същество в точка 55 от заключението си, съображения като тези, въз основа на които жалбоподателят в главното производство иска да оспори разглежданата в главното производство задължителна ваксинация, не попадат в обхвата на понятието „убеждение“ по смисъла на Директива 2000/78, а представляват мнения, в случая в областта на общественото здраве, чиято закрила, както бе посочено в точка 43 от настоящото решение, не се урежда от разпоредбите на тази директива.
49 С оглед на изложените по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2000/78 трябва да се тълкува в смисъл, че не забранява — на базата на непряка дискриминация, основана на убеждение — национална правна уредба, която предвижда задължителна ваксинация като условие за упражняване на професионалната дейност за военнослужещ, който за разлика по-специално от другите военнослужещи, изпълняващи функциите си в същата среда, се противопоставя на такава ваксинация, когато съображенията за противопоставянето представляват мнения в областта на общественото здраве, които не попадат в обхвата на понятието „убеждение“ по смисъла на тази директива, поради което такава разлика в третирането не попада в обхвата на член 2, параграф 2, буква б).
По третия въпрос
50 С третия въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали членове 1 и 24 от Хартата допускат национална правна уредба, която предвижда спиране на действието на трудовия договор на служител, който отказва да премине задължителната ваксинация, установена като условие за упражняване на професионална дейност, което съответно го възпрепятства да издържа семейството си, и по-специално двете си ненавършили пълнолетие деца.
51 Следва да се припомни, че приложното поле на Хартата е определено в член 51, параграф 1, съгласно който нейните разпоредби се отнасят за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза.
52 В това отношение Съдът е приел, че понятието „прилагане на правото на Съюза“ по смисъла на тази разпоредба предполага съществуването на връзка между правния акт на Съюза и разглежданата национална мярка, надхвърляща сходството между разглежданите области или непрякото въздействие на една от областите върху другата (решение от 12 юни 2025 г., Tallinna linn, C‑219/24, EU:C:2025:442, т. 50 и цитираната съдебна практика).
53 Съгласно постоянната съдебна практика от това следва, че основните права, гарантирани в правния ред на Съюза, трябва да се прилагат във всички случаи, уредени от правото на Съюза, но не и извън тези случаи (решение от 12 юни 2025 г., Tallinna linn, C‑219/24, EU:C:2025:442, т. 51 и цитираната съдебна практика).
54 В случая, видно от анализа на първите два въпроса, член 2, параграф 2 от Директива 2000/78 допуска национална правна уредба, която предвижда задължителна ваксинация като условие за упражняване на професионалната дейност за военнослужещ и от която следва отстраняването от длъжност, предмет на третия въпрос на запитващата юрисдикция, тъй като разлики в третирането като тези, които са установени с тази правна уредба и са предмет на спора в главното производство, не попадат в обхвата на тази разпоредба.
55 Освен това от преписката, с която разполага Съдът, не следва, че тази национална правна уредба има връзка с друга разпоредба от правото на Съюза.
56 Следователно не може да се приеме, че посочената национална правна уредба „прилага правото на Съюза“ по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, поради което членове 1 и 24 от нея не са приложими за спора в главното производство.
По съдебните разноски
57 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (пети състав) реши:
1)Член 2, параграф 2, буква а) от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите
трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска национална правна уредба, която предвижда задължителна ваксинация за военнослужещите като условие да могат да упражняват професионалната си дейност, при положение че няма такова задължение за цивилните служители, които изпълняват функциите си в същата среда и в сходен здравен контекст, тъй като такава разлика в третирането не попада в обхвата на член 2, параграф 2, буква а).
2)Член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2000/78
трябва да се тълкува в смисъл, че
не забранява — на базата на непряка дискриминация, основана на убеждение — национална правна уредба, която предвижда задължителна ваксинация като условие за упражняване на професионалната дейност за военнослужещ, който за разлика по-специално от другите военнослужещи, изпълняващи функциите си в същата среда, се противопоставя на такава ваксинация, когато съображенията за противопоставянето представляват мнения в областта на общественото здраве, които не попадат в обхвата на понятието „убеждение“ по смисъла на тази директива, поради което такава разлика в третирането не попада в обхвата на член 2, параграф 2, буква б).
Подписи
*Език на производството: италиански.