Член 29

Дългосрочна мобилност на научни работници

1.За научните работници, които притежават валидно разрешение, издадено от първата държава членка, и които възнамеряват да проведат част от научното си изследване в научноизследователска организация в една или няколко втори държави членки за повече от 180 дни в дадена държава членка, втората държава членка: а)прилага член 28 и дава разрешение на научния работник за престой на нейната територия въз основа на разрешението, издадено от първата държава членка и в рамките на срока му на валидност; или б)прилага процедурата, предвидена в параграфи 2—7.

Втората държава членка може да определи максимален срок за дългосрочната мобилност на даден научен работник, като този срок не може да е по-кратък от 360 дни.

2.Когато се подава заявление за дългосрочна мобилност: а)втората държава членка може да изисква от научния работник, научноизследователската организация в първата държава членка или научноизследователската организация във втората държава членка да представят следните документи: i)валиден документ за пътуване, както е предвидено в член 7, параграф 1, буква а), и валидно разрешение, издадено от първата държава членка; ii)доказателство, че научният работник има здравна застраховка за всички рискове, които обикновено се покриват за граждани на въпросната държава членка, както е предвидено в член 7, параграф 1, буква в); iii)доказателство, че по време на престоя научният работник ще разполага с достатъчно средства за покриване на разходите за издръжка, без да използва системата за социално подпомагане на държавата членка, съгласно предвиденото в член 7, параграф 1, буква д), както и на пътните разходи до първата държава членка в случаите, посочени в член 32, параграф 4, буква б); iv)споразумението за прием в първата държава членка, посочено в член 10, или — ако втората държава членка го изисква— споразумение за прием, сключено с научноизследователската организация във втората държава членка; v)ако това не е посочено в никой от документите, представени от заявителя — планираната продължителност и датите на мобилността. Втората държава членка може да изисква заявителят да посочи адреса на съответния научен работник на нейна територия. Когато националното право на втората държава членка изисква при подаването на заявлението да бъде посочен адрес, а съответният научен работник все още не знае своя бъдещ адрес, държавата членка приема временен адрес. В такъв случай научният работник посочва своя постоянен адрес най-късно в момента на издаване на разрешението за дългосрочна мобилност. Втората държава членка може да изисква от заявителя да представи документите на официален език на тази държава членка или на някой официален език на Съюза, определен от същата държава членка; б)втората държава членка взема решение по заявлението за дългосрочна мобилност и уведомява в писмена форма заявителя за своето решение във възможно най-кратък срок, но не по-късно от 90 дни, считано от датата на подаване на окомплектованото заявление до компетентните органи на втората държава членка; в)от научния работник не се изисква да напусне териториите на държавите членки, за да подаде заявление, и към него не се прилага изискване за виза; г)допуска се научният работник да провежда част от научното изследване в научноизследователската организация във втората държава членка, докато компетентните органи вземат решение по заявлението за дългосрочна мобилност, при условие че: i)не е изтекъл срокът, посочен в член 28, параграф 1, нито срокът на валидност на издаденото от първата държава членка разрешение; както и ii)ако втората държава членка изисква това — окомплектованото заявление е било подадено до втората държава членка най-малко 30 дни преди да започне дългосрочната мобилност на научния работник; д)заявление за дългосрочна мобилност не може да се подава едновременно с уведомление за краткосрочна мобилност. Когато необходимостта от дългосрочна мобилност възникне, след като краткосрочната мобилност вече е започнала, втората държава членка може да изисква заявлението за дългосрочна мобилност да бъде подадено най-малко 30 дни преди края на краткосрочната мобилност.

3.Втората държава членка може да отхвърли заявление за дългосрочна мобилност, когато: а)условията, предвидени в параграф 2, буква а), не са изпълнени; б)се прилага едно от основанията за отхвърляне на заявления, установени в член 20, с изключение на параграф 1, буква а) от същия член; в)срокът на разрешението на научния работник в първата държава членка изтича по време на процедурата; или г)когато е приложимо е достигната максималната продължителност на престоя, определена в параграф 1, втора алинея.

4.На научните работници, за които се счита, че представляват заплаха за обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, не се разрешава влизане или престой на територията на втората държава членка.

5.Когато втората държава членка вземе положително решение по заявлението за дългосрочна мобилност, посочено в параграф 2 от настоящия член, на научния работник се издава разрешение в съответствие с член 17, параграф 4. Втората държава членка информира компетентните органи на първата държава членка, когато издава разрешение за дългосрочна мобилност.

6.Втората държава членка може да отнеме разрешението за дългосрочна мобилност, когато: а)условията, предвидени в параграф 2, буква а) или в параграф 4 от настоящия член, не са били изпълнени или вече не се изпълняват; или б)се прилага едно от основанията за отнемане на разрешението, определени в член 21, с изключение на параграф 1, буква а), параграф 2, буква е) и параграфи 3, 5 и 6 от същия член.

7.Когато държава членка взема решение относно дългосрочна мобилност, се прилага съответно член 34, параграфи 2 — 5.