Чл. 1. (1) Разпоредбите на този кодекс уреждат:

1. международната компетентност на българските съдилища, на други органи и производството по международни граждански дела;

2. приложимото право към частноправните отношения с международен елемент;

3. признаването и допускането на изпълнение на чуждестранни решения и други актове в Република България.

(2) По смисъла на този кодекс частноправно отношение с международен елемент е отношение, свързано с две или повече държави.

Чл. 2. (1) Частноправните отношения с международен елемент се уреждат от правото на държавата, с която те се намират в най-тясна връзка. Съдържащите се в кодекса разпоредби относно определянето на приложимото право изразяват този принцип.

(2) Ако приложимото право не може да бъде определено въз основа на разпоредбите на част трета, прилага се правото на държавата, с която отношението по силата на други критерии се намира в най-тясна връзка.

Чл. 3. (1) Разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон.

(2) При прилагането на международен договор или на друг международен акт се съобразяват международният характер на неговите разпоредби, установената в тях квалификация и необходимостта да се постигне еднообразие в тяхното тълкуване и прилагане.

Чл. 4. (1) Международната компетентност на българските съдилища и други органи е налице, когато:

1. ответникът има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в Република България;

2. ищецът или молителят е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Република България.

(2) Искове срещу юридическо лице, когато спорът е възникнал от преки отношения с негов клон, могат да се предявят пред българските съдилища, ако клонът е регистриран в Република България.

Чл. 5. Българските съдилища и други органи освен въз основа на чл. 4 са компетентни:

1. по делата за промяна или защита на името, когато лицето е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България;

2. по делата за ограничаване или лишаване от дееспособност на български граждани, както и по делата за отмяна на ограничаване или лишаване от дееспособност на български граждани;

3. за учредяване и прекратяване на настойничество или попечителство, когато лицето, което се поставя под настойничество или попечителство, е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България;

4. по обявяване на безвестно отсъствие или смърт на лице, което е български гражданин или е имало известно обичайно местопребиваване в Република България.

Чл. 7. Брачните искове са подведомствени на българските съдилища, ако един от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България.

Чл. 8. При условията на чл. 7 българските съдилища са компетентни и по делата за лични и имуществени отношения между съпрузите.

Чл. 9. (1) Българските съдилища и други органи са компетентни по производствата за установяване и оспорване на произход освен въз основа на чл. 4 и когато детето или родителят, който е страна, е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България.

(2) При условията на ал. 1 тази компетентност важи и по делата за лични и имуществени отношения между родители и деца.

Чл. 11. Българските съдилища са компетентни по искове за издръжка освен в случаите по чл. 4, ал. 1 и когато търсещият издръжка има обичайно местопребиваване в Република България.

Чл. 12. (1) (Изм. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.) Делата по чл. 109 от Гражданския процесуален кодекс относно намиращи се в Република България недвижими вещи, делата за изпълнение или обезпечение върху такива вещи, както и делата за прехвърляне или удостоверяване на вещни права върху тях са изключително подведомствени на българските съдилища и други органи.

(2) По искове за вещни права върху движими вещи българските съдилища са компетентни освен в случаите по чл. 4 и когато вещите се намират в Република България.

Чл. 14. (Изм. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.) Българските съдилища и други органи са компетентни по исковете по чл. 110 от Гражданския процесуален кодекс и другите производства, свързани с наследяване, когато наследодателят към момента на неговата смърт е имал обичайно местопребиваване в Република България или е бил български гражданин, както и когато част от имуществото му се намира в Република България.

Чл. 15. Българските съдилища са компетентни по искове от договорни отношения освен в случаите по чл. 4 и когато мястото на изпълнение на задължението е в Република България или ответникът има основно място на дейност в Република България.

Чл. 16. (1) Българските съдилища са компетентни по искове на потребител освен в случаите по чл. 4 и когато той има обичайно местопребиваване в Република България и са налице условията по чл. 95, ал. 2.

(2) Споразумение за избор на съд е допустимо само ако се сключва след възникването на спора.

Чл. 18. (1) Българските съдилища са компетентни по искове за вреди от непозволено увреждане освен в случаите по чл. 4 и когато вредоносното деяние е извършено в Република България или вредите или част от тях са настъпили в Република България.

(2) Компетентността по ал. 1 е налице и за прекия иск на увреденото лице срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси.

Чл. 19. (1) (Изм. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.) Българските съдилища са изключително компетентни по искове по чл. 104, т. 5 от Гражданския процесуален кодекс, когато юридическото лице е регистрирано в Република България.

(2) Алинея 1 се прилага по исковете за недействителност или прекратяване на дружество или друго юридическо лице, за отмяна на актове на негови органи, за защита на членството, както и за оспорване преобразуването на търговско дружество и за парично уравняване при преобразуването, когато дружеството или другото юридическо лице е регистрирано в Република България.

Чл. 21. (1) Когато българските съдилища са компетентни по един от предявените от ищеца искове, те са компетентни да разгледат и останалите, ако връзката между делата налага общото им разглеждане.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.) Когато българските съдилища са международно компетентни по първоначалния иск, те са компетентни и по насрещния иск при условията на чл. 211 от Гражданския процесуален кодекс.

Чл. 22. Международната компетентност на българските съдилища и други органи е изключителна само когато това е изрично предвидено.

Чл. 23. (1) (Изм. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.) Когато предмет на делото е имуществено право и спорът не е от изключителната компетентност на българските съдилища, то може да бъде възложено на чуждестранен съд с писмено споразумение между страните. Когато българският съд е сезиран при наличие на такова споразумение, отводът на ответника трябва да бъде заявен в срока за отговор на исковата молба и преди той да е взел становище по съществото на спора. Изречение първо не се прилага по исковете за издръжка.

(2) При условията на ал. 1, изречение първо на българските съдилища може да се възложи дело, подведомствено на чуждестранен съд. Това не се отнася за исковете за издръжка.

(3) Доколкото от споразумението не следва друго, смята се, че то възлага на българските или чуждестранните съдилища изключителна компетентност по спора, за който е сключено.

Чл. 24. (Изм. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.) Когато компетентността на българските съдилища може да бъде уговорена със споразумение по чл. 23, ал. 1, тя се учредява и без такова споразумение, ако ответникът в срока за отговор на исковата молба, я приеме изрично или мълчаливо чрез действия по съществото на спора.

Чл. 28. (Изм. - ДВ, бр. 39 от 2024 г.) (1) Международната компетентност се проверява служебно от съда, освен когато международен акт или акт на правото на Европейския съюз не предвижда друго.

(2) Съдът се произнася с определение за наличие или липса на международна компетентност след изтичането на срока за отговор на исковата молба, освен когато изборът на съд е направен в хода на производството.

(3) Определението по ал. 2 подлежи на въззивно и касационно обжалване.

(4) Основанието за международна компетентност се посочва в доклада по чл. 146, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс и в мотивите към решението по чл. 236, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс.

Чл. 29. Българските съдилища и други органи разглеждат делата по българското право.

Чл. 31. Българските съдилища и други органи преценяват валидността на чуждестранните процесуални действия или официални документи съобразно правото на държавата, в която те са били извършени или издадени.

Чл. 32. (1) Призоваването, както и връчването на съобщения и книжа в чужбина се извършва чрез българските дипломатически или консулски представители или компетентните чуждестранни органи. Българските органи се обръщат към тях чрез Министерството на правосъдието по ред, определен от министъра на правосъдието.

(2) Съдействие от българските дипломатически и консулски представители се иска само за действия спрямо български граждани.

Чл. 33. (1) Страна с известен адрес в чужбина се призовава на този адрес, като в призовката се указва, че тя трябва да посочи съдебен адрес в Република България.

(2) Задължението по ал. 1 имат и законният представител, попечителят и пълномощникът на лице в Република България, ако заминат в чужбина.

(3) При неизпълнение на задължението по ал. 1 и 2 следващите призовки и други книжа, предназначени за страната, се прилагат към делото и се смятат за връчени. Страната се уведомява за тези последици при първото призоваване.

Чл. 37. Българският съд спира служебно образуваното пред него дело, ако между същите страни, на същото основание и за същото искане има по-рано заведен процес пред чуждестранен съд и се очаква, че той ще приключи в разумен срок с окончателно решение, което може да бъде признато и изпълнено в Република България.

Чл. 38. (1) Българският съд взема становище и по обуславящи изхода на спора правоотношения, дори когато делата за тях не са му подведомствени.

(2) Когато по обуславящото правоотношение има висящ процес в чужбина, българският съд може да спре образуваното пред него дело, ако има основание да се очаква, че чуждестранното решение ще бъде признато в Република България.

Чл. 39. (1) Когато определянето на приложимото право зависи от квалификацията на фактическия състав или на отношението, тя се извършва по българското право.

(2) Когато даден правен институт или правно понятие са неизвестни на българското право и не могат да бъдат определени чрез тълкуване по българското право, то за тяхната квалификация трябва да се вземе предвид чуждото право, което ги урежда.

(3) При извършване на квалификацията трябва да се държи сметка за международния елемент в урежданите отношения и за особеностите на международното частно право.

Чл. 43. (1) Съдът или друг правоприлагащ орган установява служебно съдържанието на чуждото право. Той може да си послужи със способите, предвидени в международни договори, да изисква информация от Министерството на правосъдието или от друг орган, както и да изисква становища на експерти и специализирани институти.

(2) Страните могат да представят документи, установяващи съдържанието на разпоредби на чуждото право, на които те основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда или на друг правоприлагащ орган.

(3) При избор на приложимо право съдът или друг правоприлагащ орган може да задължи страните да съдействат при установяване на неговото съдържание.

Чл. 44. (1) Чуждото право се тълкува и прилага така, както то се тълкува и прилага в създалата го държава.

(2) Неприлагането на чуждо право, както и неправилното му тълкуване и прилагане са основание за обжалване.

Чл. 45. (1) Разпоредба на чуждо право, определено като приложимо от този кодекс, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред.

(2) Несъвместимостта се преценява, като се държи сметка за степента на връзка на отношението с българския правен ред и значимостта на последиците от прилагането на чуждото право.

(3) Когато се установи посочената в ал. 1 несъвместимост, прилага се друга подходяща разпоредба от същото чуждо право. В случай че такава няма, прилага се разпоредба от българското право, ако това е необходимо за уреждане на отношението.

Чл. 46. (1) Разпоредбите на кодекса не засягат прилагането на повелителните норми на българското право, които с оглед на техните предмет и цел трябва да бъдат приложени, независимо от отпращането към чуждо право.

(2) Съдът може да съобрази повелителните норми на друга държава, с която отношението е в тясна връзка, ако тези норми според правото на създалата ги държава трябва да бъдат приложени, независимо кое право е определено като приложимо от стълкновителна норма на кодекса. За да реши дали да съобрази такива особени повелителни норми, съдът трябва да вземе предвид тяхното естество и техния предмет, както и последиците от тяхното прилагане или неприлагане.

Чл. 48. (1) По смисъла на този кодекс отечествено право на лицето е правото на държавата, чийто гражданин е то.

(2) Отечествено право на лице с две или повече гражданства, едното от които е българско, е българското право.

(3) Отечествено право на лице, което е гражданин на две или повече чужди държави, е правото на тази от тях, в която е неговото обичайно местопребиваване. Когато лицето няма обичайно местопребиваване в нито една държава, на която то е гражданин, прилага се правото на държавата, с която то е в най-тясна връзка.

(4) По смисъла на този кодекс отечествено право на лице без гражданство е правото на държавата, в която е неговото обичайно местопребиваване.

(5) По смисъла на този кодекс отечествено право на лице със статут на бежанец и на лице, на което е предоставено убежище, е правото на държавата, в която е неговото обичайно местопребиваване.

(6) Когато в случаите по ал. 3, 4 и 5 лицето няма обичайно местопребиваване или такова не може да се установи, прилага се правото на държавата, с която лицето се намира в най-тясна връзка.

(7) По смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.

Чл. 51. Правоспособността и дееспособността, придобити въз основа на отечественото право, не се засягат от промяната на гражданството.

Чл. 61. Формата на правните сделки се урежда от правото, което е приложимо към сделката. Достатъчно е обаче да бъдат спазени условията за форма, определени от правото на държавата по местоизвършването на сделката.

Чл. 63. За погасителната давност се прилага правото, което урежда съответното отношение.

Чл. 64. (1) Владението, правото на собственост и другите вещни права върху движими и недвижими вещи се уреждат от правото на държавата, в която те се намират.

(2) Преценката дали една вещ е движима или недвижима, както и видът на вещните права се определят от правото, посочено в ал. 1.

Чл. 65. (1) Придобиването и прекратяването на вещни права и на владение се уреждат от правото на държавата по местонахождението на вещта по време на извършване на действието или настъпване на обстоятелството, които обуславят придобиването или прекратяването.

(2) Придобиването на право на собственост и други вещни права въз основа на придобивна давност се урежда от правото на държавата, в която вещта се е намирала в момента на изтичането на срока на придобивната давност. Времето на владение в друга държава се зачита.

Чл. 69. то на правни сделки по придобиване, прехвърляне и погасяване на вещни права се урежда от правото на държавата, в която вещта се е намирала към момента на извършване на сделката.

Чл. 75. (1) Формата на брака се урежда от правото на държавата, пред чийто орган той се сключва.

(2) Формата на брака, сключван пред овластен за това дипломатически или консулски представител, се урежда от правото на изпращащата държава.

(3) Брак, сключен в чужбина, се признава в Република България, ако е спазена формата, установена в правото, приложимо по ал. 1 и 2.

Чл. 79. (1) Личните отношения между съпрузи се уреждат от тяхното общо отечествено право.

(2) Личните отношения между съпрузи с различно гражданство се уреждат от правото на държавата, в която е тяхното общо обичайно местопребиваване, а когато такова не е налице - от правото на държавата, с която и двамата съпрузи общо са в най-тясна връзка.

(3) Имуществените отношения между съпрузи се уреждат от правото, приложимо към техните лични отношения.

(4) Съпрузите могат да изберат за уреждане на имуществените си отношения приложимо право, ако това е допустимо от правото, определено в ал. 1 и 2.

Чл. 85. (1) Отношенията между родители и деца се уреждат от правото на държавата, в която е тяхното общо обичайно местопребиваване.

(2) Ако родителите и детето нямат общо обичайно местопребиваване, отношенията между тях се уреждат от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето, или от неговото отечествено право, ако то е по-благоприятно за него.

Чл. 87. (1) Задължението за издръжка се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на търсещия издръжка, освен ако неговото отечествено право е по-благоприятно за него. В този случай се прилага отечественото право на търсещия издръжка.

(2) Когато търсещият и дължащият издръжка са граждани на една и съща държава и дължащият издръжка има обичайно местопребиваване в тази държава, прилага се общото им отечествено право.

(3) Когато приложимото чуждо право по ал. 1 и 2 не допуска присъждането на издръжка, прилага се българското право.

(4) Когато задължението за издръжка между бивши съпрузи произтича от унищожаване на брак или от развод, прилага се правото, което е било приложено съгласно чл. 78, съответно чл. 82.

Чл. 89. (1) Наследяването на движими вещи се урежда от правото на държавата, в която наследодателят е имал обичайно местопребиваване към момента на неговата смърт.

(2) Наследяването на недвижими вещи се урежда от правото на държавата, в която вещите се намират.

(3) Наследодателят може да избере наследяването на неговото имущество в цялост да се уреди от правото на държавата, чийто гражданин той е бил към момента на избора.

(4) Условията за действителност на избора на приложимо право и неговата отмяна се уреждат от избраното право. Изборът на приложимо право и неговата отмяна трябва да бъдат направени във формата на завещателно разпореждане.

(5) Чрез избора на приложимо право не трябва да се засяга запазената част на наследниците, определена от правото, приложимо съгласно ал. 1 и 2.

Чл. 90. (1) Способността на лицето да се разпорежда със своето имущество чрез завещание (съставяне и отмяна) се урежда от правото, приложимо съгласно чл. 89.

(2) Завещанието е действително по форма, ако отговаря на правото на държавата:

1. в която то е съставено, или

2. чийто гражданин е бил завещателят към момента на съставяне на завещанието или към момента на неговата смърт, или

3. в която завещателят е имал обичайно местопребиваване към момента на съставяне на завещанието или към момента на неговата смърт, или

4. в която се намира недвижимата вещ - предмет на завещанието.

(3) Алинея 2 се прилага и към формата на разпореждането за отмяна на завещанието.

Чл. 91. Приложимото право към наследяването урежда:

1. момента и мястото на откриване на наследството;

2. кръга и реда на наследниците;

3. наследствените дялове;

4. способността да се наследява;

5. поемането на задълженията на наследодателя и разпределението им между наследниците;

6. приемането и отказа от наследство;

7. сроковете за приемане на наследството;

8. разполагаемата част;

9. условията за действителност на завещанието.

Чл. 93. (1) Договорите се уреждат от избраното от страните право. Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата, при които се развива договорното отношение.

(2) Ако не е уговорено друго, смята се, че страните са приели за приложим обичая, който им е известен или би трябвало да им бъде известен и който е широко известен в международната търговия и постоянно спазван от страните по договори от същия вид в съответната област на търговия.

(3) Страните могат да направят избор на приложимо право за целия договор или за част от него.

(4) Страните могат по всяко време да уговорят към договора да се прилага право, различно от това, което го е уреждало до този момент. Действителността на договора по форма съгласно чл. 98 и правата на третите лица не се засягат от промяната на приложимото право, настъпила след сключването на договора.

(5) Ако всички елементи на договора в момента на избора са свързани с една и съща държава, изборът на чуждо право не трябва да засяга прилагането на повелителните норми на тази държава, които не могат да бъдат отклонени чрез упражняване на свобода на договаряне.

(6) За съществуването и действителността на споразумението за избор на приложимо право се прилагат разпоредбите на чл. 97 и 98.

Чл. 94. (1) Когато страните не са избрали приложимото право, прилага се правото на държавата, с която договорът е в най-тясна връзка. Ако една част от договора може да бъде обособена от останалите му клаузи и ако тази част има по-тясна връзка с друга държава, по изключение към нея може да се приложи правото на тази друга държава.

(2) Предполага се, че договорът е в най-тясна връзка с държавата, в която страната, която трябва да изпълни характерната престация, е имала своето обичайно местопребиваване или главно управление към момента на сключване на договора.

(3) Ако договорът е сключен в изпълнение на занятието или професионалната дейност на страната по ал. 2, предполага се, че той е в най-тясна връзка с държавата, на чиято територия се намира нейното основно място на дейност. Ако местоизпълнението е различно от основното място на дейност на страната, предполага се, че договорът е в най-тясна връзка с държавата, на чиято територия в момента на сключване на договора се намира мястото на дейност, в което се осъществява изпълнението.

(4) Разпоредбите на ал. 2 и 3 не се прилагат, когато характерната за договора престация не може да бъде определена.

(5) Когато предмет на договора е вещно право върху недвижима вещ, предполага се, че договорът е в най-тясна връзка с държавата, в която се намира недвижимата вещ.

(6) Разпоредбите на ал. 2 и 3 не се прилагат към договора за превоз на товари. Предполага се, че договорът за превоз на товари е в най-тясна връзка с държавата, на чиято територия се намира основното място на дейност на превозвача към момента на сключване на договора, при условие че в същата държава се намира:

1. мястото на натоварване, или

2. мястото на разтоварване, или

3. основното място на дейност на товародателя.

(7) Разпоредбата на ал. 6 се прилага и към чартърни договори за еднократен превоз или други договори, които преимуществено обслужват превоза на товари.

(8) Разпоредбите на ал. 2, 3, 5, 6 и 7 не се прилагат, ако от обстоятелствата като цяло следва, че договорът е в по-тясна връзка с друга държава. В този случай се прилага правото на тази друга държава.

Чл. 95. (1) По смисъла на този кодекс договор, сключен с потребител, е договорът, по който едната от страните е лице, което придобива стоки, ползва услуги или получава кредит за свои нужди или за нуждите на свои близки, а не за продажба, производство или упражняване на занаят.

(2) Договорът, сключен с потребител, се урежда от избраното от страните право. Изборът на приложимо право не трябва да лишава потребителя от защитата, която му осигуряват повелителните норми на държавата, в която се намира неговото обичайно местопребиваване, когато:

1. сключването на договора в тази държава е предшествано от конкретна покана към потребителя или от реклама и потребителят е предприел в същата държава всички необходими за сключване на договора действия, или

2. другата страна по договора или неин представител са получили поръчка от потребителя в тази държава, или

3. договорът се отнася до продажба на стоки и продавачът с цел да убеди потребителя да направи покупка на стоки е организирал пътуване на потребителя в друга държава, в която потребителят е направил поръчката.

(3) Когато страните не са избрали приложимо право, договорите, сключени при обстоятелствата по ал. 2, се уреждат от правото на държавата, в която потребителят има обичайно местопребиваване.

(4) Разпоредбите на ал. 2 и 3 не се прилагат към договори за превоз и договори за услуги, когато услугите се предоставят на потребителя изцяло в държава, различна от тази, в която потребителят има своето обичайно местопребиваване. Тези договори се уреждат съгласно чл. 93 и 94.

(5) Договорите, в чиято обща цена е включена комплексна услуга, свързана с превоз и настаняване, се уреждат от правото, определено като приложимо в ал. 2 и 3.

Чл. 96. (1) Трудовият договор се урежда от избраното от страните право. Изборът на приложимо право не трябва да лишава работника или служителя от защитата, която му осигуряват повелителните норми на правото, което би се приложило, ако нямаше избор на приложимо право.

(2) Когато няма избор на приложимо право, трудовият договор се урежда от правото на държавата, в която работникът или служителят обичайно полага своя труд, дори ако временно е изпратен в друга държава.

(3) Когато работникът или служителят не полага обичайно своя труд в една и съща държава, прилага се правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване или основното място на дейност на работодателя.

(4) Ако в случаите по ал. 2 и 3 от обстоятелствата като цяло следва, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава, прилага се правото на тази друга държава.

Чл. 101. (1) Правото, което урежда договора съгласно разпоредбите на тази глава, е приложимо и във връзка с неговото доказване, доколкото съдържа установени от закона предположения или други разпоредби относно тежестта на доказване.

(2) Договорът или едностранното волеизявление се доказват с всички доказателствени средства, допустими според правото на държавата на сезирания съд или според правото по чл. 98, съгласно което формата е спазена.

Чл. 102. (1) Приложимото към договора право, определено от разпоредбите на тази глава, урежда:

1. тълкуването на договора;

2. изпълнението на задълженията;

3. последиците от пълно или частично неизпълнение на задълженията;

4. определянето на размера на вредите;

5. основанията за погасяване на задълженията;

6. последиците от недействителността на договора;

7. погасителната давност;

8. прекратяването на права като последица от изтичането на срок.

(2) По отношение на начина на изпълнение и мерките, които кредиторът може да предприеме при неизпълнение, съдът съобразява изцяло или отчасти правото на държавата по местоизпълнението на договора.

Чл. 105. (1) Задълженията, произтичащи от непозволено увреждане, се уреждат от правото на държавата, на чиято територия са настъпили или има опасност да настъпят непосредствените вреди.

(2) Когато причинителят на вредата и увреденото лице имат към момента на настъпване на вредата обичайно местопребиваване или място на дейност в една и съща държава, прилага се правото на тази държава.

(3) Независимо от разпоредбите на ал. 1 и 2, когато от обстоятелствата като цяло следва, че непозволеното увреждане е в значително по-тясна връзка с друга държава, прилага се правото на тази друга държава. Такава значително по-тясна връзка може да се основава на предходно отношение между страните, като например договор, който е в тясна връзка с непозволеното увреждане.

Чл. 113. (1) След възникване на задължение, произтичащо от извъндоговорно отношение, уредено в раздели I и II, страните могат да подчинят това задължение на избрано от тях право. Изборът на приложимо право трябва да бъде изричен или да произтича ясно от обстоятелствата по случая и да не засяга правата на трети лица.

(2) Когато към момента на възникване на задължението всички елементи на извъндоговорното отношение са свързани с държава, различна от държавата, чието право е избрано, изборът не трябва да засяга прилагането на повелителните норми на тази държава, които не могат да бъдат отклонени чрез упражняване на свобода на договаряне.

(3) Разпоредбите на ал. 1 и 2 не се прилагат за задълженията, уредени в чл. 111.

(4) За съществуването и действителността на споразумението за избор на приложимо право се прилагат съответно разпоредбите на чл. 97 и 98.

Чл. 114. (1) Приложимото право към задължения, произтичащи от извъндоговорно отношение, урежда:

1. условията и обхвата на отговорността, както и задължените лица;

2. основанията за изключване на отговорността, както и ограничаването и разделянето на отговорността;

3. мерките, които съдът може да постанови, за да осигури предотвратяване, прекратяване или обезщетяване на вредата или щетата;

4. вида на вредите или щетите, за които може да се търси обезщетение;

5. определянето на размера на вредите или щетите, доколкото това е уредено от правни норми;

6. прехвърляемостта на правото на обезщетение;

7. лицата, имащи право на обезщетение за лично претърпени от тях вреди или щети;

8. отговорността за вреди, причинени от другиго;

9. способите за погасяване на задълженията, погасителната давност и прекратяването на права като последица от изтичането на срок;

10. доказването на задълженията, доколкото приложимото право съдържа установени от закона предположения или други разпоредби относно тежестта на доказване.

(2) Приложимото право не урежда отговорността на държавата и на юридически лица на публичното право, както и на техните органи или представители, за извършени от тях действия в рамките на упражняване на техните правомощия.

Чл. 116. Правото на увреденото или ощетеното лице да предяви иск пряко срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси, се урежда от правото, приложимо към задължението, произтичащо от съответното извъндоговорно отношение, освен ако увреденото или ощетеното лице е избрало да основе иска си на правото, приложимо към застрахователния договор.

Чл. 117. Решенията и актовете на чуждестранните съдилища и други органи се признават и изпълнението им се допуска, когато:

1. чуждестранният съд или орган е бил компетентен според разпоредбите на българското право, но не и ако единственото основание за чуждата компетентност по имуществени спорове е било гражданството на ищеца или неговата регистрация в държавата на съда;

2. на ответника е бил връчен препис от исковата молба, страните са били редовно призовани и не са били нарушени основни принципи на българското право, свързани с тяхната защита;

3. ако между същите страни, на същото основание и за същото искане няма влязло в сила решение на български съд;

4. ако между същите страни, на същото основание и за същото искане няма висящ процес пред български съд, образуван преди чуждото дело, по което е постановено решението, чието признаване и изпълнение се иска;

5. признаването или допускането на изпълнението не противоречи на българския обществен ред.

Чл. 118. (1) Признаването на чуждестранното решение се извършва от органа, пред който то се предявява.

(2) При спор относно условията за признаване на чуждестранното решение може да се предяви установителен иск пред Софийския градски съд.

Чл. 119. (1) За допускане на изпълнението на чуждестранно решение се предявява иск пред Софийския градски съд.

(2) Към молбата се прилага препис от решението, заверен от съда, който го е постановил, и удостоверение от същия съд, че решението е влязло в сила. Тези документи трябва да бъдат заверени от Министерството на външните работи на Република България.

(3) Алинея 2 се прилага и в случаите по чл. 118.

Чл. 121. (1) Съдът не навлиза в разглеждане на съществото на спора, разрешен от чуждия съд.

(2) Длъжникът може да направи възражения за погасяване на задължението въз основа на обстоятелства, настъпили след влизането в сила на чуждестранното решение.

(3) Длъжникът не може да прави възражения за погасяване на задължението въз основа на обстоятелствата по ал. 2, след като решението за допускане на изпълнението е влязло в сила.

Чл. 122. Разпоредбите на чл. 117 - 121 се прилагат и за съдебни спогодби, ако в държавата, в която са сключени, те са приравнени на съдебни решения.

Чл. 123. Условията по чл. 117 - 121 се прилагат и за получаване изпълняемост в Република България на чужд официален документ, който удостоверява вземане, изпълняемо в държавата, в която е издаден документът.

Чл. 124. Гражданските последици на чуждестранни изпълнителни или охранителни актове се зачитат в Република България по повод на тяхното предявяване, ако актовете са издадени от орган, международно компетентен според българското право, и не противоречат на българския обществен ред.