Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Л. Б. чрез пълномощник адв Я.М. срещу решение № 626 от 15.03.2018г. по в. гр. дело № 3702/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 12.05.2017г по гр. д. 4380/2015г на Софийски градсдки съд. Като погасен по давност е отхвърлен иск по чл 49, във вр чл. 45 ЗЗД за обезщетение на вреди от непозволено увреждане, осъществяващо и състав на престъпление, извършено от бившия секретар на ПК [населено място] Ц., признат за виновен с присъда от 13.04.2010г по н. о.х. д № 17/2010г на МОС че е нарушил служебните си задължения по издаване на компенсационни бонове, с което е причинил вреди на всеки от наследниците на Й. С. Р.. Ищецът, също негов наследник, е имуществено увреден в размер на 62 362лв. Вредите са уточнени с иска съобразно приетото от Наказателен съд в присъдата - до стойността на компенсационните бонове, издадени в нарушение на закона (ЗСПЗЗ), установените правила и процедури, в полза на трети лица, а не на действителните наследници. Искът е предявен срещу МЗХ на 31.03.2015г., наказателното дело е било образувано на 29.01.2010г. и въззивният съд е приел за установено, че с влязла в сила присъда, постановена на 13.04.2010г. по нохд № 17/2010г. от Окръжен съд-Монтана, длъжностно лице – секретар на поземлена комисия е нарушил служебните си задължения по издаване на компенсационни бонове на правоимащи лица, не се е съобразил с реда по чл. 27б, ал. 4 ППЗСПЗЗ, с цел да набави за себе си и за другиго облага, с което е причинил вреда на наследниците на Й. С. Р. и са настъпили значителни вредни последици за същите: вреди в размер на 6 570лв. от първото деяние, извършено на 10.08.2001г.; вреди в размер на 118 150 лв. от второто деяние, извършено на 19.04.2002г. Двете деяния представляват престъпления по чл.282, ал. 2 във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Въззивният съд е изтъкнал обвързващата сила на присъдата предвид тъждество между деянието, предмет на присъдата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес, приел е за установена и вредата от деянието, по които въпроси не е имало спор и оплаквания във въззивната жалба, Спорният въпрос, разгледан от въззивния съд е този за погасителната давност, от кога е започнала да тече давността срещу възложителя на работата за вземането от процесното непозволено увреждане.Като най - късен момент на откриване на дееца по чл. 114, ал3 ЗЗД въззивният съд е посочил образуването на наказателното производство през м. януари на 2010г, когато по сигнал на друг наследник на общия наследодател е започнало разследването срещу длъжностните лица в ПК”Б.”, включително посоченият секретар на комисията Е. Ц., а не с постановяването на присъдата срещу него и други лица за длъжностни престъпления,

В изложението по допускане на касационно обжалване се посочва основание по чл. 280 ал.1, т.1- т.3 от ГПК, както и по чл. 280 ал.2 ГПК с довод за очевидна неправилност, Решаващите съображения на въззивния съд да потвърди отхвърлянето на иска поради изтекла погасителна давност, според защитата, обуславят следните правни въпроси, от значение за изхода на делото:

1.Възникването на правото на иск (на притезание) обективно обстоятелство ли е, обусловено ли е от знанието (фактическата възможност за узнаване ) на титуляра на правото, че е носител на такива право, или не.

По този въпрос се изтъква противоречие логиката в ППВС №2/1981г, че деецът не може да бъде известен преди да е известно увреждането. Поддържа се, че в практиката на ВКС не са произнясяни аналогични случаи като настоящия по делото: вредата е настъпила в патримониума на починали лица, ищецът като наследник не е могъл да узнае за съответното непозволено увреждане, за действителното му проявление. Коментира се реш. № 1189/2006г по гр. д №1908/2005г на ВКС. В случая има връзка между престъпленията на различни лица, за което ищецът не е могъл да узнае преди постановяване на присъдата,

Сочи се основание по чл.280 ал.1т.2 ГПК поради противоречие с актове на КС на РБ (реш. №4/2014г, реш. № 14/2014г, реш. № 4/2012г, реш. №12/2010г на КС на РБ ) относно правото на защита както по първия въпрос така и по въпросите:

2. възможно ли е да се погаси по давност право на иск, което лицето обективно не е могло да упражни поради невъзможност за узнаване на фактическите данни за нарушеното материално право и за лицето, нарушило подлежащото за защита право.

3 В случай на непозволено увреждане - престъпление или съвкупност от престъпления, извършени от различни лица, справедливо ли е увреденият да търпи последиците на погасителната давност, ако е бил в невъзможност да узнае за извършените престъпления и за непозволеното увреждане, дори ако беше положил дължимата грижа, става ли неговото вземане към предполагаемия (недоказан) делинквент изискуемо при незнание за деликта и за самичността на извършителя.

Тезата на касатора е, че спрямо ищец, който не може да води иск, давност не тече и такъв е процесния случай, тъй като ищецът не е знаел за нарушаването на неговите права, за издаването на поименните компенсационни бонове в производство по ППЗСПЗЗ, в което не е бил страна, не е знаел за увреждащите го действия на длъжностни лица, за него не е било възможно да предположи и идентифицира увреждането без да е проведено докрай наказателното производство и не е могъл да води иск преди 13.04.2010г, на която дата е постановена присъдата.Поради това се поддържа, че въззивният съд, като не е отчел невъзможността за узнаване, е приложил давността противно на закона.

Формулиран е и въпрос от кой момент започва да тече давност за вземания за непозволено увреждане срещу всеки от делинквентитев хипотеза на съвкупност от документни престъпления и престъпления по служба, които заедно водят до вредата, като престъплението по служба е установено едва след образуване на наказателното производство за разследване на документни престъпления. Сочи се противоречие с реш. № 1189/2006г по гр. д №1908/2005г на ВКС за случай на непозволено увреждане - при невръщане на веществени доказателства, реш. № 380/2011г по гр. д № 429/2011г І. г. о, според което изключено е да бъде открит извършителя на престъпление, ако неговите последици не са настъпили явно. Изтъква се, че след като не е открито самото престъпление, довело до настъпване на вреди, в тези случаи за целите на погасителната давност деецът е неизвестен. Давността следва да започне да тече когато е установен не само дееца, но и пострадалият а случайно разкрито(установено) непозволено увреждане, съставляващо престъпление по служба, не е прецедент и изолиран случай, поради което се поддържа и основание по чл, 280 ал.1, т.3 ГПК по въпросите.

Сочи се и основание по чл. 280 ал.2 ГПК,тъй като според касатора изолирано са тълкувани и приложени правилата на погасителната давност,

От страна на ответника МЗХГ е постъпил отговор, с който оспорва основанието за допускане на касационната жалба до разглеждане, тъй като давността е приложена правилно, деецът е открит повече от пет години преди предявяване на иска Упълномощен от ищеца друг наследник е подал жалба във връзка с увреждащите действия, така че не може да се приемат твърденията, че ищецът не е бил уведомен за наказателното дело до постановяване на присъдата.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване,

Защитата поставя свързано формулираните си въпроси като израз на тезата, че при установения по делото механизъм на имуществено увреждане, погасителна давност за иска не може да започне да тече преди момента, в който ищецът е узнал, че е увреден

Поддържаната теза няма опора в правния ред, нито в практиката на ВКС и не това са съображенията на КС на РБ в цитираните от касатора Р№1/2012г, Р№4//2014г, Р.№12/2010г Р.№6/2010г на Конституционния съд, с които не се обосновава поддържаното основание на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК.

Не са налице и поддържаните основания по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Както при увреждане засягащо личността, така и при уреждане засягащо имуществото на лицето, обективното проявление на вредата предполага знанието на увредения за този факт. С факта на увреждането, а не с подвеждането му под състава на престъпление и неговото доказване с влязла в сила присъда законът по правило свързва както правото на увредения за бъде репариран за вредите, така и защитата на това право, която е по исков ред.Правото да се иска обезщетение по чл. 45 ЗЗД се поражда от увреждането, изискуемостта настъпва от увреждането и от този момент започва да тече и погасителната давност при известен извършител на увреждането.Това е така, независимо дали извършеното е престъпление, административно нарушение, или единствено граждански деликт,

Увреден, който не знае за увреждането е например недееспособният, когато няма назначен представител и ако поради това състояние, или по други причини, посочени в чл.115 ЗЗД се налага отклонение, законът урежда основание за спиране на давността. Между тези причини не е фактическото отсъствие на имуществено увредения, незнанието му, че е отнето или накърнено имущественото право, или незнанието му за осъщественото противоправно посегателство.От значение е дали вредоносните последици са произтекли явно и деецът е открит. Тъй като соченият с иска извършител на деликта, по сигнал на друг наследник със същите права, е бил обвинен в деяния извършени от него през 2001- 2002г, като съставен елемент на това деяние е и вредата която е причинил, в случая не може да се приеме, че фактът на увреждането е настъпил в последващ от значение за давностния срок момент, Критерият кога е причинено увреждането и какво е то, е обективен и не е свързан с постановяване на присъдата по наказателното дело, нито с узнаването за нея. Който не следи за имуществените си интереси и поради това не е разбрал за тяхното засягане при непозволено увреждане, не може да изтъкне бездействието си при възражение за изтичане на давностния срок,

Позоваването на давността като единствено основание за отхвърляне на иска, изтъкнато от съда, не сочи на основание по чл. 280 ал.2, предл. последно ГПК - очевидна неправилност. Когато вредоносните последици от деянието настъпват и се проявяват в по-късен момент, тогава обективно се осъществява и фактическият състав на увреждането, но случаят по делото не е такъв. Касае се за наследник, който пребивавайки трайно в чужбина твърди, че не е имал представа за законово уредените компенсации в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ,произтичащи от упражнените права по реституционен закон.Дори това да е така, увреждащото деяние относно разпореждането с компенсаторни инструменти от името на наследодателката на ищеца включително се е проявило по начин, обективно подлежащ на възприемане и узнаване от заинтересованите наследници на починалия Й. Р., Както изрично е посочил въззивния съд, към датата на образуване на наказателното производство 29.01.2010г, по смисъла на закона деецът вече е открит, За обстоятелствата по увреждането, още на 07.05.2009г. другият правоимащ М. С., наследник на Й. Р. (заедно с починалата К. С., чиито наследник е ищеца )е сигнализирал разследващите органи в РП [населено място]. Към този момент същият е имал и пълномощия от настоящия ищец Р. Б. да извършва действия, касаещи възстановяването на земеделката земя на общия наследодател. М. С. вече е реализирал по съдебен ред своето имуществено право на обезщетение за причинените вреди, доказани по основание и размер (реш.№431/2014г по в гр. д № 856/2013г на САС,влязло в сила ), докато предявеният на 31.03.2015г от касатора иск за реализиране на същото имуществено право, основано на общите факти, е изсрочен по давност. Няма спор че по настоящето дело ответникът МЗХ е направил своевременно възражение за давност което при обективно установените обстоятелства по делото, свързани с началния момент на погасителната давност за вземане при непозволено увреждане и трайно установената практика на ВКС по този въпрос, не могат да обусловят решаващ извод, различен от оспорвания: за отхвърляне на иска като погасен по давност.

Не може да се направи поддържания от касатора извод за по-късно произведено накърняване на имуществен интерес и за по - късно осъществило се действително проявление на непозволеното увреждане, спрямо момента на довършване на престъплението при така установените с присъда престъпни действия.Искът по настоящето дело е бил основан на тъждеството между деянието, предмет на присъдата(две престъпления по чл.282,ал.2, във вр. ал.1 НК,във вр. чл. 55,ал.1 т.1 НК, от което са настъпили значителни вредни последици за наследници на Й. Р. в размер на 6 574лв и 118 150лв)и увреждащото действие като предмет на доказване в исковия процес за обезщетение, по този начин е заявена и вредата.Увреждането в случая е известно и настъпило по смисъла на тълкуването, дадено в ППВС №2 от 21.12.1981г.Съответно съдилищата съобразили ППВС №2 от 21.12.1981г и Тълкувателно решение №5/2006г на ОСГТК на ВКС затова кога деецът следва да се счита за открит.Искът е предявен за ангажиране отговорността по чл. 49 ЗЗД в лицето на възложителя МЗХ,в случая вземането за обезщетение е изискуемо от увреждането а не от установяване по наказателен ред кое лице или лица, за чиито действия ответникът отговаря, е причинил вредата при или по повод възложената работа (ППВС №2/1981г.)

Изложеното не се обема от критерия на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане до касационно обжалване във връзка с поставените въпроси. Върховен касационен съд ІІІ г. о не приема постулираната във въпросите теза на защитата за особености, които да отменят прилагането на установения в задължителната за съдилищата практика на ВКС начален момент на давността при непозволено увреждане и връзката му с Наказателен процес, съгласно чл. 114 ал.3 от ЗЗД и чл. 115 ал.1 б. „ж” от ЗЗД, Разрешението, дадено от въззивния съд в конкретния случай е съобразено с ППВС №2/1981г и ТР№5/2006г на ОСГТК,а предлаганото от защитата разбиране, което приравнява действителното проявление на имущественото увреждане с узнаването на този факт от заинтересования собственик, респ. титуляр на имущественото право, не се обема от предназначението на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.

Воден от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 626 от 15.03.2018г. по в. гр. дело № 3702/2017г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.