Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Институт по металознание, съоръжения и технологии „Академик А. Б.“ - БАН против решение №489/01.03.2017г. по т. д.№5704/16г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №36/10.12.2015г. по т. д.№54/13г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която институтът е осъден да заплати на основание чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД на Фонд „Научни изследвания“ към Министъра на образованието, младежта и науката сумата 84 000 лв., получена без основание във връзка с договор №ДО 02-311/19.12.2008г., ведно със законната лихва и решение №400/19.02.2018г.,постановено по същото дело, с което по реда на чл.247 ГПК е отстранена очевидна фактическа грешка и е постановен диспозитив, с който е потвърдено решение №36/10.12.2015г. по т. д.№54/13г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която институтът е осъден да заплати на Фонд „Научни изследвания“ към Министъра на образованието, младежта и науката на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата 1871,61 лв., представляваща лихва за забава върху 84 000 лв. за периода 18.10.2012г. – 04.01.2013г.

В касационните жалби се поддържат оплаквания за недопустимост на така постановените въззивни решения и неправилност, поради допуснати процесуални нарушения, противоречие с материалния закон и необоснованост. Претендира се обезсилването им, евентуално – отмяната им и след разглеждане по същество по реда на касационния контрол – отхвърляне на предявените срещу касатора искове.

О. Ф „Научни изследвания“ към министъра на образованието, младежта и науката в писмени отговори на касационните жалби е оспорил наличието на предпоставки за допускане на въззивните решения до касационен контрол. По същество обосновава доводи за правилност на възприетите в решението на САС разрешения по спора и за неоснователност на изложените в касационната жалба оплаквания срещу законосъобразността на съдебния акт.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и са насочени срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

С предявената от Фонд „Научни изследвания“ към министъра на образованието, младежта и науката искова молба в предмета на спора са въведени твърдения за сключен между страните на 19.12.2008г. договор №ДО 02-311 за финансиране на научно-изследователски проект в два модула - №ТК 01/076 и №ТК01/0004; след извършена ревизия от АДФИ по документацията във връзка с осъществяването и отчитането на изразходваните по осъществяването на втория проект средства е установено неизпълнение на задължение на ответника по чл.8 ал.3 т.5 от договора – да приложи към отчета документи, оправдаващи разходването на средства в размер на 25 000 лв.,изплатени в полза на Академия на МВР по сключено между последната и ответника споразумение от 18.12.2008г. за сътрудничество; констатирано е и, че във връзка с изпълнението на същия проект са уговорени и разходвани средства за възнаграждения на членовете на колектива над нормативно определените с чл.35 от Правилника на Фонд „Научни изследвания“ 35% върху стойността на проекта, възлизащи в размер на сумата 83 750 лв. При така заявените фактически обстоятелства ищецът е поискал ответникът да бъде осъден да върне на фонда получените авансово във връзка с изпълнението на проекта и разходвани нецелево в нарушение на чл.8 ал.3 т.5 от договора 25 000 лв., сумата 83 750 лв., получена при липса на правно основание, поради противоречието на съответната уговорка, респ. плащането, с нормата на чл.35 ал.2 т.1 от ПФНИ вр. чл.29 ал.1 ЗННИ, както и сумата 39 150 лв.,представляваща изтекла върху общата сума по двата иска лихва за забава за периода 06.07.2010г. до завеждането на иска, а след тази дата – законна лихва до окончателното плащане на сумите.

С постановеното решение първоинстанционният съд е уважил изцяло първия от предявените искове, осъждайки ответника да плати на ищеца сумата 25 000 лв. като нецелево изразходвана в нарушение на договора от 19.12.2008г. Доколкото тази сума при отчитането на изразходваните средства за труд била включена към платените на членовете на научния колектив, съдът е намерил, че същата не може да бъде присъдена отново, като част от платените над нормативно установения размер разходи за труд, поради което втората претенция е уважил частично за сумата 59 000 лв., която е приел за получена при начална липса на основание, поради противоречието със закона на договора в частта, с която е уговорено съответното финансиране като разход за възнаграждение на членове на колектива. Присъдил е лихва за забава върху двете суми за периода, претендиран в исковата молба с начална дата 06.07.2010г., до размер на 21 347,25 лв. /съобразно изчисленията, направени от вещото лице/,като в останалата част този иск е отхвърлен. Постановил е решението си при участието на конституираната като трето лице – помагач на страната на ответника Академия на МВР.

Въззивната инстанция е сезирана с въззивна жалба на ответника, с която решението е оспорено в осъдителната му част. При произнасянето си по същество въззивният съд е посочил и описал събраните в хода на производството доказателства, установяващи фактите по спора, въз основа на които е приел, че правоотношението между страните се основава на договор за изработка по смисъла на чл.259 ЗЗД,който с оглед специфичния си предмет се подчинява и на разпоредбите на ЗННИ (ЗАКОН ЗЗД НАСЪРЧАВАНЕ НА НАУЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ) и издадения на основание §3 от ЗР на ЗННИ Правилник за Фонд „Научни изследвания“ в съответната му редакция, което и изрично е посочено в съдържанието на договора.Посочил е, че съгласно чл.35 ал.2 т.1 от ПФНИ, в случаи като конкретния по спора, размерът на възнаграждението, платимо на членовете на научния колектив, изпълняващ проекта, не може да надхвърли максимално допустимите 35% от договорената сума за финансиране, която в случая по модул 2 /проект №ТК01/0004/ възлиза на 450 000 лв. Тъй като платените по този проект разходи за труд са на стойност 241 500 лв.,вместо нормативно допустимите 157 000 лв., съдът е приел, че в повече от нормативно определеното са платени 84 000 лв. Позовал се е на заключението на вещото лице, което е установило, че в тази сума се включва и сумата 25 000 лв., която, според доказателствата е платена на Академия на МВР с основание за плащане „аванс по проект ТК 01-0004“ и съгласно сключеното с това учреждение споразумение за сътрудничество. Тъй като в списъка на научния колектив по проекта са били включени лицата Г. Б. и А. К. с посочена месторабота Академия на МВР, въззивният съд е приел, че платената на академията сума представлява част от отчетените от изпълнителя пред възложителя разходи за труд. Тъй като уговорката между страните, отнасяща се до крайната цена на договора по модул 2 в частта й относно разходите за труд е недействителна за разликата над нормативно установения по реда на чл.35 ал.2 т.1 ПФНИ размер, съдът е заключил, че получената от ответника над този размер сума от 84 000 лв. е платена от ищеца при начална липса на основание, поради което на основание чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД се дължи нейното връщане. Като начален момент, от който ответникът дължи връщането на тази сума, съдът е определил датата, на която е изтекъл даденият му с нотариалната покана срок за доброволно изпълнение и поради несъвпадане изводите му с тези на първата инстанция, е отменил решението на СГС в частта за лихвата над присъдените с него 1871,61 лв.,за които е потвърдил съдебния акт с постановеното по реда на чл.247 ГПК решение за поправка на очевидна фактическа грешка.

Обжалвайки, касаторът поддържа теза за недопустимост на решението на въззивния съд в частта му по първия иск /за присъждане на сумата 25 000 лв./ по съображения за произнасянето му по непредявен такъв – чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД,вместо да зачете наведените от ищеца твърдения в исковата молба, обуславящи претенция на договорно основание. Недопустимост в хипотеза на произнасяне по нередовна искова молба се поддържа и по отношение на претенциите за обезщетение за забавата, които са предявени като една сума, начислена общо върху претендираните с два отделни иска суми. В частта, произнесена по иска, уважен от първата инстанция в размер на 59 000 лв.,според касатора, решението е неправилно. Във връзка с оплакванията му в приложеното към касационната жалба срещу решението от 01.03.2017г. писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът формулира като общи основания за допустимост на касационното обжалване на въззивния акт по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК въпросите: 1.Какви са правомощията на въззивния съд в случаите на нередовна искова молба и как следва да се индивидуализира претенция за лихва, включена в петитума, която не е разграничена за всеки от главните искове, не е индивидуализирана по размер и период за всяко отделно вземане?; 2.Допустимо ли е въззивният съд да измени фактическите твърдения на страната в нарушение на принципа на диспозитивното начало, да измени основанието на предявения иск, за пръв път във въззивното си решение да измени правната квалификация на иска, като го подведе под ненавеждани от страната фактически твърдения и основания?; 3.Допустимо ли е решение на въззивния съд, което пререшава спора в частта, в която същият е решен окончателно с влязло в сила съдебно решение; може ли проверката на въззивната инстанция да обхваща и частта от първоинстанционното решение, което е влязло в сила?; 4.Длъжен ли е съдът при постановяването на решението да се съобразява с фактическите твърдения и заявените от ищеца претенции; може ли служебно съдът да съобразява невъведени от страната факти и въз основа на тях да уважи претенции на ищеца; може ли съдът да се произнася по основание, което не е заявено в исковата молба; може ли със съдебното решение да се изменят фактическите основания на иска; какви са пределите на диспозитивното начало в гражданския процес; може ли съдът по свой почин да измени вида и обема на търсената от ищеца защита?; 5.Представлява ли съществено процесуално нарушение на съда липсата на доклад по чл.146 ГПК и длъжен ли е въззивният съд да отстрани това нарушение на първоинстанционния съд; може ли въззивният съд да измени правната квалификация на исковите претенции, възприета в първоинстанционното решение едва с постановяване на крайния акт; следва ли въззивният съд в случай на промяна на правната квалификация да направи доклад по чл.146 ГПК и да даде указания на страните с оглед организиране защитата им; може ли въззивният съд с потвърждаващ диспозитив да уважи иск на различно основание, с различна правна квалификация от тези в първоинстанционното решение, както и за задълженията на съда да напътва страните с оглед вида на търсената защита?; 6.Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички твърдения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти, да направи всеобхватна и задълбочена преценка на събрания по делото доказателствен материал и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи?; 7.Дължи ли се възстановяване на неизразходвана по предназначение сума на ищец – второстепенен разпоредител с бюджетни средства, ако процесната сума вече е възстановена в републиканския бюджет?; 8.Дължи ли изпълнителят връщане на получените по договор суми на основание чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД,поради допуснати от възложителя нарушения на закона при отпускане на финансирането; приложими ли са нормите, които уреждат недействителността на договорите към извършеното от възложителя плащане по изпълнен договор; може ли да се обоснове недействителност на плащане, извършено в нарушение на норми на Правилника на Фонд „Научни изследвания“?; 9.Може ли съдът да уважи един общ иск по чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху две отделни главници или следва да даде указания на ищеца да отстрани нередовността на исковата си молба, като индивидуализира предявените искове по основание, размер и период на вземането? Допускането на касационното обжалване по въпросите от групи от 1 до 6, включително, както и по деветия въпрос, касаторът обосновава с допълнителен критерий по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК,цитирайки задължителна съдебна практика, в противоречие с чиито разрешения са тези на въззивния съд. По въпросите от групи 7 и 8 с аргументи за липса на съдебна практика се търси произнасяне на касационната инстанция в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

Настоящият състав на Върховен касационен съд,Първо търговско отделение намира, че разглеждането на касационната жалба следва да се допусне в частта й срещу въззивното решение, постановено по първия иск – за сумата 25 000 лв. и по исковете за обезщетение за забава.Допускането следва да се постанови на основание чл.280 ал.2 предл.2 ГПК – за извършване на проверка с оглед евентуална недопустимост на решението в тази му част, при осъществяване на служебното задължение на съда да следи за спазването на процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебното решение, съобразно задължителните указания, дадени в т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д.№1/2009г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд. В случая са налице данни за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение поради произнасянето на решаващия съд в отклонение от принципа на диспозитивното начало – разглеждане на иска при незаявени в исковата молба обстоятелства, от които произтича претендираното вземане и произнасяне при нередовна искова молба в частта досежно предявените акцесорни искове. Доколкото и формулираните от касатора въпроси във връзка с тези искове касаят предимно допустимостта на исковете, произнасяне с преценка за наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК не следва да се извършва.

В частта по втория предявен от Фонд „Научни изследвания“ и уважен иск за връщане на даденото при липса на основание в размер на 59 000 лв. достъпът до касационен контрол на решението на Софийски апелативен съд следва да бъде отказан. Въпросите от група 5, визиращи задълженията на въззивния съд във връзка с доклада са неотносими към произнасянето на САС по този иск, доколкото оплаквания във връзка с неизготвен от СГС доклад по реда на чл.146 ГПК липсват във въззивната жалба, поради което и съгласно разясненията в т.2 от ТР №1/2013г. по тълк. д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не е бил длъжен да следи служебно да допуснато съответно процесуално нарушение от първата инстанция. Като осъществяващ общата предпоставка за допустимост, съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС може да бъде изведен единствено въпрос от формулираните в група 8, доколкото въззивният съд е приел приложимост на общите разпоредби за недействителност на договорите към клаузи на договора, сключен между страните, в изпълнение на които е извършено приетото за недължимо плащане, поради начална липса на основание.Не е обоснован във връзка с този въпрос обаче допълнителен критерий. В т.4 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. е разяснено кога е приложима предпоставката на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК – тогава, когато разглеждането на въпроса би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване разрешаването на въпроса би било от значение за точното прилагане на закона, а за развитие на правото решението на ВКС би допринесло, когато законите са непълни, неясни или противоречиви. Подобни доводи в изложението не са обосновани, нито се сочи конкретна правна норма, налагаща посоченото тълкуване.

Приложеното към касационната жалба срещу решението от 19.02.2018г. изложение съдържа въпроси, свързани с твърдението на касатора, че с решението си за поправка на очевидна фактическа грешка съдът се е произнесъл по реда на чл.250 ал.1 ГПК,което обективно не се констатира.Поради това и поставените във връзка с това твърдение въпроси /Допустимо ли е служебно допълване на съдебно решение, в което съдът е пропуснал да се произнесе по акцесорната претенция за лихва върху присъдена главница, когато възможността на неговото допълване е вече преклудирана? и Компетентен ли е въззивният съд да постанови допълнително решение в случаите, когато не е бил сезиран с искане по реда на чл.250 ал.1 ГПК?/, освен че съдържат неверни интерпретации на касатора относно съдържанието на съдебното решение, не са и обуславящи. Недопустимост, обоснована с твърдения за постановяването на решението в разрез с правилото на чл.250 ГПК също не се констатира. В решението си от 01.03.17г. въззивният съд е изложил мотиви за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за мораторната лихва до размер на сумата 1871,61 лв. и за отмяна в останалата му част, респ. – за отхвърляне на иска за разликата над 1871,61 лв.,но в диспозитива му липсва съответен текст за частично потвърждаване, което сочи на несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното изразяване, обуславящо именно приложението на реда за отстраняване на това несъответствие по чл.247 ал.1 ГПК,както трайно се приема в съдебната практика. Пак в съответствие с нея двете решения следва да бъдат ревизирани като едно цяло, доколкото второто няма самостоятелно съществуване /за разлика от това по чл.250 ал.1 ГПК,каквато не е настоящата хипотеза/.

На касатора следва да се укаже да внесе такса по чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа № 1 на МП в размер на 537,44 лв.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №489/01.03.2017г., поправено с решение №400/19.02.2018г. по т. д.№5704/16г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №36/10.12.2015г. по т. д.№54/13г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която Институт по металознание, съоръжения и технологии „Академик А. Б.“ - БАН е осъден да заплати на основание чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД на Фонд „Научни изследвания“ към министъра на образованието, младежта и науката сумата 25 000 лв. /като разлика над 59 000 лв. до 84 000 лв./,ведно със законната лихва, както и в частта, с която институтът е осъден да заплати на Фонд „Научни изследвания“ към министъра на образованието, младежта и науката на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сума до размер на 1871,61 лв., представляваща лихва за забава върху 84 000 лв. за периода 18.10.2012г. – 04.01.2013г.

УКАЗВА на Институт по металознание, съоръжения и технологии „Академик А. Б.“ - БАН да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 537,44 лв., като представи доказателства за това в едноседмичен срок от получаване на съобщението.

Касаторът да се уведоми със съобщението, че при невнасяне на определената държавна такса в указания срок производството по касационната жалба ще бъде прекратено. След изтичането на срока и неизпълнение на указанието делото да се докладва за прекратяване.

След представянето на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Първо отделение на ТК на ВКС за насрочване на делото в открито заседание.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №489/01.03.2017г. по т. д.№5704/16г. по описа на Софийски апелативен съд в останалата му, обжалвана от Институт по металознание, съоръжения и технологии „Академик А. Б.“ - БАН част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.