Касационното производство е образувано по жалби на ответника ИМСТ срещу въззивното решение на САС в частите относно уважените срещу него (в общ размер 84000 лв.) главни искове и акцесорни искове за лихва за забава.

Касационно обжалване е допуснато само относно единия от уважените главни искове – този за заплащане на сумата от 25000 лв., разгледан от въззивния съд на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както и относно уважената част от исковете по чл. 86 ЗЗД, след което в обжалваните части въззивното решение е обезсилено и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане.

В частта за разноските въззивното решение е отменено с указание за повторно произнасяне на въззивния съд.

Главното искане по чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка е обосновано с твърденията, че доколкото в недопуснатите до касационно обжалване части въззивното решение е влязло в сила с постановяването на определението по чл. 288 ГПК, включително в частта относно разноските, поради което отмяната му в тази част представлява очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК.

Искането е неоснователно. Очевидна фактическа грешка е несъответствието между действителната воля на съда, разкриваща се от изложените в мотивите фактически и правни съображения, и съдържащия се в разпоредителната част на решението езиков израз на съдебното постановление. В разглеждания случай такова несъответствие не е налице, тъй като както мотивите, така и диспозитивът на касационното решение ясно разкриват формираната воля на съдебния състав за отмяна на въззивното решение в частта за разноските и дадените указания за повторното разглеждане на този въпрос от въззивния съд.

Неоснователно е и евентуалното искане по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, обосновано със същите доводи за влизане в сила на първоначалното въззивно решение.

Отговорността за съдебни разноски като материално правоотношение е обусловена от изхода на производството – чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Това означава, че отговорността за разноски се разрешава окончателно едва с постановяването на последния по време съдебен акт, с който окончателно се решава (окончателно или в последната му висяща част) главният спор относно правоотношенията, предмет на предявените искове, доколкото едва в този момент може да бъде извършена преценка за съотношението (съгласно чл. 78, ал. 1-3 ГПК), в което направените разноски следва да бъдат разпределени между страните. Следва да се отбележи, че при преценката за това съотношение съдът, постановил последния съдебен акт, е обвързан от частичния изход на спора съгласно по-рано влезлите в сила съдебни актове в съответните части.

За пълнота следва да се отбележи и неоснователността на поддържаната от молителя теза за нищожност на касационното решение в частта за разноските, също обоснована с довода за влизане в сила на въззивното решение в тази част, тъй като така въведеното основание не е сред приетите в доктрината и последователната съдебна практика основания за нищожност на съдебните актове.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Оставя без уважение исканията на Фонд „Научни изследвания“ за поправка на основание чл. 247 ГПК на очевидна фактическа грешка в частта за разноските и за изменение на основание чл. 248 ГПК също в частта за разноските на решение № 57/17.07.2019 г. по т. д. № 1746/2017 г. по описа на Върховен касационен съд, І т. о.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: