Образувано е по касационна жалба на директора на Столична дирекция на вътрешните работи/СДВР/, чрез юрк. Г. като процесуален представител, против решение № 5289 от 23.08.2017 г., постановено по адм. дело № 10122/2016 г. по описа на Административен съд София град /АССГ/. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Претендира се неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отхвърли оспорването. Прави се искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът - А. И. К., чрез адв. Д., като процесуален представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за тази инстанция.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение.
Върховният административен съд, петчленен състав, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен.
Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения:
С обжалваното решение е обявена нищожността на заповед № 513з-4965/17.07.2015 г. на директора на СДВР, с която са определени размери на допълнителни възнаграждения за специфично служебно дейност на държавните служители по чл.142,ал.1,т.1 ЗМВР и по §86 от ПЗР на ЗИДЗМВР/обн.ДВ бр.14/2015г./,условията и редът за тяхното изплащане.
За да постанови този резултат, АССГ е приел, че оспорената заповед е издадена от директора на СДВР, който е оправомощен със Заповед № 8121з-671/09.06.2015г., на министъра на вътрешните работи, където в т-3 от същата е предвидено, че определянето на конкретния размер и вид на допълнителните възнаграждения, тяхното изменение, спиране и възстановяване на всеки служител се извършва със заповед на ръководителите на структури по чл.37 ЗМВР/ каквато структура е и СДВР/.
Прието е от съда, че сочената по-горе заповед на министъра на вътрешните работи е издадена въз основа на законова делегация по чл.179,ал.1 и ал.2 ЗМВР. Сочи се, че приложимата материалноправна разпоредба /чл.179,ал.2 ЗМВР/ оправомощава единствено министъра на вътрешните работи да определя размера на допълнителните възнаграждения по чл.179уал.1 и чл.178,ал.1,т.2 и 5 ЗМВР. Касае се за безусловен законов императив и министърът не може да делегира тези свои права другиму. Изводът на първоинстанционния съд е, че директорът на СДВР з не е материално компетентен да издава заповеди и да определя размера на допълнителните възнаграждения по чл.178,ал.1,т.2 ЗМВР.
Предвид това е обявена нищожността на заповедта в оспорената част. Обжалваното решение е правилно.
Основният довод в касационната жалба е, че оспореният акт е предоставен въз основа на делегирана компетентност, като ЗМВР/ и по специално -чл.179 не предвижда изрична компетентност на министъра на вътрешните работи да определя конкретния размер и вид на допълнителните възнаграждения на служителя.
От съдържанието на заповедта на министъра на вътрешните работи, издадена на основание чл.179,ал.2 ЗМВР, се установява, че с нея се урежда материя, свързана с допълнителните възнаграждения на държавните служители в МВР - реда и условията за изплащането им. Самият анализ на заповедта, сочи че отговаря на кумулативно определени критерии за подзаконов нормативен административен акт - съдържа общи правила за поведение, приложими към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие, издава се от компетентен държавен орган по силата на закон.
И настоящата съдебна инстанция приема, че в случая е налице изключителна компетентност на министъра на вътрешните работи, очертана със закон, и същия не може да я делегира цялостно или частично на други лица.
Предвид изложеното обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице твърдените касационни основания за неговата отмяна по чл. 209, т. 3 АПК, поради което следва да се остави в сила.
При този изход на делото и с оглед своевременно заявената претенция за присъждане на разноски за настоящата инстанция от процесуалния представител на ответника, касаторът дължи реално направените разноски в размер на 500 лв., съставляващи адвокатско възнаграждение. Възражение за прекомерност на разноските от процесуалния представител на касационния жалбоподател не е направено.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5289 от 23.08.2017 г., постановено по адм. дело № 10122/2016 г. по описа на Административен съд София град
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на А. И. К. направените разноски в размер на 500 (петстотин) лева. Решението не подлежи на обжалване.