Производство по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Г. С., действащ като едноличен търговец с фирма “С.-С. С.”-П. срещу въззивно решение № 39 от 14.03.2009 г. по гр. д.№ 2/2009 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 1293 от 24.07.2008 г. по гр. д.№ 2383/2006 г. на Пловдивския окръжен съд. С последното е уважен предявения от М. М. М. срещу касатора иск с правно основание чл.82 във вр. с чл.79 ЗЗД за сумата 5 539.83 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от забавата в изпълнението на договор за строителство от 12.05.2004 г. в размер на месечния пазарен наем за собственото му жилище.

Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по приложението на чл.188, ал.3 ГПК отм., като в противоречие с цитираните и приложени от него Решение № 1045 от 03.11.2008 г. на ВКС по гр. д.№ 3267/2007 г. на І г. о. и Решение № 156 от 08.12.1994 г. на ВКС по гр. д.№ 230/1994 г. на V г. о. не е зачел настъпилите в хода на процеса юридически факти, от значение за спорното право и поради това решението му не отразява действителното правно положение. Счита, че неправилното приложение на разпоредбата на чл.188, ал.3 ГПК отм. е довело до отхвърляне на макар и преждевременно предявеното му насрещно вземане, което според Определение от 15.11.2007 г. по ч. гр. д.№ 1134/2007 г. на ВТоС следва да бъде уважено, щом то е станало изискуемо в течение на процеса.

Ответникът по касация М. М. М. не е изразил становище по наведените с касационната жалба отменителни основания.

С определение № 452 от 15.07.2010 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част поради разрешения в противоречие с практиката на ВКС въпрос относно предпоставките за допускане на съдебна компенсация.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на касатора във връзка с инвокираните касационни основания и данните по делото и извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното:

Предмет на делото е предявения

от М. М. М. срещу касатора иск с правно основание чл.82 във вр. с чл.79 ЗЗД за сумата 13 400 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от забавата в изпълнението на договор за строителство от 12.05.2004 г., изразяващи се в неполучения месечен пазарен наем за собственото му жилище за периода 01.10.2004 г. до 01.09.2006 г.

С обжалваното решение въззивният съд отказал да извърши съдебна компенсация между приетото за доказано вземане на ищеца в размер на

5 539.83 лв.

с насрещното вземане на ответника за сумата 3 124 евро, заявено като стойност на 6-та, 7-ма и 8-ма вноска от цената по договора, като изложил съображения,

че между страните е налице спор по отношение на платените по него суми. Ищецът в исковата си молба твърдял, че от договореното възнаграждение в размер на 13 500 евро заплатил 8 076 евро, докато според ответника платената от възложителя сума била в размер на 7 676 евро. Прието е освен това, че макар да няма спор, че в хода на процеса договорът е изпълнен и обектът предаден на собственика, то това обстоятелство е настъпило извън въведения с исковата молба период, като наред с това не било доказано дали към момента на разглеждане на отношенията между страните ответникът, сега касатор е имал вземане в предявения чрез възражението размер.

Касационната жалба е основателна.

Според разбирането на въззивния съд съдебна компенсация е възможна само при едновременно съществуване на двете насрещни вземания към момента на предявяване на иска. Това разбиране не е в съгласие с чл. 221, ал. 2 ГПК отм., аналогичен на чл. 298, ал. 4 от сега действащия ГПК, който допуска решението да влезе в сила и по отношение направените възражения за подобрения и прихващания.

Прихващането в материалноправен аспект, като способ за погасяване на задължения е регламентирано в чл. 103, ал. 1 ЗЗД, съгласно който когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. В този случай насрещните вземания се погасяват до размера на по-малкото към момента, в който условията за прихващане са били налице, а не към датата на компенсационното волеизявление.

От гледна точка на процесуалното право евентуалното възражение за прихващане е процесуално действие за защита срещу иска, при което за разлика от материалноправното възражение, съдебната компенсация погасява насрещните вземания занапред. Поради това без значение за допустимостта му е дали компенсационното правоотношение е настъпило преди или след предявяването на иска, тъй като ефектът на прихващането ще се прояви след установяване с влязло в сила решение на съществуването на насрещните вземания и на тяхната изискуемост - чл.298, ал.4 ГПК, аналогичен на чл.221 ГПК отм., Правните последици на възражението за съдебно прихващане са аналогични на насрещния иск, тъй като и при двата процесуални способа се формира сила на пресъдено нещо по заявеното с тях спорно право. А след като меродавният момент за възникването й е денят, в който са приключили устните състезания, което задължава съда при постановяване на решението си да вземе предвид всички релевантни за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска (чл.188, ал.3 ГПК), то следва извода, че съдебният акт трябва да зачете и настъпилата в хода на делото изискуемост на насрещното вземане, независимо дали то е въведено като предмет на насрещния иск или е предявено с възражението за прихващане.

Въз основа на изложеното по въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема, че въззивният съд не е провел разлика между материалното и процесуалното възражение за прихващане, която се изразява в допустимостта и основателността на съдебната компенсация не само с неликвидно, но и с неизискуемо към момента на компенсационното изявление насрещно вземане, щом като материалноправните предпоставки за извършването й са настъпили преди приключване на устните състезания.

В посочения смисъл е и константната съдебна практика по поставения в определението по чл.288 ГПК въпрос, в противоречие с която е даденото по него разрешение от въззивният съд. Това налага да се отмени решението му и поради отсъствието на необходимост от извършването на нови съдопроизводствени действия, съобразно правомощията на касационния съд по чл. 293, ал. 2 ГПК спорът следва да се реши по същество от настоящата инстанция.

В разглеждания случай предявеното с възражението за прихващане вземане на ответника в размер на 3 124 евро е основано на договора за строителство на процесния апартамент, цената по който възлиза на 13 500 евро, платима на 10 равни вноски по 1 350 евро всяка, съобразени с конкретно извършени поетапни работи. Насрещното вземане включва стойността на 6-та, 7-ма и 8-ма вноска, намалена с платените от ищеца 926 евро за шести етап от строителството.

Настоящият състав приема, че между страните липсва спор относно неплатената част от цената на жилището. Според твърденията в исковата молба ищецът е заплатил 8 076 евро, а според ответника платената по договора сума възлиза на 8 602 евро (вж. с. з. на 06.11.2006 г.), включваща стойността на пет пълни вноски, както и 926 евро от шестата вноска.

В хода на процеса договорът е изпълнен и за жилищния обект е издадено Разрешение за ползване ДК-07-256 от 21.12.2007 г., от който момент вземането на ответника за неплатената част от договорната цена е станало изискуемо. А след като това е така, то следва, че изискуемо е станало и по-малкото му по размер насрещно вземане, предмет на възражението за прихващане. Освен че е установено по основание, то е определяемо по размер. С чл. 29 от Закона за БНБ официалният валутен курс на лева към еврото е фиксиран на 1,95583 лв. Конвертирано по този курс, насрещното вземане на ответника възлиза на 6 110 лв., в който размер то е ликвидно и изискуемо, следователно и годно за компенсиране с вземането на ищеца за сумата 5 539.83 лв., произтичащо от същия договор. Като е приел противното, въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК да се постанови друго, с което предявеният иск по чл.82 във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД в размер на 5 539.83 лв. се отхвърли като погасен чрез възражение за прихващане със сумата 6 110 лв.

С оглед този изход на делото и на основание чл.78, ал.2 ГПК на ответника следва да се присъдят 3 214 лв. съдебни разноски за всички инстанции.

Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 39 от 14.03.2009 г. по гр. д.№ 2/2009 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е уважен предявения от М. М. М. срещу [фирма] иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.82 ЗЗД за сумата 5 539,83 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на М. М. М. от [населено място] срещу ЕТ С. Г. С. с фирма „С. С. – С.”, [населено място] с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.82 ЗЗД за сумата 5 539.83 лв.

ОСЪЖДА М. М. М. да заплати на ЕТ С. Г. С. с фирма „С. С. – С.” 3 214 лв. съдебни разноски за всички инстанции.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: